Превод от английски
(дано съм успял да приведа смисъла... ВД)
Общо Информационно Споделяне: (редактиран
и коригиран текст) – „монашеството и неговото значение в нашата епоха на
отстъпление” -
Inbox х
Даниел Еверис
12 март 2014 г.
до
Бележка: Това е една много поучителна дисертация, което намерих за доста полезна за четене.
Все пак, поради това, че има множество печатни грешки, а също и някои пунктуационни грешки, просто не можех/не смеех да я споделя без първо да я коригирам.
Без съмнение тези проблеми съществуват тъй като този текст е груба чернова, незавършен / неозпипан и засега /все още/ непубликуван текст.
Внимателно изчетох и препрочетох наново, всяка дума и всяко изречение , и прилежно се опитах да поправя всяка правописна грешка, но може и да съм пропуснал някоя, за което моля читателите за прошка.
Чет. Даниел
Монашеството
и неговото значение
в нашата епоха на отстъпление
от истинното православно предание
и неговото значение
в нашата епоха на отстъпление
от истинното православно предание
от архиепископ Хризостом (Етнийски):
Все повече и повече виждаме днес едно подигравателно и
пренебрежително отношение от страна на православните християни – както на
Запад, така и все повече и повече в страни, където Православието е вкопано от
апостолските времена насам, към Свещеното Предание и тези, които го подкрепят,
а също и, съответно, едно ясно отклонение в Църквата от традиционните стандарти
на Православието. Вече сме минали отвъд модернизма и обновленчеството, тъй
доминиращи от няколко години в живота на православната диаспора, [и сме навлезли] в ерата на нещо, което може да бъде
описано само като отстъпление в световен мащаб от това, което представлява Православието
и което винаги е било. В името на икуменическата идеология, която по
необходимост отхвърля като фундаментализъм и „десен” фанатизъм твърдението [настояването] на Православната Църква за върховенство
в християнството, днес говорим шокиращо свободно за Православието като една всред
многото еднакво истинни религии, като един от клоновете на християнското дърво,
един от двата бели дроба на Тялото Христово, или като за „източен” стил на
християнството. Докато до голяма степен – трябва да се каже, достойно за
уважение, Ватиканът – независимо какво може да си мисли човек за твърдението – твърдо
стои, дори и в своите икуменически домогвания, върху основата на претенцията си
за върховенство в християнството по силата на своята Петрова еклесиологическа доктрина
(че Христовата Църква е построен на Св. Петър и че римските епископи [папи] са
негови наследници), то повечето Православни Църкви, тъкмо напротив, прегръщат –
поне неофициално – теорията за разклонение на Църквата под някаква форма, по
силата на икуменическите си връзки и споразумения.
От най-ранни времена, разбира се, Православната църква се
е провъзгласявала за Една, Свeта, Съборна и Апостолическа
Църква, основана не на един апостол, а на свидетелството на всички апостолите и
на основния камък на изповедта на св. Петър за божествеността на Христос. Тя
винаги е вярвала, че Тя Самата – както е изразено в една древна формулировка –
съдържа пълнотата на истината, която Христос проповядва, апостолите провъзгласяваха,
а отците на Църквата опазиха. Всичко извън Нея, Тя счита за отделено, било то
чрез изоставяне на Свещеното Предание или чрез еретически учения, [напускане] на Едната, Света, Съборна и Апостолическа
Църква.
[Като] Православната традиция счита за Свой
свещен дълг да ги помири, макар и в смирение и любов, с историческата църква,
източноправославната църква. Ако Тя – както се вижда себе си, е светлината от Ориента
[lux ex Oriente], и е все пак вселенската Църква, то Нейно свидетелство е призив към всички
да участват в тази светлина: „Eluceat omnibus lux” [Нека светлината извира от всичко/всички]. Нейната светлина [на Църквата] е фар, който свети от неразделното християнство, като привиква
всички, отклонили се от Нея към „негаснещата светлина”, която някога е била споделяна
от цялото християнство.
Трябва да повторя с тъга, че съвременните православни [вярващи], смутени от самото самосъзнание на
вярата си, са направили относителен и са предали своя статут. Вместо да призовават
останалите да черпят от светлината на Православието и постигнат просветление,
святост и обожение в единение с Бога, Който стана човек, та да може човек да
възстанови Божествеността в себе си, те са се поддали на изкушението да станат
част от една обединена светска [световна] религия, като по-скоро търсят, а не обожествяват единението с Бога (на което
се основава истинското човешко единство, и от което в крайна сметка произтича),
възвишената, но претенциозна хуманистична цел за човешко възстановяване просто в
някакво единство на общ ангажимент за добродетелност. Безумието на това желание
е, че без преобразяването на човек в благодат и с борба – възприемането на
Христа, Архитипът на възкръсналия [възстановения] човек –
човечеството е неспособно на такива висоти, така както човешката природа и
история са ни показали. Човекът, без онтологично преобразяване в Самото
Същество и прякото причастяване със Самото Съвършенство, е неспособен на
самовъзстановяване. И наистина, тази фантазия води до самата абсурдност да се
отрича целта на православното християнство, която е нашето обожение в Христа.
Освен това, тя в крайна сметка – в диренето на светско признание – води до само-унизяващо
противоречие.
По този начин, Вселенският Патриарх в Константинопол, в
едно изумително уширяване на нео-папската „Патриаршеска еклесиология”, напоследък
така демонтира основната догма на самия православен еклесиологичен ред, който
прокламира равнопоставеността, в подчинение на Христа, на всички епископи в
Църквата, че той създаде понятие на Своя Престол като такъв на unus sanctus [едничкия свят], на „светия”. Енциклики от
Константинопол отидоха толкова далеч, че открито да превърнат върховенството на
отличието [почитанието] на Патриарха, на първия сред равни (primus inter pares), в универсално върховенство, това
на пръв без равни (primus sine paribus), като твърде
странно надминаха – с изключение на безапелационната непогрешимост (ex-cathedra) (без съмнение скоро и това ще дойде), дори и претенциите на съвременните –
след схизмата – римски папи. По ирония на съдбата, всичко това съставлява един
фарс на православен икуменизъм. Как може unus sanctus [едничкият свят] и първият без равни да помири [съвмести] икуменическия
еклесиологичен релативизъм и нео-папизма – все идеи, които са неблагоприятни за самоопределението на
Православието – без да изглежда малко неискрен [лукав]?
В тази епоха на отстъпление в православието и в християнството
като цяло, не само Константинополската Йерархия, но и православният клир на много нива, а те следва да призовават останалите към
съкровището, което твърде често недостойно държим в ръцете си, са изгубили
или изоставили всякакъв ангажимент към онова, което Православието представлява
и към това, което всъщност са нашите отговорности към Църквата. Едно ерзац
Православие, движещо се от вече [предварително] изкривената представа, че Православието е просто един коректив на инославното
християнство, вместо [да е] оцелелият
прародител.
От централно значение, тук, е упоритото противопоставяне
на Православната църква на папската Петрова доктрина и на онова, което То вижда
като последващи западни отклонения след схизмата от вярванията и практиките на
неразделната Църква. Анти-папската традиция в Православието, основна за
неговата вероизповед, не оспорва превъзходството преди схизмата на латинските
отци или на римския престол, като много от тези ранни епископи са ценени от
православните като стълбове на светостта. Често разбираемо изтълкувана погрешно
на Запад като нещо подобно на затънтен анти-католически фанатизъм (едно
погрешно тълкуване, подсилвано от някои православни полемисти), тази традиция
намира своите корени в херменевтиката на Петровата доктрина, на която
православните гледат като на чужда на светоотеческите консенсус на ранната
Църква; в различните административни модели, които [така се е получило, че] са
надделели на Изток и на Запад, както и в самия православен етос, който не
придава богословско предимство и всякакви идеи за непогрешимост на нито един-единствен
индивид. Те принадлежат на Христа и на съборния власт на Светите Събори, чиято непогрешимост,
на свой ред, почива – както е всъщност – на съзнанието на Църквата, се
утвърждава с течение на времето и с непоколебимото постоянство на онова, което
всеки един Синод провъзгласява ведно със своите предшественици.
Не че Изтокът не флиртуваше с идеите, от които се разви западната
папската монархия. Но те бяха в крайна сметка отхвърлени като нарушения на еклесиологичното
първенство на Христа и върховенството на съвестта на Църквата и на Божия Народ.
В ранната Църква, народът дори избирал и премахвал Епископи, тъй както могат да
правят в Православието [и] днес. По този начин анти-папизмът е част
от историческата идентичност и съвест на Православието. Този факт, разбира се, се
е позагубил в модерните и древни претенции на Константинопол за универсален
суверенитет, които по ирония на съдбата бяха критикувани за първи път от
римския папа, Св. Григорий Велики († 604 г.), който се отстояваше равенството
на всички епископии. Дали или не той е отстоявал и в противовес на претенции на
Рим за върховенство, както твърдят православните, зависи от това как човек
интерпретира обилните препратки в неговите писания към статута на епископа на
Рим. Като се направи разбор на неговите коментари във връзка с по-късния речник
на една напълно развита папска теория, може да се каже, че той е подкрепял
папския примат. Когато те се разглеждат на езика на примата на чест и духовно
величие, господствал на Изток, човек стига до различни заключения. Във всеки
случай, иронията пребъдва.
Православната Традиция и един непокътнат модел на
неразделено християнство, най-малкото, са отстъпили на един нарастващ отказ от
самото Православие. Някаква Византийско-протестантска религиозно-естетическа
традиция, съсредоточена върху „екзотиката” на Източно-християнските „религиозни
обичаи”, бавно се появява на нейно място, като заменя както православния начин
на живот, така и отшелническата и саможертвена борба за личностна промяна и
спасение в осветени просветление, които са в сърцевината й. Едно
ерзац-православие, просто една религия, е пуснало корени, в което животът е
най-важното, а задгробният живот е на заден план [задгробен план, някакво допълнително обяснение]. Нещата от света са придобити посредством
пламенно утвърждаване (ритуалът „назови-го-и-изяви-претенция-за-него” на американското
духовно глашатайство hucksterism), и
нещата на духа, утвърдени посредством топло-хладна декларация. Църквата е направена
за да служи на семейството, а не семейството – на Църквата, и Бог е на първо
място на думи, макар и не на дело. Оправдана от празни слова, става тъй, че земната
печалба управлява действията на човека. И Евангелието, в имитация на един странен
дух, изцяло чужд на Светите Отци, се изучава и изтъква по-скоро, а не се живее
и почита.
Имаше реакция на тази тенденция още през първите
десетилетия на миналия век, когато се полагаха основите на днешната апостасийна [веро-отстъпническа] ера от [страна на] динамични
сили, които връхлитаха Православната църква от вси страни: от окултни общества
до нахлуване в йерархията от [страна на] масонството, със техните [лъжовно-] покъртителни тайни ритуали и хуманистичните учения за
универсалната човешка доброта чрез братско милосърдие; от видения за една
универсална, ол-инклузив светска религия до движението „Жива Църква” в Русия –
едно странно творение на болшевишкия атеизъм; и от реформата на църковния календар,
въведена от масонските йерарси и движението на живата църква като първа стъпка
към една международна религия, обслужвана от зараждащото се икуменическо
движение, до един дух на обезумяла реформа в името на модерността. Реакция спрямо
тези сили, с неозаптеното им обвързване с модернизма, реформата, и религиозния
интернационализъм, издълбоко вдъхновени и повлияни от такива политически органи
с идеална цел като Обществото на народите, прие формата на организирани
религиозни движения – като някои [си признават, че] са [откровено] реакционни, други биват лъжовно обвинявани,
че имат политически цели – за запазване на „Истинското” или „Истинното”
Православие, твърде често – и особено в Гърция и Румъния.
Повечето православни традиционалисти (първоначално наричани
саркастично „старо-календаристи”, един епитет, който все пак впоследствие бе приет
от тях като „чест”) всъщност все още се назовават „Истински
Православни Християни”, заради което най-различни техни критици ги осмиват,
посочвайки че „Православен” е просто един синоним на „истински”. По този начин,
наименованието „Истинно-православен” те разглеждат като мания под знамето на
църковния календар. Православните защитници на масонството, атеисти-болшевишки и
ранните икуменисти, гледаха на тази реакция като на пречка за интеграцията на
православния свят в една схема на религиозно сътрудничество, насочена към
създаването на универсална църква в служба по-скоро на обществото и на неговите
цели и прерогативи, а не на придобиването на святост и духовен търсеж на
традиционна Православна духовност, който очевидно е не от тоя свят.
Разглеждането на отклоненията на съвременното Православие
от етоса на древната духовност на неразделното Християнство, което е неговата
мисия да съхранява и проповядва, и при разказа за противостоенето на нетипичното
Православието, което наблюдаваме в образа на „Православни християни” – по
твърденията на тези критици – представлява едно нелепо понятие: „истинска
истина”. Разбира се, „ортодоксален” [православен], на първо място, не означава буквално „истински”.
Но което по-важно [по въпроса], тази критика е повърхностна [благовидна]. В логиката и статистиката, истински
истини и лъжовни истини определено са валидни понятия. Всъщност, в научната методолия,
избягване на лъжовните истини, които погрешно биват взети за истински, е въпрос
от първостепенно значение [и грижа]. Във всеки случай , феноменът на едно изкуствено
Православие дава в резултат своя противоположност, „истинско Право–славие”,
едно напълно уместно описание на отричането на отклоненията на едно фалшиво
Православие или православие, белязано от тъй очебийни дефицити, че те водят риска
да променят самото негово естество и цели.
Гръцките старо-календаристи – организирани най-напред
като обединение на миряни, а след това по-късно, когато към тях се присъединиха
трима епископи от Църквата на Гърция, отрекли промяната на календара – като
църковно тяло, бяха първите нарекли се „Истински [понякога се използва
по-малко точния термин „Истинен”] Православни Християни” или „Γνήσιοι Ὀρθόδοξοι Χρισ-τιανοί”, а оттук и акронима „TOC” [ИПЦ] или „GOC”, като последният често
се използва неправилно като транслитерация на гръцкия акроним, „Γ.O.Χ.”, който
е правилно да се транслитерира като „GOCh”. Както беше отбелязано по-горе, това наименование бе възприето от старо-календарните
традиционалисти и в други страни, макар че „старостилци”, по отношение на
всеки, използващ системата на датиране „стар стил”, също така понякога се
използва в Румъния и другаде.
Сред националните православни църкви, използващи новия
календар, голям брой организирани Истинно-православни християни, сформирани в противостоящи
църковни структури, се намират и до днес в Гърция, България и Румъния.
Традиционалисти се намират също така и в Православни Църкви като например тези
на Русия и Сърбия, които – макар че използват традиционния Църковен Календар – все
пак са замесени в икуменическото движение. След години на преследване от страна
на държавните и църковни власти, [на] фрагментация и изолация, има едно нововъзникващо движение
към едно Все-православно традиционалистично свидетелство, особено с оглед на
по-дълбоко участие на световното Православие в икуменизма и в нарастващата му
отклонение от традиционните учения и практики на Църквата.
Православната традиция на едно уж ново и жизнено
Православие, с нарастващо светско признание и значение (изявлението, направено
от едно събрание на Православни Прелати в Цариград през първата седмица на
Великия пост тази година, звучи като манифест от книжката със сценарии „Евангелие
[преобразувано да
отговаря на] в точното време”), говоря за онова,
което всички православни знаят, че е истина, но все-таки не смеят да изрекат.
Съпротивление на иновациите и настояване за духовна, а не просто социална
значимост, днес има най-вече в периферията на Православието. Защо? Тъй като
насрещните течения, които действат срещу вятъра на промяната, които най-напред връхлетяха
Православието преди почти един век, са възникнали най-вече в консервативни
монашески кръгове. Кои са били, например, поборниците за съпротива на промяната
на календара? Монасите от Света Гора, които наистина обслужваха старо-календарни
общностите, в континенталната част на Гърция, преди те да се организират [под шапката на] в синодална структура. Това важи и за
Румъния и България, където монасите се надигнаха и поведоха реакцията срещу секуларизма
в Църквата. Именно те се превърнаха във важен инструмент при възпирането на
разпадането на Православната духовност в лицето на [пред заплахата от] съблазняване чрез светски грижи и разпространението на
секуларизма, иновациите и тенденциите, почерпени от капризите и слабостите на
света [този свят]. И все пак, неподправеният глас
на монашеството днес е маргинализиран, тъй като самото монашество е недоразбрано,
а неговото централно място в Православния живот изчезва.
Традиционно, монашеството винаги е било барометър за
здравето на една Църква. Няма православен християнин, дори с елементарни основни
познания за Вярата, който да не е чувал думите на св. Йоан Лествичник, които отекват
като ехо от седми век насам, дори и в глухото ухо на окаяния ни век: „Христос –
светлината на Ангелите; Ангелите – светлината на монасите; монашеският начин на
живот – светлината на всички хора”. Където няма монашески начин на живот, фокусиран
върху пречистването и усъвършенстването на падналия човек и възстановяването му
към истински живот, Православната Вяра става безсилна. Докато духовният растеж
и човешкото преобразяване да не те правят сляп и глух за болестите на
обществото – всъщност, тъкмо обратното, бих казал – истинно-християнският начин
на живот, фокусиран върху духовния свят и вътрешното подобряване на човешкото състояние,
стои на пътя на монашеството. Това не означава, че всички християни трябва да
бъдат монаси, макар и това да е едно прекрасно видение и да е идеални за всички
да опазят в сърцата си, все пак това не означава, че нещата на духа, вътрешната
борба срещу греха и страстите, и прегръщането на аскетизма, още докато живееш в
света, е нещо, което се изисква от всички християни. Ето защо постенето,
включително постенето по плът, се назначава еднакво и на миряни, и на монаси.
Ето защо няма „черно” и „бяло” духовенство, духовници и
миряни, дирещи духовното и обикновени членове на Църквата. Това са все човешки
изобретения и изкривявания на едността [единството, единомислието] на духовния живот. Всички ние сме
призовани към монашеския начин на живот като стандарт, и всички ние сме едно в
стремежа към този стандарт: Патриарх, епископ, женени духовници, монаси, четци или
миряни. Няма разграничение.
Без стремеж към приоритетите на монашеския живот,
православните днес преобразяват аскетичния път на Църквата. „Удобната църковна пейка”
(и то в Църква, където аскетическата практиката да се стои на молитва е
норматив, а пейките са били непознати допреди последните няколко десетилетия) и
„богослужебната традиция” на религиозна опера (всъщност, както ни казва Божественият
Златоуст, ние „се молим два пъти”, когато пеем, тъй като по този начин се
въздържаме от емоцията и просто от музиката като наблягаме на тихите звуци на
сърцето) и екзотичната иконография (едно „изкуство”, което трябва да бъде
предприемано и гледано в рамките строго на Православието, та да не би да стане безплодно
или идолопоклонническо) са се настанили. Божествената литургия не е просто богослужение.
Подобно на монашеството, тя е обожествяващо участие във – и общение [причастение] със –
Бога. То придобива смисъл само тогава, задейства в нас една цялостна промяна, едно
цялостно преориентиране на сърцето към духовните приоритети, и осъзнаването, че
този свят е свят на глупостта, болестите, смъртта, отчаянието и разочарованието,
освен ако не намерим нашата надежда и радост в духовното преобразяване, а
нашето богатство в духовната нищета, превръщайки Христа в наше убежище и защита,
Богородица – в наша утеха и покров, а светиите на Църквата – в наши първообрази
[образци] за обновление. Докато – подобно
на монаси – не загърбим този свят и не заживеем като поклонници [пилигрими], във но не от него, нашето богослужение
по същество ще остане празно. Да боготворим Бога означава да участваме във
всичко, което можем да бъдем, да се превърнем в което не сме и да се преобразим
в онова, което би трябвало да бъдем: онова, което Бог ни е създал да бъдем. То
включва монашеския начин на живот, още веднъж – независимо от това дали сме
монаси и монахини или миряни.
Именно липсата на монашески дух в Православието ни е довела
до изпаднем до плашещото ниво на отстъпничеството, което виждаме днес в
Църквата. Отминаха дните, когато семействата, потопени във Вярата и в монашеските
ценности, са били описвани като малки манастири. Освен това, самото монашество
се е изродило. И тъкмо поради тази причина, наблюдаваме идването на бял свят на
едно фалшиво Православие, което се бори да се легитимира със каноничност по „социален
статут”, без да се придържа към Светите канони и благочестието, [каноничност] която идва от и служи на света. Също така
съзираме анти-монашески настроения. Докато днес някои православни празнословят
за монашеството – „О, бих се радвал някое от децата ми да стане монах” – то от
други възлиза ектения от жалби и не-християнски реакции. Дори съм чувал „православни”
родителите да казват „Ъ-ъ-ъ, ще оставя децата си сами да сеят своя овес [да решават сами]. Ако тогава поискат да станат
монаси, добре.” Може ли човек да си представим по-светска и не-християнска
реакция? Но което е по-важно, дали модернистичните ни православни, които допускат
такива богохулства да се леят от устата им, разбират, че думите им издават тяхното
отчуждение от Вярата? Самият живот, който те желаят да отрекат за децата си, и
то по някакво светско извращение, е онзи начин на живот, който те самите трябва
да следват, било то и в света. Онзи животът, а не сеенето на семената на греха при
унищожението на душите на децата си, следва да бъде целта на собствените им
стремежи.
Ние сме забравили, отново, какво е Православието: религия,
заземена в аскетични усилия да станеш свят, да придобиеш Благодат, и да се
превърнеш в цялостна нова личност, в Новус-хомо [novus homo], [още] в този живот, та да се подготвиш за
истинския живот в отвъдния свят. Това води до опит да се затвори пропастта
между този живот и следващия, като облечеш нова самоличност в Христа, Който
царува и в двата. Монахът [и монахинята] възприема ново име и нова
самоличност, когато той или тя прегръща Христа. Някои монаси с голяма ревност
дори създават нова персона, така че да не бъдат отклоняваме от своето минало в
света. Помислете за жените, които са се преобличали като мъже, за да живеят в
прочути манастири; мъже на силата и мъжествена жизненост, укротявали страстите
си да живеят като девственици; князе на света, ставали бедняци в монашество, за
да поемат кралското служение на Христа; селяни, станали князе чрез придобиване
на благородството на добродетелност и смирение; мъже и жени със забележителен
живот и духовно прозрение, или с надарени умове, които са се престрували на глупци
и безумци в името на Христа, та да избегнат вниманието на света и изкушението
на гордостта. Нека си припомним призива на християнството: да умрем за самите себе
си, та да може Христос да заживее в нас. Къде тогава, има място за егото, за това
да поставиш семейството преди Бога, да дадеш на кесаря онова, що не е негово, и
за това да си от значение и „да успееш в света”? Това не е православният начин [път]. Призовани сме – всички ние – към
монашеския път, да живеем в света, но не от него.
Единствено в рамките на начина на живот, който
представлява монашеският стандарт, можем да посрещнем отстъплението, очакващо
ни в света във всяка епоха, и особено в днешната. Само чрез отхвърляне на пътищата
на света и неговите отвличения на вниманието можем да се погрижим за онова,
което е най- необходимо: нашите души. Бог ни дава възможност да остаряваме и да
се разболяваме, за да научим това; и все пак – ние пропиляваме тази възможност.
Духът на монашеството ни се представя като пример, от най-ранните християнски
години, за това как преждевременно да остаряваме по дух. Ние го отхвърляме или –
за съжаление – изопачаваме го и него. Православието ни е дадено като критерий
за духовен живот. Но ние [постоянно] го оскверняваме, като се опитваме да го съвместим с един
свят, който то се стреми да поднови и преобрази. Ние дирим минимализъм в Православието,
и максимално впускане в [отдаване в] света. Икономˈията се превръща в
стандарт, прецизността – в изключение. Каноните, които ги въздигат и им дават власт
и човешката слава са основната грижа на църковните лидери, докато Каноните,
които ни призовават към живот на спазване и друго-светскост – биват отхвърляни
като направени от човеци – върха на иронията. Стремим се да изобличим греховете
на другите и да скрием нашите собствени. Пируваме с църковни клюки и показваме
безразличие към вълнуващото душата свидетелство на Отците и Майките на Църквата,
чиито умосърдечни подвизи са променили света изотвътре. Ние въздигаме
социалните дела и очерняме саможертвата в името на духа. Във всичко това, на
нас ни липсва духа на монашеството, което е същността на Православието и целта
на целия християнски живот, [както] във [така] и извън монашеските общности. Резултатът: Православието,
последната опора сред историческите Църкви, се поддава на изкушението на света.
Има хора, които казват, когато говоря за това, което съм
написал тук, че влиянието на света е неизбежно и че – ако ние не го прегърнем
по един реалистичен начин – ще се превърнем в иррелевантни [(хора) без значение]. Монашеството, казват те, е излязло
от мода и се е превърнало в остаряла институция [излязла от употреба]. Дори и ако – бидейки лош
християнин и слаб човек, понякога се изкушавам да слушам такива думи – две неща
ме разубеждават. Едното от тях е примерът на всеки добър монах [и монахиня], когото познавам. На всеки сто лоши
монаси, аз познавам една шепа, които са вдъхновяващи примери на съвършенство в
Христа. За мен, тези „нови мъже и жени” са успешното мнозинство на бъдещето:
есхатологичните мъже и жени в нашите изродени времена, които не се поддават на
отстъпничество и които не съставляват мнозинството на днешния век нито тук,
нито там. Ако някой търси причини да вярва, то защо да разглеждаме провалите
вместо успехите? Другото нещо, което ме възпира от това да приема едно
Православие, което се покланя на вероотстъпничество, е визията на Божествената
Архетип на Новус Хомо: Иисус Христос. Поемайки несъвършеното ни изкушение,
Неговият съвършен ум усъвършенства нашите възприятия. Когато – след Неговите
четирийсет дни пост в пустинята – сатаната Му дума, сочейки към света: „всичко това ще Ти дам,
ако паднеш и ми се поклониш.” [Мат. 4:9], Христос рече
в отговор: „махни се от Мене, сатана! защото писано е: "Господу, Богу твоему, ще
се поклониш и Нему едному ще служиш".” [Мат. 4:10]. Монашеският дух и последните думи на нашия Господ посяха в сърцата ни
този ясен отговор на вероотстъпничеството.
