"НИЩО ДА СЕ НЕ върши чрез личен интерес или тщеславие, а в смирение на ума, като всеки счита другите за по-висши от себе си. Не гледайте всеки своите си интереси, а по-скоро интересите на другите" [по Филипяни 2:3-4, в превод на анлгийски от архиеп. Хризостом]
"Нищо не вършете от обич към препирня или от пустословие, но от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си. Не се грижете всеки само за себе си, но и за другите." [Филипяни 2:3-4]
Познавам известен брой важни [значими] или известни хора – предимно, но не само, учени и университетски преподаватели [академици] – и недостойно съм се радвал на възможности в живота ми, които ме удивляват. И все пак, никога сам не сам заемал някакъв високопочитаем пост и не съм се радвал на акламации на другите. И все пак, както всеки човек, аз все пак многократно е трябвало да устоявам на грешното изкушение да желая да бъда значим или на фантазирането да се мисля за значим по някакъв начин заради онези, които съм срещал, и [зарадо] мистериозните, необясними богатства и разнообразие на житейския ми опит.
Когато изучавам собствената си психология с безмилостна обективност и честност, виждам – през призмата на собствените си слабости – ясната мъдрост на горното твърдение на апостол Павел. Ако се фокусираме върху значимостта на другите, като пренебрегваме собствените си изкушения към самоусъвършенстване, ние сме в състояние да действаме вън от тщеславието и без егоизъм, вън от гордост и извън греха на егоцентричното съперничество, както и да постигаме това, което иначе е невъзможно в този живот.
И наистина, в ежедневието и, разбира се, в духовния живот, нищо не е по-значимо от успеха и щастието или от духовното преобразяване и очовечаването (възстановяването на човешкото) освен това да осъзнаем колко незначими сме ние, като се превръщаме в нищо от нашите грехове и недостатъци, за които трябва да се разкайваме за това, че ни превръщат в незначителни. И наистина, именно осъзнаването на абсолютната значимост на незначимостта в крайна сметка ни въвежда в радостта и истинското живеене на земята, в служба на другите, и това ни подготвя за бъдещия живот.
Спасението, както ни учи Писанието и преданието на светите отци, идва за онези, които като виждат своето собствената си незначителност, са в състояние да вменят значимост на другите и по този начин, като смирено служат на възприеманите за по-висшестоящи [от себе си], се възвисяват чрез любов към своите братя и сестри, и се освобождават от егоизма и вътрешната гордост, които са истинските врагове на възстановяването у падналия човек на [състоянието на] синовство на Бога.
Освен тези по-велики достижения, едно осъзнаване на – и порастване в – собствената ни незнаачителност променя света, в който живеем по едни много прости, но значителни начини. Това важи с голяма сила за църковния живота. Вместо учителите, ние ставаме учащи се. И като биваме учащи се, ние се сдобиваме с истинско познание. При това предаване [нататък], ние ставаме слуги, които приписват на – и придобиват от – Самия Христос всичко, което преподаваме. Ние не преподаваме като учители, а като слуги на Учителя.
Днес, за съжаление, виждаме, една почти универсална тенденция сред онези, които все таки има да се учат на основите на Вярата, и които десетилетия го делят от духовната зрялост. Като култивиране в себе си едно усещане за значимост, такива хора глупаво се стремят да станат значими: учители без знание и експерти без опит. Преди да са изживели вярата, такива "значими хора" започват да четат (а, ако могат, и да пишат) книги, търсейки признание [изразено внимание], рекламирайки познанията си и дурдисвайки се като критици на Вярата. Редно е да се признае, че някои от тях (макар и забележително малко на брой, за да бъда откровен) са образовани и умни; обаче, те не са теодидакти (научени от Бога) а идеите им – скалъпени в света по богословието и аматьорското повърхностно четене на [из] църковните отци и Светото Предание – не са почерпени от Самия Учител и от Божествения курс на човечността, послушанието, покаяние и любовта, а от тяхното его.
С появата (и нарастването) на интернет, в частност, ние докарахме едно поколерние от магарешки упорити аматьори и научна дилетанти, формирани в светската сфера, от такива неща като "Уикипедия", а в областта на Православното знание, "Ортодокс Уики". Тези нищожни източници, разпространяващи знания примесено със слухове и клюки, а в някои случаи, крайни глупости, минаваща за научни коментари, се коренят и са почерпени от идеята, че мнението или мисленето на всекиго има смисъл, и че експертността е областта на най-силния глас. Те се считат за достоверни (и носещи авторитет) онези, които нито изучават, нито работят, и по този начин разполагат с време да оформят личните си мнения на най-новата световна платформа за защита на всичко вариращо от проникновение до идиотия. В този век на електронен „Хайд Парк” ъгъл, една сапунена интернет трибуна и самозван преподавателски (професорската) умения сложиха окончателния край на проверката от равнопоставане, отличие, мъдростта на опита и, по отношение на Православието, авторитета на учение, идващи отвътре на Ума на Учителя и (то) в едно просветлено състояние.
Преди чудаците и лунатдиците на Хайд Парк да са монтирали световната сапунена трибуна на интернет, самозваната самозначимост повсемествно се считаше са обществено-патологична (социопатологична) по произход и по формите на проявление, а дори понякога за проява на напълно избуяла психопатия. В академичните среди, най-известните мислители и енциклопедисти не са се представяли за самоизтъкнати експерти, а често са се чувствали неудобно, когато им е била приписвана експертност. Най-изтънчените умове, които съм срещнал в живота си, все припяваха, до един, универсалната мантра на истинския учен: "Колкото повече се уча, толкова повече осъзнавамна колко малко зная."
В духовниата сфера, когато приемем – в днешния век на икуменическа смелост – че човеците, а не истината и Бог, ще обединят вярващите, когато богословите предизвикват и критикуват Светите Отци и Светците, и когато една докторска дисертация (ако може да се приложи едно такива наименование към жалките писания, които днес често носят званието "доктор" – което бе навремето бележито и почетно) има вероятно да не успее, ако не се включи в херменевтиката на съмнения и рубриките на подигравателния цинизъм, то интернет е намерил правилните си адепти (привърженици). Няма я вече благочестивата ученост, която е отхвърлено като размишление на слабоумни. Арогантността на посредствеността, заложила стандартта на учеността, е проправила път на нечестивите "богослови".
Във всеки един от тези случаи – като днес е политически некоректно да се поставя под въпрос коефициента на интелигентност и действителните възможности на нашите "експерти" –сме оставили
собствената [си] значимост и самозащита, да направят така, че голяма част от онова, което виждаме в медиите, в академичния свят и в богословието и популярните религиозни писания, е не само похотливо и безсмислено, но – парадоксално – то е "важно". Четох книги за Православието, например, които са приветствувани като "дефинитивни" нови текстове, когато в действителност те обикновено са компрометирани заявления от страна на индивиди, стремящи се да бъдат значими и отчаяно търсещи светска слава и внимание. Като такива, тези творби нямат напълно никакво значение. Те не носят [като послание] нищо значимо и им липсва едничкото потребно нещо: съзнание за значимостта на незначимостта у тези, които пишат в духа и името на Учителя,
за благото на другите.
И [като] така, ставаме свидетели – в името на православието, което твърди, че е продължение на Църквата, основана от Христа, на говорене за "официалност", на единство на всяка цена и според човешка воля, приложимост към света, и – да [си] го кажем направо, на поклон и умен поздрав към значимостта. И това не е само сред компрометираните икуменисти, които някак се стремят да позаобиколят смущението от върховенство на православието (което – трябва да призная, в някои случаи се прави с честна, макар и често подвеждаща, любов към инославните, но [далеч] по-често това се прави, с цел да се използва Православното свидетелство за спечелване на признание и известност); има такова явление и сред православните екстремисти, които имитират "значимостта" на лявото като възприемат отдясно едно различно усешане за фалшива значимост.
В служба на Христос и Православието, ние трябва да търсим незначимостта във всичко което правим; да намираме приложимост към света на религиозното влияние и власт; да намираме собственото [си] значение и самоунижението си [, а] в духовния
kenosis [самоопразване] посредством смирение, послушание, покаяние и любов към ближния, и да се стремим по всякакъв начин да учим без да засенчваме Учителя, да напътстваме без въобще да обезсилваме върховенството на Светите Отци, и да се учим като хора, които не знаят нищо, а не като такива, чието съмняващо се невежество резонира с рева на сляпо магаре (понеже безумецът може да се съмнява, но само мъдецът знае как да вярва). И като додтигнем до вярата [вярването], както посочих, ние трябва да имаме пред себе си едно постоянно, неумолимо съзнание за
абсолютната значимост на нашата незначимост.