Letter to a Papist Писмо до един папист Constantine Cavarnos plus Concise Commentary on Ecumenism

Temporal

 

От: епископ Авксентий

Скъпи в Христа духовници, вярващи и приятели,

“Εὔχομαι , ὁ Θεὸς νὰ σᾶς εὐλογῇ!”

С всяко благословение от Бога и като моля за вашите молитви за спокойна Велика и Страстна седмица и свята и благословена Пасха.

Както всички знаете, западният Великден и Светата Пасха падат на един и същ ден тази година. Това винаги води до разговори за общо празнуване на Христовото Възкресение. Това, че този призив е в стила на икуменическата политиката, е очевидно. Вместо да върнат към древната формула, която наврмето обединявала всички християни на Пасха (Възкресението), икуменистите призовават православните да изоставят онуй, що някога е било универсално, и да празнуват западния Великден!

Тази опасна тенденция, отдалечаваща от истинското християнско Предание, ще се чува постоянно от неправославните – както и достатъчно (невероятно!) много от православни след малко повече от седмица. Това изкушение тази година ще се усложни и от срещата на патриарх Вартоломей, който напоследък се самоизтъква като някакъв източен народ („пръв без равен”), с папа Франциск. Патриархът и папата ще се срещнат в Йерусалим, за да се допринесат за християнското единство, т.е. за политическия икуменизъм.

В резултат на тези изкушения, Отците и аз отпечатахме превод от Негово Високопреосвещенство епископ [митрополит] Хризостом на прекрасно писмо, което д-р Константин Каварнос, покойният и приснопаметен схимонах Константин, написа до един римо-католик, който запитал го относно Православието и Римо-католицизма.

Отговорът на д-р Каварнос, написан преди повече от четиридесет години, не би могъл да бъде по-уместен и навременен. Той засяга въпросите на папизма, икуменизма, православните и римокатолицизма по начин, който важи и днес също толкова, колкото и когато е бил написан, ако ли не дори и повече днес!

Надявам се да отпечатам това писмо в списание “Orthodox Tradition” или на новия сайт, който е в процес на изграждане, на „Митрополията на Фили”, ако уебмастерите се съгласят. А междувременно го изпращам до всички наши списъци на манастира и на учебния център, с надеждата, че всички наши читатели, духовенството, вярващите и приятелите ще го прочетат внимателно и ще поразсъждават върху онова, което то означава за нас днес.

Ако искате да възпроизвежда листовката, то свободни сте да го сторите.

Дано всички ние повторно се отдадем тази Пасха на истинското и чисто послание на Православието, като стоим твърдо в истината и в силно противостоене на изкривяването на Православието, което така застрашава автентичността на нашето свидетелство като пазители на духа и Църквата на неразделното Християнство. Тази църква е Православната Църква. Тя определи деня за обща Пасха, оцелял през цялата древност, докато нововъведенията на Рим и промяната в календара не разкъсаха това единство. Ние трябва да си възвърнем в самото Православие онова по-раншно единство!

ИНТЕРЕСЕН КОМЕНТАР
ОТ ПРОФЕСОР КАВАРНОС
ЗА ИКУМЕНИЗМА, ПАПИЗМА И ПРАВОСЛАВИЕТО

Митрополит Хризостом Етнийски, когото покойният професор Константин Каварнос (схимонах Константин) избра да преведе три от неговите книги [написани] на гръцки език, поради сходството в техния стил на писане и преводаческите умения на Негово Високопреосвещенство, е доловил в писмото по-долу един от ключовите атрибути на авторовото свидетелство в съвременото Православие. Д-р Каварнос можеше да пише и говори смело и дефинитивно за върховенството на Православието, и все пак правеше това с ерудиция, по джентълменски начин, и без да обижда своя читател или слушател. Ето защо, той достигаше до широка аудитория наравно сред православните и сред неправославните. Това писмо, написано преди повече от четири десетилетия, е едно твърде навременно напомняне, в навечерието на срещата на Вселенския Патриарх и Папа Франциск през май 2014 г., за годишнината от срещата на Патриарх Атинагор I и Папа Павел VI в Йерусалим, преди петдесет години, с нейните разрушителни влияния върху самостоятелно самоидентичността на Православната църква чрез спускането й в религиозния синкретизъм на икуменическото движение.

Писмо до един папист
от Константин Каварнос
(схимонах отец Константин*)

Преведено от негово Високопреосвещенство Хризостом,
Митрополит Етнийски, от гръцкия оригинал
в Orthodoxos Typos (бр. 116), 1 Март 1970 г.

Уважаеми господине,

Получих писмото Ви и го прочетох с голям интерес. Наистина е приятно да науча, че се интересувате от това да научите какво представлява истинското Православие.

Вие питате за моето мнение по отношение на дискусиите, провеждащи се през последните години, между православни и римокатолици. Аз съм на мнение, че православните, взели участие в такива дискусии, или „диалози”, обикновено са били православна само по название, а не истински православни, или „консерватори”, както Вие ги наричате. Следователно, техните действия и изявления не представят вярващите православни, истинската Православна Църква. Те са ересиарси, лица без истинска християнска вяра, които се опитват да произведат една нова религия, безразлична към Божественото откровение, една синкретична религия, една човешка измислица, която да замени християнството. Това е очевидно в прокламациите на отстъпника патриарх Атинагор I [архиепископ] Иаков Американски. Като последица, оnова, което правят и казват в името на икуменизма вреди на Православната Църква и не служи на римокатолиците, търсещи просветление и напътствие от православните.

По отношение на случващото се в рамките на Римо-католическата църква, ако (както казвате Вие) „те отварят нови хоризонти в отношенията между католици и православни”, то това е нещо, за което аз не мога да говоря с каквато и да е сигурност. Онова, което мога да кажа, е, че ако римокатолиците решително изоставят догмите за върховенството и непогрешимостта на папата, това ще бъде една важна стъпка към единство.

Do Visit Sick People. Посещавайте болните

Temporal

 Do Visit Sick People.
by the blogger who 're-posted'

 margin alt.

Translated from RUSSIAN

Apr. 6th, 2014 at 11:57 AM

Dear Orthodox – do visit hospitals, visit the sick who are unable to provide aid to themselves; who knows, maybe it will be your help exactly that will make them healthy, affect their fate in the material world, and if it fails to cure them, then it will [at least] give their souls relief from hospital anguish and the grave thoughts about their fate. One must know that every sick person has one’s angel who looks at [takes care after] the man and tries to help him – he has been given to him exactly for that [purpose] – but, alas, has no material connections with the ailing. So, do help his angel, and he shall remember about you at the Judgement.

Even this thought alone may be important for understanding the essence of charity – about how many phenomena in the human world are inter-related, and how this world is linked with the spiritual world... You should try and see at least once that in each lonely ailing, ailing for a long time, aching terribly, ailing hopelessly… – that it is in such a creature exactly that Christ is also suffering, seeing no help from His creation, only and if occasionally without sympathy by the one gazing at the one voicelessly begging for help...

“Thou art my Creator”– we say at the morning prayers [Prayer III of St. Macarius the Great], and hence each and every one such ailing abandoned by people is also made by Him. His image is in him. And if we are serious [take ourselves seriously], as this is granted by faith, when we consider ourselves the image and creation of God, then why not also go nearer to the this image  seen in the ailing, why not bow down to him with our help – [bow] to another man, whatever this help may be?

ABC: Monasticism and Its Importance in Our Age of Apostasy from True Orthodox Tradition

Превод от английски

(дано съм успял да приведа смисъла... ВД)

Общо Информационно Споделяне: (редактиран и коригиран текст) – „монашеството и неговото значение в нашата епоха на отстъпление” -

Inbox х

Даниел Еверис

12 март 2014 г.

до

Бележка: Това е една много поучителна дисертация, което намерих за доста полезна за четене.

Все пак, поради това, че има множество печатни грешки, а също и някои пунктуационни грешки, просто не можех/не смеех да я споделя без първо да я коригирам.

Без съмнение тези проблеми съществуват тъй като този текст е груба чернова, незавършен / неозпипан и засега /все още/ непубликуван текст.

Внимателно изчетох и препрочетох наново, всяка дума и всяко изречение , и прилежно се опитах да поправя всяка правописна грешка, но може и да съм пропуснал някоя, за което моля читателите за прошка.

Чет. Даниел

Монашеството
и неговото значение
в нашата епоха на отстъпление
от истинното православно предание

от архиепископ Хризостом (Етнийски):

Все повече и повече виждаме днес едно подигравателно и пренебрежително отношение от страна на православните християни – както на Запад, така и все повече и повече в страни, където Православието е вкопано от апостолските времена насам, към Свещеното Предание и тези, които го подкрепят, а също и, съответно, едно ясно отклонение в Църквата от традиционните стандарти на Православието. Вече сме минали отвъд модернизма и обновленчеството, тъй доминиращи от няколко години в живота на православната диаспора, [и сме навлезли] в ерата на нещо, което може да бъде описано само като отстъпление в световен мащаб от това, което представлява Православието и което винаги е било. В името на икуменическата идеология, която по необходимост отхвърля като фундаментализъм и „десен” фанатизъм твърдението [настояването] на Православната Църква за върховенство в християнството, днес говорим шокиращо свободно за Православието като една всред многото еднакво истинни религии, като един от клоновете на християнското дърво, един от двата бели дроба на Тялото Христово, или като за „източен” стил на християнството. Докато до голяма степен – трябва да се каже, достойно за уважение, Ватиканът – независимо какво може да си мисли човек за твърдението – твърдо стои, дори и в своите икуменически домогвания, върху основата на претенцията си за върховенство в християнството по силата на своята Петрова еклесиологическа доктрина (че Христовата Църква е построен на Св. Петър и че римските епископи [папи] са негови наследници), то повечето Православни Църкви, тъкмо напротив, прегръщат – поне неофициално – теорията за разклонение на Църквата под някаква форма, по силата на икуменическите си връзки и споразумения.

От най-ранни времена, разбира се, Православната църква се е провъзгласявала за Една, Свeта, Съборна и Апостолическа Църква, основана не на един апостол, а на свидетелството на всички апостолите и на основния камък на изповедта на св. Петър за божествеността на Христос. Тя винаги е вярвала, че Тя Самата – както е изразено в една древна формулировка – съдържа пълнотата на истината, която Христос проповядва, апостолите провъзгласяваха, а отците на Църквата опазиха. Всичко извън Нея, Тя счита за отделено, било то чрез изоставяне на Свещеното Предание или чрез еретически учения, [напускане] на Едната, Света, Съборна и Апостолическа Църква.

[Като] Православната традиция счита за Свой свещен дълг да ги помири, макар и в смирение и любов, с историческата църква, източноправославната църква. Ако Тя – както се вижда себе си, е светлината от Ориента [lux ex Oriente], и е все пак вселенската Църква, то Нейно свидетелство е призив към всички да участват в тази светлина: „Eluceat omnibus lux” [Нека светлината извира от всичко/всички]. Нейната светлина [на Църквата] е фар, който свети от неразделното християнство, като привиква всички, отклонили се от Нея към „негаснещата светлина”, която някога е била споделяна от цялото християнство.

Трябва да повторя с тъга, че съвременните православни [вярващи], смутени от самото самосъзнание на вярата си, са направили относителен и са предали своя статут. Вместо да призовават останалите да черпят от светлината на Православието и постигнат просветление, святост и обожение в единение с Бога, Който стана човек, та да може човек да възстанови Божествеността в себе си, те са се поддали на изкушението да станат част от една обединена светска [световна] религия, като по-скоро търсят, а не обожествяват единението с Бога (на което се основава истинското човешко единство, и от което в крайна сметка произтича), възвишената, но претенциозна хуманистична цел за човешко възстановяване просто в някакво единство на общ ангажимент за добродетелност. Безумието на това желание е, че без преобразяването на човек в благодат и с борба – възприемането на Христа, Архитипът на възкръсналия [възстановения] човек – човечеството е неспособно на такива висоти, така както човешката природа и история са ни показали. Човекът, без онтологично преобразяване в Самото Същество и прякото причастяване със Самото Съвършенство, е неспособен на самовъзстановяване. И наистина, тази фантазия води до самата абсурдност да се отрича целта на православното християнство, която е нашето обожение в Христа. Освен това, тя в крайна сметка – в диренето на светско признание – води до само-унизяващо противоречие.

По този начин, Вселенският Патриарх в Константинопол, в едно изумително уширяване на нео-папската „Патриаршеска еклесиология”, напоследък така демонтира основната догма на самия православен еклесиологичен ред, който прокламира равнопоставеността, в подчинение на Христа, на всички епископи в Църквата, че той създаде понятие на Своя Престол като такъв на unus sanctus [едничкия свят], на „светия”. Енциклики от Константинопол отидоха толкова далеч, че открито да превърнат върховенството на отличието [почитанието] на Патриарха, на първия сред равни (primus inter pares), в универсално върховенство, това на пръв без равни (primus sine paribus), като твърде странно надминаха – с изключение на безапелационната непогрешимост (ex-cathedra) (без съмнение скоро и това ще дойде), дори и претенциите на съвременните – след схизмата – римски папи. По ирония на съдбата, всичко това съставлява един фарс на православен икуменизъм. Как може unus sanctus [едничкият свят] и първият без равни да помири [съвмести] икуменическия еклесиологичен релативизъм и нео-папизма – все идеи, които са неблагоприятни за самоопределението на Православието – без да изглежда малко неискрен [лукав]?

В тази епоха на отстъпление в православието и в християнството като цяло, не само Константинополската Йерархия, но и православният клир на много нива, а те следва да призовават останалите към съкровището, което твърде често недостойно държим в ръцете си, са изгубили или изоставили всякакъв ангажимент към онова, което Православието представлява и към това, което всъщност са нашите отговорности към Църквата. Едно ерзац Православие, движещо се от вече [предварително] изкривената представа, че Православието е просто един коректив на инославното християнство, вместо [да е] оцелелият прародител.

UKRAINISM* or national-ism* (1255 and all that...)

* — any '-ism' is non-existent [VD]

Duke Daniil of Galicia
betrayed Orthodoxy in 1255

translated from Russian

Martin Miroslavovich
Béla Rus' – Our Deed Is Right!
Feb 28 , 2014 at 10:12 pm

To further understand current events in Ukraine, one has to clearly split its territory into two parts, [namely] the former Mala Rus [Small Rus'] and Galicia, which in 1939 the bolsheviks called Western Ukraine. It all started in the distant [year] 1255, when Duke Daniil of Galicia betrayed Orthodoxy and accepted from the Pope the Roman title 'King of Galicia'. He subdued the Church on the territory of the Galician-Volynsk Duchy to the Vatican in exchange for a promise of help in the war against the Mongol-Tatars. Of course, he saw no help from the West and all former fellow believers [of one faith], who could help him, he pushed away with this action of his. The Galician-Volynsk Rus' has since ceased to exist as an independent state. Already in the year 1339 it was captured by the Polish King Casimir the Great, and after Poland's split in 1772 it went into possession of the Austro-Hungarian Empire and there began a many-century long – in the literal sense – yoke and humiliation of the people, who – no matter what – reckoned themselves Russians and confessed the Orthodox faith.

The next milestone started in 1848 and we should dwell in greater detail on that moment [in time]. For all these centuries both Poland and then the Austrians up until 1848 officially recognized the national unity of both the Galicians, and other Mala Rus'-sians with the Russian people and there simply was no such concept as Ukraine and Ukrainians. The word "Ukrainec" [Ukrainian (of the outskirts)] started to be used at the end of 16th century as a degrading by-name. In the very Austria for the population of Galicia they used the word Russen, or just as the population called themselves – Rusiny. 

ABC – Proper Preparation for Holy Communion Правилна подготовка за Свето Причастие

http://www.synodinresistance.org/pdfs/Periodicals/OT/2013/OT_3_2013.pdf 

Proper Preparation for Holy Communion

Catechetical Notes - by Archbishop Chrysostomos of Etna

Превод от английски

Правилна подготовка за Свето Причастие

Катехизисни бележки –
от архиепископ Хризостом Етнийски

Един важен въпрос на съблюдателното Православие е състоянието на чистотата на ума, тялото и душата, с които следва да пристъпваме към евхаристийното Тайнство, когато Тялото и Кръвта Христоши се размесват с нашата кръв, плът, стави и органи. Целта на Православното Християнство, а тя е обожествяването на човека чрез Божията благодат в съюз с Бого-Човека Иисус Христос, Архитипа на човешкото съвършенство, се характеризира прекрасно и ярко в това да поемем в телата си – чрез Тайнството Свето Причастие – Свещените Тяло и Кръв Христови – Самия Христос. Това причастяване в Христа се постига в един преднамерен акт на кеносис, или изпразване на самия себе си посредством физическо и духовно пречистване, така че оживотворяващите елементи на Евхаристията да биха могли да оживотворят нашите тела и души и да улеснят нашето обожение [теосис], или обожествяване и освещаване в Христа.

Мнозина православни [вярващи], както такива дошли от друго западно християнко вероизповедание, така и цели Православни организации под влиянието на западната мисъл и на икуменическата идеология, са загубили ясно разбиране на Евхаристията и нейното отразяване на тайнствените учения на Православието, които са толкова интимно свързани с исихастките традиции на Църквата. По този начин, те подхождат към Евхаристията по един повърхностен начин и с недостатъчно осъзнаване на необходимостта и неотменимостта – когато се прави това, на чистота в мислите и тялото, на постенето (включително, за женените двойки, въздържание от плътта), Тайнството на Изповедта, измолването на прошка от – и помирението със – онези, на които може да сме нанесли обида, даването на милостиня, както и всяка една практика, включително и това да се обличате скромно и подходящо, когато се причастявате, жените да са с покрити глави – [това е] което ни отделя от нашето паднало "аз" и изпразва от нас онова, което е несъвместимо с влизането на Божественото в духовно болните ни сърца и тела по време на Светото Причастие.

Последиците от това, че си позволяваме Свето Причастение без правилна подготовка, са ярко изложени от св. ап. Павел, който на недостойнството на неподготвените причастници приписва източникът на много от техните заболявания, а дори в някои случаи и смъртта им. Отците на Църквата също така са усърдни да изключат от Свето Причастие ония, които не са подготвили телата и умовете си за това да преживеят прекратяването на плътските дейности и очистването от мръсни пожелания. По подобен начин Свещените канони предлагат строги насоки за приемането на Свето Причастие. Макар и да препоръчват честото причастяване ("Лекарство за безсмъртие") за излекуване от духовно заболяване, те очертават един режим, както би направил и лекар при даването на определени физически лекарства, които вярващият трябва да следва, за да се въздържа от всичко несъвместимо с терапевтичното естество, цел и действия на Светото Причастие. Онези неща, които могат да попречат на преобразуващите ефекти на Евхаристията, или които могат да доведат до опасни странични въздействия, те усърдно увещавали причастникът да избягва.

Saint Spyridon of Trimythous – a Zealous Defender of Orthodoxy

T A L M A C H
so much and simple

Translated from Russian

http://internetsobor.org/iz-raznykh-istochnikov/stati/iz-raznykh-istochnikov/sviatitel-spiridon-trimifunskii-revnostnyi-zashchitnik-pravoslaviia

http://inform-relig.ru/lib/detail.php?ID=6935&sphrase_id=4322087

Памятник святителю Спиридону Тримифунтскому,
Крым, Кореиз, 2012 г.
Авторы: Крылов Борис, Сидорук Олесь

A monument to St Spyridon of Trimthous
Crimea, Koreiz, 2012
Authers: Boris Krylov, Oles Sydoruk

Saint Spyridon of Trimythous  –
a Zealous Defender of Orthodoxy

Reporter: Nun Vera incl. December 27, 2013 . Posted in From various sources (Views: 22)

Tags: Saint Spyridon trimifunsky , Orthodoxy, miracle

Saint Spyridon and his death never cease to bear witness to the true faith . A terrible and admonishing miracle occurred in 1719, three years after the Turkish invasion of Kerkyra /the Corfu island/.

The ruler of the island, the Venetian fleet admiral Andrea Pisani, his advisor Catholic Cardinal and certain Italian Catholics living on the island, decided to make a Catholic altar in the Orthodox Church of St. Spyridon. The admiral announced the decision to the temple priests and asked for their consent. Naturally, the clergymen refused, but that did not stop the governor.

Then the Orthodox priests and the local Orthodox appealed to Saint Spyridon [in prayer], pleading to protect the temple from the encroachments of Catholics.

At night Saint Spyridon appeared in a dream to the Venetian rulers and said, "Why are you bothering me? It is not proper for the altar of your faith to be in my church." The saint demanded that this goal be abandoned, warning that otherwise all the perpetrators would be punished. The scared ruler turned to his adviser, who said that this was simply a wicked trick by the devil.

Reassured, Pisani ordered the necessary materials for the making of the altar. Then the entire Orthodox population of the island began to pray even harder to their patron [Saint] that he would not allow the desecration of the holy place. That same night, Saint Spyridon – in monastic garb – again appeared in a dream to Admiral Pisani with the warning: "I told you not to bother me. If you dare start the implementation of your plan, you will be very sorry – but it will then be too late."

In the morning the Admiral told his advisor what he had seen [in a dream] but the latter – accusing Pisani of cowardice – only laughed and said that such an educated person cannot pay [any] attention to dreams.

On November 11, 1719, Admiral Pisani and his supporters started for the Church of St. Spyridon, seemingly to venerate the relics of the Saint and lit up a lamp. In fact, however, they came to the temple in order to carry out measurements of the place where they planned to have a Catholic altar. The Orthodox priests once again tried to prevent this but again of no avail: the papists did not concede, making preparation to start the implementation of their plan on the next day.

But these plans were not to materialize. On the night of November 12, a terrible storm rose in the sea, a storm began, thunders and lightnings shook the city. At midnight, the guard, who was at the entrance to the Fort Castelli fortress, saw an old man in monastic garb with a lighted torch in his hand. To his questions: "Who are you? Where are you going?" The old man replied: "It's me, Spyridon." At that same moment three tongues of flame burst out from the bell tower of the church; at the same time there was a deafening explosion – and the gunpowder warehouse – together with the nearby houses – blew up. Nine hundred Catholics (soldiers and civilians) were instantly killed by the explosion, killing all the instigators of this deed – not pleasing to God: Admiral Pisani was found dead – his neck was clamped between two logs, and the Cardinal was found behind the walls of the fortress in the sewer ditch. But this terrible explosion hurt no one Orthodox, since Catholics were forbidding them to be inside the fort after dark. Not injured either was the sentinel who saw St. Spyridon with a lit torch: during the explosion some unknown force picked him up and carried him away from the fortress – he did not get a single scratch.

In the church of St. Spyridon, the silver lamp given by the Admiral fell onto the floor, with the result that its base got damaged. That lamp has been re-hung in its place – and to this very day it is a silent witness to the tragedy. In the same hour, in Venice, another lightning struck the castle belonging to the admiral, broke the wall through and burned his portrait. Of all the castle, the only item to have suffered [damage] was the portrait.

Thus the zealous defender of Orthodoxy Saint Spyridon defended – through a great and terrible miracle – his people, his city, and his temple from desecration.

---

Спиридон Тримифунтский приближаеться...

---

A Movie About Grand Duchess Elizabeth Feodorovna

Temporal

 

White Duchesses 01

youtu.be/mH6SpJzPq9o

White Duchesses 02

youtu.be/WpyupQIDwmQ

 

 

Елисавета Феодоровна Романова.
(худ. М. Нестеров.)

Translated from Russian

A Movie About Elizabeth Feodorovna (Published by "Patriot" in 1989.).

• Jul. 10th, 2013 at 12:58 PM

This is the first movie about the Grand Duchess Elizabeth, who became a martyr for the faith, an amazing Christian Saint embodying in her life in practical terms those Gospel values which are so touching and pleasing a man's soul, helping turn it Christ-loving and which [values] are so much hated by the enemies of Light.

The film is short, simple, and somewhat naive; seen in it is the remodeled Soviet propaganda ["agitprop"], which, however, is non-sophisticated and ingenuous – to me it is much more pleasant than the subsequent "patriotic" and "spiritual" copies the last times, with some sort of artsy beautifulness and deviation after "high spirituality" and " killers' brutality".

By the way, he who will watch the first shots: note the complete absence of any fences and other walling in the city's streets. (Ant that in Moscow, downtown!) And just think how much has changed since 1989! ....