Икуменизъм /Ecumenism/ =A 1969 report= архиеп. Виталий, Монреалски и Канадски

Temporal

 

---

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ

---

Икуменизъм

Икуменизъм

от архиепископ Виталий, Монреалски и Канадски

1969 г.

Доклад пред епископския Събор

на Руската Православна Задгранична Църква

-както е публикуван в „The Orthodox Word” бр. 27 юли-август 1969 год.

       Историите за икуменизъм са в изобилие, а няколкото останали православни издания, които все още успяват и желаят да дадат израз на истината, все по-често се появяват и примери на решителна защита на истинската Христова Църква срещу тази съвременна ерес на ересите. Но може би все още самата същност на икуменизма не е определена с такава яснота и отчетливост, нито са разкрити причините, нито са изяснени мотивите на неговите последователи, нито е изложен неговия план – така както в настоящата статия. Представена първоначално като официален доклад пред пълния епископски Събор [Съвет] на Руската Православна Задгранична Църква през 1967 г. и преработен през тази година в светлината на Асамблеята в Упсала от 1968 г., тя може с право да заеме своето място до съвсем неотдавнашното „Печално Послание” на митрополит Филарет до всички православни епископи в целия свят* като един окончателен тръбен зов към познаващите и обичащите Христовата Църква да се отделят от злото на днешните дни и да се надигнат в защита на Църквата**.

* Пълен текст на английски език в „Orthodox Life” [Джорданвил, Ню Йорк], юли-август 1969 г., и в „Образователната Поредица на Св. Нектарий” [Сиатъл Вашингтон].

** Текстът в превод от руски език в периодичните издания, публикуван от „Monastery Press” на архиепископ Виталий в Монреал: „Orthodox Observer” [Православен наблюдател], юни 1969 г., стр. 14-30.



       ИКУМЕНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ, което сега наблюдаваме в окончателния му вид със „Световния Съвет на Църквите“ като главно негово седалище, така да се каже, със сложната си мрежа от организации, е поставено поетапно през едно постепенно развитие.

       През първата половина на миналия век се появиха първите му предшественици: през 1844 г. в Лондон някой си Джордж Уилямс основава т. нар. YMCA [Уай-Ем-Си-Ей – Християнска Асоциация на Младите Хора (мъже)], която към златния си юбилей през 1894 г. [вече] е успяла да се разпространи в целия свят, а през 1952 г. наброяваше близо 10 000 клона с четири милиона членове. Сам основателят на тази общност е награден с Рицарски Орден от кралица Виктория.



       Единадесет години след основаването на YMCA, в Англия са били организирани две женски общности – в южна Англия някоя си г-ца Ема Робартс основана кръг с цел да се събират за молитви, а в Лондон лейди Кинерд основава дружество за млади дами за целите на практическа филантропия. През 1894 г. тези две дружества се сливат в едно и започват да се нарича с вече известното на всички име – YWCA: Християнска Асоциация на Младите Жени [Уай-Дабъл Ю-Си-Ей].

       Въпреки че нито YMCA, нито YWCA разполагали с някаква своя собствена догма, все пак, по неорганизираната им, замъглена, вече полу-християнска идеология, те създадоха цели кадри от хора с чисто хуманитарен [по своя характер] светоглед, с вяра в органичната доброта на човешката природа в духа на Жан-Жак Русо и Толстой, един светоглед, в който, естествено, няма никакво място за каквато и да е идея било за първородния грях, било за спасението, което може да се намери единствено в Христовата Църква. За постигането на такива резултати бе приложена специална тактика, действаща двупосочно: от една страна, специално внимание бе отделено към развитието на тялото, и по предлог за опазване на здравето и спазване на хигиена, неусетно бе установен култ към плътта. От друга страна, душата се образоваше в строгите рамки на емоционалност, чувственост, с лекомислено отношение към греха, с игрива ирония към истината на християнските догми, насърчавайки съвременното виждане за филантропията като разпределение на земните блага не в името на Христа. Към благочестивите, църковно-ориентирани християни в тези две организации бе разработено едно снизходително-покровителствено отношение, както към добри, но глупави и неразумни деца. По този начин, няколко поколения са били възпитавани в псевдо-християнство.

       През 1910 г., в рамките на Световната Мисионерска Конференция в Единбург [Шотландия], за първи път е била употребена думата икуменизъм в съвременния й смисъл, като в същото време било създадено едно ново дружество с титлата, Универсален Християнски Съвет за Живот и Работа, който заседава през 1925 г. в Стокхолм, а през 1937 г. – в Оксфорд, за проучването на взаимните връзки между различните християнски църкви.

       Успоредно с това движение, било организирано още едно ново дружество под името Световна Конференция за Вяра и Ред, която заседава два пъти, през 1927 г. в Лозана, и през 1937 г. в Единбург, и определя своя за цел да извади на светло всички пречки за Съюза на църквите в областта на доктрината.

       И накрая, през 1937 г., в две поредни конференции в Оксфорд и Единбург, бе взето решение тези две движения да се обединят в една организация – „Световния Съвет на Църквите“. Втората световна война обаче, попречи на тази организация да се заеме с реализацията на своята цел, но след войната, през 1948 г., първата Асамблея на Световния Съвет на Църквите бе свикана в Амстердам, както бе последвана от три асамблеи: Еванстън през 1954 г. , Ню Делхи през 1961 г., и Упсала [Швеция] през 1968 г.

       Това кратко описание на историческия произход на икуменическото движение не би било пълно, ако не споменем също така и световната организация на Бой-Скаутите, също основано в Англия през 1908 г. от лорд Бейдън Пауъл. Тази организация изцяло за младите хора, известна на всички днес с дейността си, заложи като своя цел да образова младите хора в един интер-конфесионален космополитен дух, с човешката доброта за идеал. Тези три организации и до ден днешен представляват трите стълба, върху които стои цялото икуменическо движение, и от които то постоянно запълва кадрите на своите съюзници, работници, и просто масата от хора, които му симпатизират.

       НЕКА ДА РАЗГЛЕДАМЕ сега психологическите, социалните, политическите и духовните причини, които благоприятствуваха появата и развитието на икуменизма. Като ъглов камък на тази новострояща се Вавилонска кула, от съществено значение е да се постави цялостното духовно разложение на протестантската ерес. Но ако кажем, ведно с Тертулиан, че „човешката душа по природа е християнска“, което по онова време, в устата на този Западна учител на Църквата, безспорно е означавало „православна по природа“, – тогава можем да твърдим, че всяка една ерес по своята същност е обидна за човешката душа, и рано или късно човешката душа трябва да извади тази ерес извън своята система, да я изгони от себе си. Така, ние ставаме свидетели на изхвърлянето на протестантската ерес, но тъй като в духовния свят – също както и в природата, не съществува вакуум, мястото на тази ерес се заема от икуменизма.

       Наред с това явление, трябва да споменем и убийството на царското семейство, унищожението на Руската Православна Империя, която ограничаваше злото*, което сега безпрепятствено се излива над цялото земно кълбо. Никога преди – през цялото време на присъствието на Православната Руска Държава в Европа – икуменизмът не се е развивал с толкова бързи темпове, завземайки вече в своите мрежи всички Поместни Православни Църкви.

* „Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега, - тогава и ще се открие беззаконникът...“ [II Солун. 2:7-8]. По отношение на идеята за Православната Империя като за силата, която ограничава появата на Антихриста до епохата на отстъплението, вж. „The Orthodox Word“, 1968 г., кн. 4, бр. 4, стр. 155 [Бел. прев. на английски].



       Трета причина – най-зловещата, по наше мнение – е консолидацията в цял свят на масонството, което се стреми да се превърне в тайно световно правителство, и което по всякакви начини подпомага, вдъхновява и финансира икуменизма.

       В списание „Le Temple“, публикувано в Париж, официалният орган на масонството на шотландския-ритуал, в статията „Съюзът на църквите“ [бр. 3, септември-октомври, 1946 г.], самото масонство дава следното признание за своя успех:

       „Питат ни защо влизаме в дебати от религиозен характер, до каква степен въпросите за обединението на църквите, вселенските конгреси и т.н., могат да представляват някакъв интерес за масонството. В лоното на нашите семинари всички доктрини се изучават, за да не може никакъв „априоризъм“ да влезе в изводите ни. Декарт, Лайбниц, детерминизмът на Жан Ростанд и т.н. – всичко, в което има някаква част от истината, ни интереси. И е желателно да нямаме интерес към проблема на еволюцията на християнската мисъл! Дори и да се опитаме да забравим, че масонството има религиозен произход, все пак самият факт на съществуването на религиите ще извиква в нас един постоянен стремеж да свързваме в единство всички смъртни, в това единство, за което винаги мечтаем. Повдигнатият проблем от плана за съюза на църквите, изповядващи Христа, силно интересува масонството и е близък до масонството, тъй като той съдържа в себе си идеята за универсализма. И нека ни бъде позволено да добавим, че ако този съюз, поне що се отнася до не-римските изповедания, стои на правилния път, и това той е длъжник на нашия Орден“.

       Ето едно признание, което ни разкрива каква е сърцевината на цялото икуменическо движение.

       КАТО ПСИХОЛОГИЧЕСКА причина, подготвила почвата за успешното разпространение на икуменизма, има – по подобен начин – една цяло, доста продължителна епоха на царуване на английската Кралица Виктория.

       Тази епоха, със собствената си специална етика, която изкуствено поставя човешката личност в духовна обвивка, без да лекува страстите, а избутвайки ги в дълбините, силно отегчи протестантския свят. Този култ към външната форма превърна протестантството в духовен компресор на страстите и то – след смъртта на кралицата – безспорно една могъща личност – избухна и унищожи не само под обвивката на формата на протестантския светоглед, но също така и онова, което е останало от оскъдния му догматизъм.

       По такъв начин YMCA, YWCA и скаутското движение, създадени и организирани от масонството, подготвиха цели поколения хора* със специално де-християнизиран светоглед, благодарение на което бе възможно също така да възникне и Световния Съвет на Църквите, които всъщност се самопочита като Истинската Църква и в четирите си световни асамблеи, псевдо-вселенски събори, е изразил и своето верую.



* Значението на тези организации в подготовката, особено на лидерите на икуменическото движение, е потвърдено в една от стандартните истории на икуменизма: „...Изследване на платформата на Световния Съвет на Църквите“ в Амстердам и други такива икуменически асамблеи; четири-пети от събраните на тези платформи, вероятно дължаха икуменическото си вдъхновение на някаква връзка с YMCA, или с близко свързаното Студентско Християнско Движение.“ [„История на икуменическото движение“, изд. Рут Раус и Стивън Чарлз Нийл, SPCK, Лондон, 1967 г., стр. 327.] [Бел. прев. на английски]



       Тези четири световни Асамблеи са: Амстердам, 1948 г.; Еванстън, 1954 г.; Ню Делхи [Индия], 1961 г.; и Упсала [Швеция] 1968 г. Всяка една Асамблея е публикувала своите актове, от които човек може, не и без малко усилия, да осветли основните пунктове на това псевдо-християнство. Човек трябва, на първо място, да отбележи незабавно, че всяка една конференция е преминавала под ръководството на някоя основна идея. По такъв начин Асамблеята в Амстердам избра за своя тема „Човешкото разстройство и Божия план“. Асамблеята в Еванстън се проведе под лозунга „Христос, единствената надежда на света“. Конференцията в Ню Делхи обяви за свой девиз „Иисус Христос – Светлината на света“. На всички тези идеи липсва конкретна основа в богословието. Сами по себе си те нямат нищо доктринално, нищо догматично. Те може да бъдат тълкувани от всяка християнска религия, всяка по свой начин. Отворено е едно обширно поле за многословен дебат, една огромна възможност да се мисли, без дори въобще да се измисля нещо, без да се постига нещо, без да се стига до някакво заключение. Преди всичко цари страх от догмата. Всички тези идеи в действителност са лозунги, и ако си припомним, че нито една Асамблея не е имала постоянен президент, а само секретар е отговорен за всичко, то тези Асамблеи приличат по-скоро на сесиите на Лигата на нациите или на едно ООН по духовните въпроси: същият космополитизъм, същата неяснота на принципите, същият Вавилон. От всички четири асамблеи, най-успешната от гледна точка на икуменизма е тази в Ню Делхи, където атмосферата на хиндуиски мистицизъм в тази страна от Близкия Изток с нейните йоги и специалната индуска лирика – една заоблачена мистика, доведе много от участниците в конференцията до екстаз.

       Асамблеята в Упсала възприе за девиз думите на Спасителя: „ето, всичко ново творя.“ [Откр. 21:5]

       Все пак, при проучване на актовете на тези асамблеи, човек може да види в тях един последователен план и определена цел. Идеологически най-богатата безспорно бе първата асамблея в Амстердам. На нея са били положени всякакви усилия да се унищожи доктрината на едната, истинска, свята, вселенска и апостолска църква, исторически жива и войнстваща на земята и триумфираща на небето. Петимата най-известни богослови на протестантския свят представиха – всеки поотделно – своя собствена лекция. Сред тях бе също така и православният руски богослов, о. Жорж Флоровски.

       Първият говорител, Гюстав Аулен, озаглави лекцията си „Църквата в светлината на Новия Завет“. За всички изяви и в съответствие със своето описание на характеристиките на Църквата, би изглеждало отпървом, че всичките му съждения са напълно православни, но човек незабавно бива отрезвен от указаното от него, че всички християни са членове на тази Църква, която той толкова добре описва. Църквата е, така да се каже, един синтез на всички църкви.

       Проф. Кларънс Крейг превежда думата католическа – или, по църковно-славянски, съборна – с думата неделима [интегрална]. По такъв начин човек може да каже заедно с икуменистите: Вярвам в Една, свята, неделима, апостолска Църква, т.е., в Църквата на Световния Съвет на Църквите. Продължавайки доводите си, професорът каза по-нататък: „Църквата обедини апостол Павел и светия апостол и евангелист Матей. За първия Христос бе краят [смисълът] на Закона, за апостол Матей, Христос бе основателят на новия закон. Църквата еднакво се е съгласила и с морализма на апостол Яков, и с мистицизма на апостол Йоан Божествени. Ако през първи век в нея е имало място за такива различия, то тогава и днес в църквата трябва да има място за едно голямо многообразие от изрази. Това разнообразие принадлежи към природата на Църковния организъм“. Проф. Крейг умишлено нарича тези различни дарове на Светия Дух при апостолите „разклонения“ [различия], докато именно разклонения светите апостоли никога не са имали.

       Проф. Джон Грег не добавя нищо ново, но той още по-рязко премахна границите на Христовата Църква, наричайки я – като включва в нея всички християнски вероизповедания – „Великата Църква“.

       Добре известният про-комунистически професор по догматично богословие в университета в Базел, Карл Барт, който през същата година – 1948-ма, в една от своите лекции потвърди, че „единствената надежда на християните да оцелеят в днешния век е да намерят начини да се слеят с най-жизнения поток в днешно време – световния комунизъм“, много реалистично критикува съвременния [разбира се, протестантски] свят, но за съжаление той сякаш насочва критиките си към цялото християнство, бидейки напълно невеж по отношение на Светото Православие и неговият даващ благодат живот. „Библията“, казва той, „догматиката, катехизиса, църковната дисциплина, литургията, проповедта и Светите Тайнства са се превърнали в музейни експонати“. Той вижда единственото спасение в съживяването на Църквата в икуменическото движение. О. Г. Флоровски отдава дан на икуменизма като утвърждава – подобно и на останалите професори, че Църквата все още не се е самоопределила, все още не е изработила своите богословско-училищна дефиниция, някакси не е достигнала до това да се самопознае.

       С това тези професори искат да кажат, че за определението на Църквата не са открити никакви формули, но о. Флоровски би трябвало да каже съвсем честно, че за нито една едничка догма не съществува формула. Има го учението на Светата Църква за всички догми, включително и догмата на самата църква, но няма никаква формула, тъй като такива съществуват в точните науки математика, химия и физика.

       След като установиха факта на липсата на такава формула, икуменистите си мислят, че вече имат законното право да създадат своя собствена концепция за Църквата, и те са го формулира като синтез на всички съществуващи църкви. Ето така един православен свещеник послужи на идеята за икуменизма, и този свещеник съгреши лукаво чрез една безчестна концепция.

       ВТОРАТА АСАМБЛЕЯ, в Еванстън, Бе най-безцветна от гледна точка на икуменизма. Нейната цел бе – след унищожаването на догмата на истинската (или както те ни наричат) историческата Църква – да обедини всички църкви, които идват при тях. Докладите на асамблеята в Еванстън са безинтересни, без съдържание, а по-скоро повтарят под други форми същите идеи, които бяха изразени в Амстердам. Ученията на всички християнски църкви са били анализирани и от всяка е извадено на показ онова, което я прави част от тази универсална икуменическа „Велика Църква“.

       Следва, обаче, да се отбележи един много интересен факт, случил се на тази Асамблея. За първи път комунизмът е бил подложен на критика от християнска гледна точка, но дори и това, макар и отвсякъде да изглежда като положително явление, е било по-скоро едно фино парченце политика от страна на директорите на Асамблеята, които умело подхвърлили този кокал на комунистите в Москва. Маневрата беше напълно успешна и на следващата Асамблея на С.С.Ц. комунистите заставиха злощастната Московска Патриаршия да вземе участие, с цел – чрез устата на своите йерарси, ако не да защити комунизма, то поне да не даде възможност на всички събрали се там християни да повдигнат въпроса за преследване на християнството от тяхна страна.

       Ако си припомним как Московската Патриаршия отговори на поканата да вземе участие в първата икуменическа Асамблея, ще се убедим, че участието й в Асамблеята в Ню Делхи представлява едно подобно-на-роб подчинение на комунистическата партия.

       На московския Събор от 1948 г. архиерей на Г. Разумовски е било възложено да отговори на поканата. Ето и текста на този отговор:

       „Руската Православна Църква не е участвала и не участва в нито една икуменическа среща или конференция... Ние се колебаем при определяне на причините защо представителите на Цариградската Църква в икуменическата сфера на дейност, където срещите са били придружавани от съвместна молитва, не са отказали да участват в нея. Или Цариградската Патриаршия е забравили своето достойнство като първа сред епархиите в защита на каноните на Православната Църква и не поддържа своята авторитет?...“

       Привеждайки след това цитати от икуменически доклади в смисъл, че икуменизмът всъщност представлява една Вселенска Петдесетница, о. Г. Разумовски продължава:

       „Руската Православна Църква винаги е учила и учи, че Петдесетница, т.е. слизането на Светия Дух, вече се е случило, и че християните сега не трябва да очакват ново проявление на Светия Дух, славното Второ Пришествие на Иисус Христос. Омаловажаването на значението на уникалната Жертва на Иисус Христос и предсказването на един бъдещ „трети час“, в който ще се открие очакваното Кралство на Светия Дух, са характерни за учението на масони и сектанти, а ново-разкритото пророчество за очакваната Вселенска Петдесетница представлява само едно стара ехо на лъжливото проповядване на тези прелъстители“.

       Резолюцията завършва с думите:

       „В отговор на поканите, получени от всички нас да вземем участие в Асамблеята в Амстердам в качеството си на нейни членове, информираме Световния Съвет на Църквите, че всички поместни Православни Църкви, участващи в настоящото заседание са принудени да откажат да участват в икуменическото движение в настоящия му вид.“

       Резолюцията е подписан от ръководителите на руската, грузинската, сръбската, румънската, българската, полската, албанската и чехословашката Църкви, както и от представители на Църквите в Антиохия и Александрия.

       След една толкова унищожителна резолюция от страна на Московската Патриаршия по отношение на Световния Съвет на Църквите, човек може да разбере ентусиазма, обхванал всички участници в Асамблеята в Ню Делхи, когато те приеха като пълноправни членове на икуменизма Московската Патриаршия, а заедно с нея и румънската, българската и полската църкви. През 1968 г. по подобен начин в С.С.Ц. влезе и последната от всички поместни църкви – Сръбската Църква. По този начин всички поместните православни църкви, с изключение на Руската Православна Задгранична Църква, сега са членове на икуменическото движение. Що се отнася до православието, Световният Съвет на Църквите е завършил цикъла на дейността си. Целият комунистически блок, начело с Московската Патриаршия, вече е представен там. Всички неистини на света са вече събрани наедно. В Ню Делхи за първи път в историята на човечеството бе създадена в събрание един общ фронт на всички ереси и неистини. В Световния Съвет на Църквите, като в някакъв фокуснически трик, са съединени и обединени всички богохулства, грешки, както и противене на Истината на цялата духовна история на човешката раса от Каин и Хам до Юда предателя, Карл Маркс, Фройд развратителя, както и всички по-малки и по-големи богохулници – наши съвременници днес. Такъв е мрачният апотеоз на тази Асамблея.

       Ако би било възможно по някакъв начин да се представи в художествена форма този зловещ триумф, то това би следвало да стане под звуците на Danse macabre

на Сен-Санс [Танц на смъртта].

       И НАКРАЯ, ПОСЛЕДНАТА Асамблея в Упсала избра за свое мото думите на Спасителя: „Ето, всичко ново творя“ ... думи, които предоставят на Светите Отци неизчерпаем източник на богословски идеи. В устата на участниците в Асамблеята в Упсала, обаче, тази Gospel dictum [сентенция от Евангелието] е била почти изключително прилагана към всевъзможни социални, благотворителни, обществени, класови, а понякога и промишлени въпроси.

       Трябва да се отбележи, че на тази Асамблея имаше 140 делегати от всички Поместните Православни Църкви, без да се броят техните съветници, преводачи и секретари. Московската делегация наброяваше 35 делегати с епископски и свещенически сан, оглавени от митрополит Никодим. Църквата на Гърция този път изпраща на Асамблеята само двама представители миряни и те напуснаха Асамблеята преди края на всички сесии. Поведението им бе официално обяснено с факта, че в Упсала бяха проведени няколко демонстрации от шведските младежи, протестиращи срещу действащото гръцко военно правителство. Но в интерес на истината, Църквата на Гърция през цялото време е принуждавана да хвърли поглед назад към постоянно нарастващото движение на Старокалендаристите [старостилците], а ако към това се добави и факта, че по-голямата част от православните делегати, без някои пълни вероотстъпници от Православието, винаги се чувстват неловко, неудобно, затруднени по време на сесиите на всички икуменически събирания, то може смело да се каже, че тези двама представители на Църквата на Гърция са били щастливи да напуснат тази Асамблея под такъв един приемлив претекст.

       Не би било излишно да се подчертае тук с какво повишено внимание висшето ръководството на икуменическото движение се отнася по принцип към православните делегати. След като са отбелязали почти от първата Асамблея как православните делегати не се чувстват като у дома си, не са в състояние да се отдадат изцяло на икуменизма и винаги някак в дълбините на съвестта си биват измъчвани, заради принудителното си участие в икуменизма, ръководството на това движение – като най-накрая в Упсала събраха всички представители на Поместните Православни Църкви, сложиха начало по отношение на тях на една много тънка политика на обучение, опитомяване, и постепенно привличане на тази все още неугаснала православна съвест, с цел да я претопят в своята икуменическа пещ. Въпреки факта, че по този повод в Упсала се събра най-големият брой православни делегати, на всички общи събрания нито един от тях не направи нито едно обръщение. Всички делегати са били назначени към различни комитети, православните делегати всъщност са били обучавани на икуменизъм от факта, че са били задължени да подписват всички решения и резолюции без да кажат и дума, запазвайки мълчание и по отношение на съвестта си, което вероятно при такива обстоятелства, не е причинила на господарите им много страдания. Тази политика може да се нарече политиката на приспиване на съвестта.

       При самото откриване на Асамблеята в Упсала, от името на всички събрали се бе прочетена икуменическа молитва, която гласеше, както следва:

       „О, Боже, Отче, Ти можеш да обновиш всички неща. Ние се поверяваме на Теб: помогни ни да живеем за другите, тъй като любовта Ти се простира над всички хора; да търсим Истината, която не сме знаели...“

       Как са се чувствали православните, слушайки тези последни думи? Би било любопитно тогава да се погледнат лицата на православните йерарси, които заедно с всички протестанти, сектанти и католици – които също са представени този път – декларират на всеослушание, че те също не са познавали Истината. Всеки наш свещеник от най-затънтеното селце познава Истината от опит, стоейки на Божия олтара и молейки се Богу в дух и в истина. Дори и [официалният] вестник на Московската Патриаршия, който е изцяло подложени на цензура от страна на комунистическата партия, цитирайки в своето описание на тази Асамблея думите на молитвата, все пак, не посмя да преведе английската дума "Truth" като „Истина“, а я преведени като „Правда“ ["rightness"]. Все пак, всички добре разбираха, че в конкретния случай текстът на молитвата, без всякакво двусмислие, говори за Истината.

       Може би православните йерарси са прибегнали – по време на откриването на Асамблеята – до старата практика на йезуитите reservatio mentalis [мислена уговорка], но в такъв случай, ако всички тези делегати не се покаят за греха на участие в молитва с еретици, то за тях може да се счита, че са на напълно лъжлив път от [този на] Истината на Православието.

       СЛЕД КАТО ИЗВАДИХМЕ на светло същността на всички четири икуменически Асамблеи, нека сега да продължим с разглеждането на техния вдъхновител, т.е. икуменизма, за да видим по същество очертанията на това явление.

       Икуменизмът е ерес на ересите, тъй като до сега всяка една отделна ерес в историята на Църквата се е стремила да заеме мястото на истинската Църква, докато икуменическото движение – след като обедини всички ереси, ги кани всички заедно да почитат сами себе си като едната истинска Църква. Тук древните арианство, монофизитство [„една – божествена само – природа“], монотелитство [„единоволие“], иконоборство, пелагианство [„човек се ражда невинен“ – „спасението е постижимо най-вече със собствени човешки сили“], и просто всевъзможни суеверия на съвременните секти под напълно различни имена, се обединиха и се хвърлят в атака срещу Църквата. Това явление без съмнение има апокалиптичен характер. Дяволът се е бил на свой ред, почти в последователност, [наред] с Христовата Истина, изложена в Никейския символ на вярата, и вече е достигнал до окончателния и най-жизнено важния параграф от Символа на Вярата: „Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква“. Казваме най-важният, тъй като на всички истини, изложени в Символа на Вярата, се вдъхва живот в последния параграф, [и] се осъществяват в Христовата Църква, Която ни дава не само истинското православно учение, но също така и изсипваща благодат сила да се осъществят тези истини, да се живее според тях, единствено в Църквата и чрез Църквата. Църквата, както казва архиепископ Иларион в творбата си, „Няма християнство без Църквата“*, не е мечта на Църквата, а живот в Христа.

* Важен богословски трактат под формата на писма от изгнание, написан от новомъченик на комунистическото робство, който е прекарал шест години в позорния концентрационен лагер, основан от Съветите в Соловецкия монастир, починал в СССР през 1929 г. Тази творба бе публикувана от архиепископ Виталий, авторът на настоящата статия, в Сао Паоло, Бразилия, през 1954 г. [бел. на ред.]



       Икуменизмът, като се стреми да разруши границите на Христовата Църква, сам няма каквито и да било граници. Вече се говори не само за обединение с всички християни и дори и с евреите, но че всеки, който живее на земята, е член на Църквата. Същият Карл Барт пророкува „надвисналата разруха на Corpus Christianum“ [общността на вярващите християни] и казва, че „стигнахме до епохата на края на времената, когато се разгръща последната фаза от историята на връзката между Бог и човек, и тя ще бъде коронясана не със Страшния съд както учи Православната Църква, а с пълно помирение, което ще се случи между Бога и цялото творение“.

       Ако разгледаме вътрешния живот на всички протестантски църкви и какво въвежда икуменизмът в тях, веднага ще видим две течения на мислене и живеене. Преобладаващото множество от протестантски групи, след като отхвърли еретичното си учение, и като не чувствам вътре в себе си какъвто и да било допълнителен стимул, за да открият наново в своята религия центробежната си сила, се отдават [изцяло] на икуменизма. Те са напълно безразлични към предишния си светоглед, подхранван с кръв и страдания, и те представляват – сами по себе си – една огромна маса хора, които са безразлични към Христос. Понякога се забелязва една вторична противоположна проява, но тя е винаги много малобройна или дори чисто лична – това са рядко срещани индивиди в протестантския свят, които просто поради едно чувство за самосъхранение все още не желаят просто да се претопят в безличната безкръвна маса и [във вярата си] да обърнат в един труп, какъвто е представлявало преди западното християнство. Към тези последните мъдреците в икуменизма прилагат една рафинирана тактика на рибарите, отпускайки влакното към някоя свободолюбива общност, с цел по-късно да го придърпат до фаталния икуменически бряг.

       За нас православните, тези християни са по-близки, макар и да са в грешка, но все още горят в лъжливата си вяра, все така запазват някои признаци на живот.

       От богословска гледна точка икуменизмът не издържа на каквато и да е критика, защото бяга от всякакъв вид своя собствена догматика. Той се простира не в дълбочина, а по повърхността, по слоевете от ереси, които са надживели сами себе си; но той се поддържа от някои тайна жилава сила, която сама стои в сенките. Зад него по подобен начин стои една огромна мощ с умна финансова политика, умело даваща помощ или накланяща – чрез даровете си – в своя полза ска́лата на някой, който се колебае или не е загубил чувствителността на съвестта си.

       Във външната си структура Световният Съвет на Църквите е до голяма степен подобен на Обществото на Нациите или на настоящата организация на ООН с нейния Генерален Секретар. Без изобщо да желаем да посочваме времето и сезоните, които са всички в Божията Десница, можем само да предполагаме, че Антихристът ще председателства и двете организации, но по дух по-близката, по-родствената до него би бил Световният Съвет на Църквите.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ И РЕЗОЛЮЦИИ

       Икуменизмът е вече на самите врати на нашата Църква. Всички Поместни Православни Църкви са станали негови членове, като последна бе Сръбската Църква, която бе приета през 1968 г. Ако до днес икуменизмът не е бил опасен за нас, сега положението вече се е променило до известна степен, на първо място, защото ние останахме единствената Църква в целия свят, която не е влязла в С.С.Ц., и по всяка вероятност за нас ще бъдат предприети специални стъпки, ще бъде използвана специална тактика. Трябва да сме готови за това. На второ място, безспорно една силна атака ще бъде извършена срещу масата на нашите вярващи, сред които има не малко души, някои от които ще се поддадат – съблазнени от мисълта за съюз, страхувайки се да не бъдат изолирани, а други – ще се изкушат от предимствата, едно по-добро положение, с една дума – от златния телец.

       Ако – както посочихме по-горе, икуменическото движение е подготвено от специален светоглед на псевдо-християнство с пълно безразличие към неговата истина в лоното на YMCA, YWCA, Скаутството, както и други подобни организации, то тогава същата роля на духовен разслабление е изиграна в нашия православен свят от схоластични учения в училищата – едно студено, бездушно, само спекулативно разглеждане на светите истини на християнското учение, в което напълно отсъства каквато и да е индикация за моралната страна на всяка една догма . А моралното учение на догмите е това, което пленява, заинтересува, оживява и шокира душата еднакво било то семинарист, вярващ мирянин, учен човек и прости хора. Без тази морална страна на всяка една догма цялата богословска наука губи самото основание под себе си и става като една от светските [учебни] дисциплини и дори по-неинтересна от тях, защото, например, физиката и химията са свързани с конкретни и осезаеми неща, докато бедният семинарист не вижда лично за себе си духовната реалност във всяка догма без моралната й страна.

       В резултат на такова едно указание в тази най-важна богословска наука от семинариите би могло да излязат Сталин, Микоян, и по всяка вероятност не малко от членове на ЧК [съветската тайна полиция]. Лошият учител по догматично богословие дори не подозира, че подготвя бъдещи чудовища. Всъщност, дали той лично е виновен, когато такава е била системата и такава си остава до ден днешен? Днес обаче, в нашата семинария „Св. Троица“ [в Джорданвил, Ню Йорк], догматичното богословие приема дух, превръща се в силата на цялата благодатна атмосфера на манастира, негов труд на молитва и пост.

       Ако икуменизмът би започнал да попълва редиците си с нашите православни християни, които биха били безразлични към истините на нашето учение, то за това безразличие ще сме виновни самите ние.

       Светите Отци умишлено поставят Никео-Цариградския Символ на Вярата в Божествената Литургия и като молитва в други ежедневни служби, за да обвържат цялото православно учение за вярата, изразено с такива перфектни, идеални краткост и яснота, в една реална връзка с душата ни , за да направят Символа на Вярата живот, а не абстрактно учение. Светите Отци чрез това ни учат, че с Господ Бог може да има общение само в молитва, че по отношение на Господ Бог човек не бива да разсъждава с или само с интелект, а трябва с всички сили да съзерцава нашата душа – ум, сърце и воля, в молитва и вяра. Символът на Вярата не е декларация за нашето учение, не е наш меморандум за вярата, а е молитвен труд от страна на всички сили на душата ни.

       Време е, във всички наши учебници по догматично богословие, да добавим към основните, характерни белези на православната християнска догматическа [богословствуване, Божествена-откровеност и църковна-ориентираност] набожност, така че всички догми незабавно да се обвържат с нашата душа. Когато Светите Отци ни учат на своята доктрина, те правят това от пълнотата на своя живот, просмукан от молитва. Всичките си изявления [сентенции] те са придобили сами, ако може да се каже така, в молитва и съзерцание, а не от интелектуалните силогизми на аналитичния ум. В чисто спекулативното изучаване на догмите, което се практикуваше в нашите семинарии и академии, се крие една фина гордост, преплетена с фини склонност към богохулство. Припомням си как един от учениците на митрополит Антоний [Храповицкий], след една вдъхновена беседа на великия Авва относно догмата на Светата Троица, възкликна: „Владико, след Вашето обяснение на догмата на човек му приисква да заплаче от вълнение“.

       Само с интелект човек би могъл да стигне до богохулство, а като изследва светите истини само с него може да се озове на една трапеза с протестантите в техния диалог с Бога.

       Пропитата с молитва сила на нашата вяра в догматичната истина за нас представлява истински източник на морална сила, която произлиза от всяка една догма. Това е вярно до такава степен, че ако с молитва вярваме в Божието всемогъщество, то – по Божията милост към нашето моление, ще сме облечени в Божията сила в достъпната за нас мярка,. Ако вярваме с молитва в Божието всезнанието, то – по Божията милост към нашето моление и в степента на нашето пречистване, ще получим знание, мъдрост, и отсъждане. По този начин от всяка една догматична истина ние молитвено получаваме даровете на Светия Дух. С други думи, от правилния труд на вяра и молитва зависи правилният живот, животът в Христа, животът в Църквата.

       По подобен начин ние вярваме с молитва в една света, вселенска и апостолска Църква, и в същото време лекомислено утвърждаваме тук, че и в други църкви има [т място] Светите Тайнства на Евхаристията и Кръщението. Къде тогава, е нашата вяра в Едната, т.е. единствената, ексклузивна Църква, единствената пазителка на всички Тайнства? Но тук бих искал да предложа следната резолюция.

       Самите ние трябва да изхвърлим, окончателно да приключим с определено дълбоко-проникналия – за наше благо, само в умовете ни – схоластичен икуменизъм. Казвам схоластичен и само умствено, защото за всеки здравомислещ православен човек не би могла да му хрумне идеята да се причастява в протестантска или католическа църква, и то, защото с цялото си същество, органично, той знае с вътрешно непогрешимо знание, че никъде другаде няма Свето Причастие, освен в Христовата Църква.

       Обачe, въпросът изобщо не стои толкова добре с нашите мислители, интелектуалната класа. Тук има такава липса на координация, такова многообразие и разнообразие от грешки, че човек смело може да каже, че няма двама души, които да мислят приблизително еднакво. Тук се срещат, рамо до рамо с емоционалните дами, които до икона на св. Серафим Саровски държат образа на католическата светица Тереза; с онези, които практикуват йога като [един вид] – по тяхно мнение, християнски аскетизъм. Някои смятат, че всички тайнства във всички християнски религии са валидни; други правят определени уговорки, според които се предполага, че човек може да признае Тайнството Кръщение, но не и Тайнството Евхаристия. Но не съществува никаква възможност дори да се изброят всички тези грешки, това си е една обикновена вещерска отвара от мнения. Най-трагичното е, че тези грешки, благодарение на старата ни схоластична концепция, се споделят дори и от част от духовенството. Напълно забравена е светоотеческата мисъл, че „общението на еретиците е храна на бесовете“. А ако няма Свето Причастие, по принцип не може да има каквото и да е причастие, защото Бог Свети Дух слиза във всички Тайнства в името на въплъщението на Сина Божий, Неговата Богочовешка същност. И най-светото тайнство на тайнствата, Евхаристията, представлява тайнството на Богочовешката същност.

       Понастоящем трябва да сме възприели гледната точка на най-високите принципи на безкомпромисния православен светоглед. Има Бог, има я Неговата Една, единствено Свята, Апостолическа Църква, и я има цялата човешка раса, като всички са призовани към Бога чрез Неговата света Църква. Всички други религии, така-наречени християнски, монотеистични или езически, всички без ни най-малкото изключение, независимо дали католицизъм, протестантство, ислям или будизъм – всички са препятствия, поставени от дявола като негови капани между Христовата Църква и цялата човешка раса. Единствено в лични взаимоотношения с хора с различни вероизповедания, в името на църковната икономия, в интерес само на познанието и [за целите на] критика, можем да гледаме на някои от тях като на по-способни да станат православни, а на други като на [стоящи] по-далеч, но по принцип всички те без изключение принадлежат на лъжата, като нямат нищо общо с истината.

       Тук би било уместно да си припомним видението на Св. Макарий Египетски: дяволът щял да изкушава братята и бил цял обкичен околовръст с някакви съдинки. Великият старец го запитал: „Къде отиваш?“ Сатаната отговорил: „Отивам да посети братята“. „Но защо са ти всички тези съдинки?” запитал старецът отново. Дяволът отговорил: „Нося храна за братята.” Старецът попитал: „И всички те имат храна вътре?” „Да”, отговорил Сатаната, „ако някой от тях не удовлетвори някого, ще дам друг, и ако не този, ще дам още един.” По този начин всички тези религии са именно тези, които са приели храна от дявола: тук е тънката съблазънителност на Франциск Асизки в един съд, а до него нирвана в друга, а там Мохамед, Лутер, Калвин, Хенри VIII, с храна по техен вкус.

       Как да се борим успешно с икуменизма, ако самите ние сме разделени в нашите идеи и нямаме чист и ясен православен светоглед и не усещаме святата изключителност, уникалността на светата Православна Църква? Като насочваме нашата младеж, такова едно разделение работи особено разрушително върху младите души.

       Човек трябва да вземе предвид, че цялата наша липса на успех в работата с младежта би могла да се припише на петдесет процента на тази греховна неопределност в нашите идеи по отношение на истината. Подходящи за младежта са героизмът, искреността, импулс към истината, и за нея винаги ще е неприемлива каквато и да било идея за фрагменти от истината, пръснати из всички региони.

       И накрая, като последна резолюция можем да укажем, че незаменимо е това как във всички катедрални храмове на нашата църква в неделя на Православието се отбелязва ритуала на Триумфа на Православието.* Това винаги докосва дълбоко всички вярващи и вдъхновява у тях едно истинско чувство на святост и непоклатимост на Православната Църква. По време на тази служба, лицата на всички присъстващи, са развълнувани от някаква трепетна радост при тайнственото предсказание на окончателния триумф на Христовата Църква над злото. Ще си позволя да нарека този ритуал тайната на духовното обновление, тайната на утвърждаването в истината.

* В катедралата храмове и манастири в първата неделя на Великия пост има специална служба, в чест на Триумфа на Православието през иконоборческата ерес и по принцип над всички врагове на Църквата. Привържениците на главните ереси тържествено се анатемосват, всяка една по ред, пее се „вечная памят“ на главните защитници на Вярата, в минали векове, и „многая лета“ на живите православни патриарси, епископи и владетели. [бел. прев. на английски]



       В заключение на моя преглед, бих искал да отбележа, че описанието ми в такива непривлекателни цветове на икуменическото движение се дължи на факта, че се опитвам винаги да разглеждам целия този диаболичен въпрос, който неотложно гори като ужилване, по същество, от гледната точка на принципите на безкомпромисното Православието. Все пак, представителите на икуменизма, независимо от това колко вредни са идеите им, си остават все таки слаби и ограничени хора, и може би сатаната най-много от всички дори мрази тези свои най-покорни роби, защото в своята ограничена човешка природа на неограничената гордост на сатаната болезнено се напомня за ограничеността на диаболичната му все-разрушителна злоба.

       Без да желая моят доклад, дори и по най-малкия начин, да навреди на работата с любов, считам, че по принцип трябва да сме напълно безкомпромисни по отношение на икуменизма, това най-съвременно зло, но в личните си срещи, които са винаги неизбежни, трябва постоянно да сме истински ученици на Сина Божий, Бога на любовта.

Публикувано от Joanna Higginbotham

на 05.08.2011

1 коментара: от Joanna Higginbotham:

       В заключението си митрополит Виталий казва, че Антихристът ще се нуждае от специална тактика, която да използва срещу РПЗЦ.

       И след това по-надолу четем за видението на Св. Макарий, и мислите на мит. Виталий, които следват това видение. За нашите вътрешни разделения.

       Антихристът не може да е в състояние да вкара Остатъка в С.С.Ц. Но ако той би претопил всички фрагменти в една пота [съд за топене], тогава той може и да успее да разруши уникалността на РПЗЦ.

       Точно както „С.С.Ц.-икуменизъм“ прави от Православието просто едно друго вероизповедание, точно така "юрисдикционният-икуменизъм“ правят от РПЗЦ просто още един фрагмент.

                            5/08/2011