Church of the Unchurchly

T A L M A C H
so much and simple

Translated from Russian

http://www.bogoslov.ru/text/4495228.html

http://rpczmoskva.org.ru/stati/domuschi-stefan-cerkov-necerkovnyx.html

http://internetsobor.org/apostasiia/tcerkov-i-mir/apostasiia/tcerkov-netcerkovnykh 

Church of The Unchurchly

April 1, 2015

Domuschy Stefan, priest

The article by Ph.D., candidate of theology priest Stephen Domuschy is devoted to the study of the phenomenon of religious identity and the specifics of its development in the history of Christianity. It focuses on the issue of the mismatch of objective and subjective criteria of belonging to a religious community. Further, the question is discussed about the causes and the possible consequences of the actual legalization of the impoverished religious identity of today.

At present, quite a lot of research is devoted to the issues of identity – both religious and moral. Typically, identity is understood as a "man's awareness of one's belonging to some group, allowing one to determine one's place in the socio-cultural space" [1]. The word group itself, with its clarity, suggests boundaries or criteria of belonging, beyond which it is impossible to identify oneself as [being] a part of it.

Moreover, using the word "awareness" we need to understood that the measure of awareness may be different. A man can be aware of oneself as belonging to a group, without [taking] a thought about what criteria exactly that belonging matches. In the minds of such a man identity boundaries are there implicitly, these have not been given meaning.

Identity can well be set by a single sign, and it can also be created by a set of signs. In the latter case the signs themselves are different, but for the identity implementation they all prove necessary.

It is important to bear in mind that identity may be subjective and objective. In the former case, a man independently assesses the extent of one's eligibility vis-à-vis that determining the boundaries of the group. At that, one may well mistakenly accept as being the major criteria ones that for the group itself may be necessary, although insufficient, [ones] that may be secondary, an may well even be imaginary, thought-up.

On Angels – from archimandrite Sava's blog

T A L M A C H
so much and simple

Translation from Bulgarian

By Rev. Theodore Studite – 26:08 06:37 –

May we make friends of our Angles through passionless living, so that when leaving this world we may also be elevated by them friend-like to the Master. (Rev. Theodore Studite) 

By Rev. Nikita Stifat – 22:07 06:36 – 

If a man had no Angel or God, to protect him, one could not possibly avoid the devilish slander and deadly networks. (Rev. Nikita Stifat)

By Rev. Symeon the New Theologian – 21:07 06:25 –

To Angelic nature it is inherent to not sin, as Angels are strong by the fortress and vested in the divine garb of the Holy Spirit, without Whom it is impossible to not sin. (Rev. Simeon the New Theologian)

By St. John the Carpathian – 20.07 6:14 –

Once the devil has such power that even against man's will they might persuade one and draw one to themselves because of the falling away from the true rank of their nature, then how much stronger is the Angel, who has at a certain [the appropriate] time adopted God's command to make better all the disposition of man? (Rev. John the Carpathian)

For the Angels – 19:07 07:03 –

Angels are present everywhere, especially in the house of God where they stand before the King, everything is filled with these bodiless powers. (St. John Chrysostom)

By St. John Chrysostom – 18.07 6:38 –

By "Angels" understand also the God-bearing men who have knowledge about God, who keep us and guide us in all paths, i.e. in life, lest we would stumble on the stone temptation. (St. John Chrysostom)

PROTECTION AND GUIDANCE – 17:07 06:39 –

Angels do not only protect, but they also guide the faithful to not stumble. (St. John Chrysostom)

On Heavenly Inhabitants – 16:07 06:35 –

There are Angels and Archangels, Thrones, Dominions, Powers, Authorities; but not only these ranks exist in Heaven, there are endless multitudes and countless tribes, which no words can portray. (St. John Chrysostom)

By St.Basil the Great – 15.07 06:35 –

Angels come and visit us not at their will and [by their] power. Because the main purpose of their lives is, according to their nature, to steer their gaze to God's beauty and to incessantly glorify God. Communion with us men, and the care for us is for them a somewhat work on-the-side. (St. Basil the Great)

For more in ENGLISH

and for EVEN MORE

За БЪЛГАРСКИ:

'...нас очень мало чему учат и спрашивают с нас очень мало' Проповед на о. Алехандро (Ивашевич) - МОЖЕ ЛИ ДА ВЯРВА СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК?

T A L M A C H
so much and simple

[English here]
Превод от русский 

28 юни 2014 г.

'много малко ни учат и много малко изискват от нас'

МОЖЕ ЛИ ДА ВЯРВА СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК?

Има две страни на заглавието на днешната проповед "Може ли да вярва съвременният човек?" Може да се даде много бърз и прост отговор: "Да, съвременният човек е вярващ човек". Той вярва в най-необикновени неща: в западния ни свят той приема на вяра каквото и да е, само не традиционните вярвания на страната си. Лековерието днес е несравнимо по-голямо отколкото преди петдесет години – а не отивам още по-назад, защото това е приблизително периодът, който сам помня съзнателно. Хората с научно образование и интелектуално с достатъчно зрял ум са готови да повярват в някои неща, но отхвърлят като невъзможни други. Помня една книга, написана от човек, пред когото се прекланям с голямо уважавам, за опита му в Хималаите, в Тибет. Той казва някъде в увода си, че му се наложило да се откаже от християнството, поради това, че то е изпълнено с най-небивали твърдения. И после най-спокойно, безметежно, но със страстна убеденост, ни разказва за един тибетски подвижник, който можел да лети на воля. Не казвам, че подвижникът не може да лети, но това ако вярваш, че човек е способен да лети, то още повече може да приемеш много неща в християнството, които представляват по-малки проблеми от гледна точка на науката и са по-приемливи за човешкия разум. Не мисля, че ще оскърбя някого, ако кажа, че разпространението на вярата в такива явления като летящи чинии, гадаене, астрология и т.н., се е увеличило поразително много през последните десетилетия. И все пак хората, [които са] готови да повярват във всички изброени неща, казват, че е невъзможно да се вярва на християнството". Помня един човек, който ми каза, че е невъзможно да приеме на вяра Възкресението на Христос – макар че вярва във Въплъщението. И когато отбелязах, че е много по-лесно да се повярва, че Бог, въплътил се в човек, е възкръснал от мъртвите, отколкото да се повярва, че Бог, въплътил се в човек, може да умре, той ме погледна с изумление и каза: "Никога не съм се замислял над това в такъв план".

Тази доверчивост – способността да се приемат нови, изпълнени с тайнственост представи, благодарение на което започваш да принадлежиш към дадена група или движение на ексклузивно "посветени", е нещо поразително. И понякога ми се струва, че преживяването на на собствената изключителност и особено положение, в което се оказваш, когато принадлежи към такова движение, частично способства за това хората да са способни да приемат на вяра определени твърдения. В края на краищата, доста примамливо е да принадлежиш на тесен кръг, дори и да има видни личности, подобно на теб – стига те да са твърде много и и вашата изключителност да е напълно очевидна.

Сблъсквал съм се с подобно отношение към Православната Църква. Отказвал съм да приема в Православието немалко хора, отказвал съм им, просто защото след като копна малко (под повърхността), съм откривал, че Православната Църква на тях им изглежда тъй екзотична; да принадлежиш към нея би било тъй чудно, би предизвиквал към тях интерес, предоставяйки им особен статут (правейки ги особняци) в живота. Има два вида такива проблеми у хората; единият изисква на всяка цена да не се отделяш от мнозинството и да си една от блеещите овце във възможно по-многочисленото стадо, а другият (проблем) пък изисква да избереш нещо екстравагантно или изключително, за да се окажеш на пиедестал. Но много трудно е да приемеш нещо съвършено просто, което изглежда съвсем обикновено, доколкото хората са живели с това в продължение на 2-, 5- или 10- хиляди години.

ABC: Monasticism and Its Importance in Our Age of Apostasy from True Orthodox Tradition

Превод от английски

(дано съм успял да приведа смисъла... ВД)

Общо Информационно Споделяне: (редактиран и коригиран текст) – „монашеството и неговото значение в нашата епоха на отстъпление” -

Inbox х

Даниел Еверис

12 март 2014 г.

до

Бележка: Това е една много поучителна дисертация, което намерих за доста полезна за четене.

Все пак, поради това, че има множество печатни грешки, а също и някои пунктуационни грешки, просто не можех/не смеех да я споделя без първо да я коригирам.

Без съмнение тези проблеми съществуват тъй като този текст е груба чернова, незавършен / неозпипан и засега /все още/ непубликуван текст.

Внимателно изчетох и препрочетох наново, всяка дума и всяко изречение , и прилежно се опитах да поправя всяка правописна грешка, но може и да съм пропуснал някоя, за което моля читателите за прошка.

Чет. Даниел

Монашеството
и неговото значение
в нашата епоха на отстъпление
от истинното православно предание

от архиепископ Хризостом (Етнийски):

Все повече и повече виждаме днес едно подигравателно и пренебрежително отношение от страна на православните християни – както на Запад, така и все повече и повече в страни, където Православието е вкопано от апостолските времена насам, към Свещеното Предание и тези, които го подкрепят, а също и, съответно, едно ясно отклонение в Църквата от традиционните стандарти на Православието. Вече сме минали отвъд модернизма и обновленчеството, тъй доминиращи от няколко години в живота на православната диаспора, [и сме навлезли] в ерата на нещо, което може да бъде описано само като отстъпление в световен мащаб от това, което представлява Православието и което винаги е било. В името на икуменическата идеология, която по необходимост отхвърля като фундаментализъм и „десен” фанатизъм твърдението [настояването] на Православната Църква за върховенство в християнството, днес говорим шокиращо свободно за Православието като една всред многото еднакво истинни религии, като един от клоновете на християнското дърво, един от двата бели дроба на Тялото Христово, или като за „източен” стил на християнството. Докато до голяма степен – трябва да се каже, достойно за уважение, Ватиканът – независимо какво може да си мисли човек за твърдението – твърдо стои, дори и в своите икуменически домогвания, върху основата на претенцията си за върховенство в християнството по силата на своята Петрова еклесиологическа доктрина (че Христовата Църква е построен на Св. Петър и че римските епископи [папи] са негови наследници), то повечето Православни Църкви, тъкмо напротив, прегръщат – поне неофициално – теорията за разклонение на Църквата под някаква форма, по силата на икуменическите си връзки и споразумения.

От най-ранни времена, разбира се, Православната църква се е провъзгласявала за Една, Свeта, Съборна и Апостолическа Църква, основана не на един апостол, а на свидетелството на всички апостолите и на основния камък на изповедта на св. Петър за божествеността на Христос. Тя винаги е вярвала, че Тя Самата – както е изразено в една древна формулировка – съдържа пълнотата на истината, която Христос проповядва, апостолите провъзгласяваха, а отците на Църквата опазиха. Всичко извън Нея, Тя счита за отделено, било то чрез изоставяне на Свещеното Предание или чрез еретически учения, [напускане] на Едната, Света, Съборна и Апостолическа Църква.

[Като] Православната традиция счита за Свой свещен дълг да ги помири, макар и в смирение и любов, с историческата църква, източноправославната църква. Ако Тя – както се вижда себе си, е светлината от Ориента [lux ex Oriente], и е все пак вселенската Църква, то Нейно свидетелство е призив към всички да участват в тази светлина: „Eluceat omnibus lux” [Нека светлината извира от всичко/всички]. Нейната светлина [на Църквата] е фар, който свети от неразделното християнство, като привиква всички, отклонили се от Нея към „негаснещата светлина”, която някога е била споделяна от цялото християнство.

Трябва да повторя с тъга, че съвременните православни [вярващи], смутени от самото самосъзнание на вярата си, са направили относителен и са предали своя статут. Вместо да призовават останалите да черпят от светлината на Православието и постигнат просветление, святост и обожение в единение с Бога, Който стана човек, та да може човек да възстанови Божествеността в себе си, те са се поддали на изкушението да станат част от една обединена светска [световна] религия, като по-скоро търсят, а не обожествяват единението с Бога (на което се основава истинското човешко единство, и от което в крайна сметка произтича), възвишената, но претенциозна хуманистична цел за човешко възстановяване просто в някакво единство на общ ангажимент за добродетелност. Безумието на това желание е, че без преобразяването на човек в благодат и с борба – възприемането на Христа, Архитипът на възкръсналия [възстановения] човек – човечеството е неспособно на такива висоти, така както човешката природа и история са ни показали. Човекът, без онтологично преобразяване в Самото Същество и прякото причастяване със Самото Съвършенство, е неспособен на самовъзстановяване. И наистина, тази фантазия води до самата абсурдност да се отрича целта на православното християнство, която е нашето обожение в Христа. Освен това, тя в крайна сметка – в диренето на светско признание – води до само-унизяващо противоречие.

По този начин, Вселенският Патриарх в Константинопол, в едно изумително уширяване на нео-папската „Патриаршеска еклесиология”, напоследък така демонтира основната догма на самия православен еклесиологичен ред, който прокламира равнопоставеността, в подчинение на Христа, на всички епископи в Църквата, че той създаде понятие на Своя Престол като такъв на unus sanctus [едничкия свят], на „светия”. Енциклики от Константинопол отидоха толкова далеч, че открито да превърнат върховенството на отличието [почитанието] на Патриарха, на първия сред равни (primus inter pares), в универсално върховенство, това на пръв без равни (primus sine paribus), като твърде странно надминаха – с изключение на безапелационната непогрешимост (ex-cathedra) (без съмнение скоро и това ще дойде), дори и претенциите на съвременните – след схизмата – римски папи. По ирония на съдбата, всичко това съставлява един фарс на православен икуменизъм. Как може unus sanctus [едничкият свят] и първият без равни да помири [съвмести] икуменическия еклесиологичен релативизъм и нео-папизма – все идеи, които са неблагоприятни за самоопределението на Православието – без да изглежда малко неискрен [лукав]?

В тази епоха на отстъпление в православието и в християнството като цяло, не само Константинополската Йерархия, но и православният клир на много нива, а те следва да призовават останалите към съкровището, което твърде често недостойно държим в ръцете си, са изгубили или изоставили всякакъв ангажимент към онова, което Православието представлява и към това, което всъщност са нашите отговорности към Църквата. Едно ерзац Православие, движещо се от вече [предварително] изкривената представа, че Православието е просто един коректив на инославното християнство, вместо [да е] оцелелият прародител.

UKRAINISM* or national-ism* (1255 and all that...)

* — any '-ism' is non-existent [VD]

Duke Daniil of Galicia
betrayed Orthodoxy in 1255

translated from Russian

Martin Miroslavovich
Béla Rus' – Our Deed Is Right!
Feb 28 , 2014 at 10:12 pm

To further understand current events in Ukraine, one has to clearly split its territory into two parts, [namely] the former Mala Rus [Small Rus'] and Galicia, which in 1939 the bolsheviks called Western Ukraine. It all started in the distant [year] 1255, when Duke Daniil of Galicia betrayed Orthodoxy and accepted from the Pope the Roman title 'King of Galicia'. He subdued the Church on the territory of the Galician-Volynsk Duchy to the Vatican in exchange for a promise of help in the war against the Mongol-Tatars. Of course, he saw no help from the West and all former fellow believers [of one faith], who could help him, he pushed away with this action of his. The Galician-Volynsk Rus' has since ceased to exist as an independent state. Already in the year 1339 it was captured by the Polish King Casimir the Great, and after Poland's split in 1772 it went into possession of the Austro-Hungarian Empire and there began a many-century long – in the literal sense – yoke and humiliation of the people, who – no matter what – reckoned themselves Russians and confessed the Orthodox faith.

The next milestone started in 1848 and we should dwell in greater detail on that moment [in time]. For all these centuries both Poland and then the Austrians up until 1848 officially recognized the national unity of both the Galicians, and other Mala Rus'-sians with the Russian people and there simply was no such concept as Ukraine and Ukrainians. The word "Ukrainec" [Ukrainian (of the outskirts)] started to be used at the end of 16th century as a degrading by-name. In the very Austria for the population of Galicia they used the word Russen, or just as the population called themselves – Rusiny. 

ABC – Proper Preparation for Holy Communion Правилна подготовка за Свето Причастие

http://www.synodinresistance.org/pdfs/Periodicals/OT/2013/OT_3_2013.pdf 

Proper Preparation for Holy Communion

Catechetical Notes - by Archbishop Chrysostomos of Etna

Превод от английски

Правилна подготовка за Свето Причастие

Катехизисни бележки –
от архиепископ Хризостом Етнийски

Един важен въпрос на съблюдателното Православие е състоянието на чистотата на ума, тялото и душата, с които следва да пристъпваме към евхаристийното Тайнство, когато Тялото и Кръвта Христоши се размесват с нашата кръв, плът, стави и органи. Целта на Православното Християнство, а тя е обожествяването на човека чрез Божията благодат в съюз с Бого-Човека Иисус Христос, Архитипа на човешкото съвършенство, се характеризира прекрасно и ярко в това да поемем в телата си – чрез Тайнството Свето Причастие – Свещените Тяло и Кръв Христови – Самия Христос. Това причастяване в Христа се постига в един преднамерен акт на кеносис, или изпразване на самия себе си посредством физическо и духовно пречистване, така че оживотворяващите елементи на Евхаристията да биха могли да оживотворят нашите тела и души и да улеснят нашето обожение [теосис], или обожествяване и освещаване в Христа.

Мнозина православни [вярващи], както такива дошли от друго западно християнко вероизповедание, така и цели Православни организации под влиянието на западната мисъл и на икуменическата идеология, са загубили ясно разбиране на Евхаристията и нейното отразяване на тайнствените учения на Православието, които са толкова интимно свързани с исихастките традиции на Църквата. По този начин, те подхождат към Евхаристията по един повърхностен начин и с недостатъчно осъзнаване на необходимостта и неотменимостта – когато се прави това, на чистота в мислите и тялото, на постенето (включително, за женените двойки, въздържание от плътта), Тайнството на Изповедта, измолването на прошка от – и помирението със – онези, на които може да сме нанесли обида, даването на милостиня, както и всяка една практика, включително и това да се обличате скромно и подходящо, когато се причастявате, жените да са с покрити глави – [това е] което ни отделя от нашето паднало "аз" и изпразва от нас онова, което е несъвместимо с влизането на Божественото в духовно болните ни сърца и тела по време на Светото Причастие.

Последиците от това, че си позволяваме Свето Причастение без правилна подготовка, са ярко изложени от св. ап. Павел, който на недостойнството на неподготвените причастници приписва източникът на много от техните заболявания, а дори в някои случаи и смъртта им. Отците на Църквата също така са усърдни да изключат от Свето Причастие ония, които не са подготвили телата и умовете си за това да преживеят прекратяването на плътските дейности и очистването от мръсни пожелания. По подобен начин Свещените канони предлагат строги насоки за приемането на Свето Причастие. Макар и да препоръчват честото причастяване ("Лекарство за безсмъртие") за излекуване от духовно заболяване, те очертават един режим, както би направил и лекар при даването на определени физически лекарства, които вярващият трябва да следва, за да се въздържа от всичко несъвместимо с терапевтичното естество, цел и действия на Светото Причастие. Онези неща, които могат да попречат на преобразуващите ефекти на Евхаристията, или които могат да доведат до опасни странични въздействия, те усърдно увещавали причастникът да избягва.

Saint Spyridon of Trimythous – a Zealous Defender of Orthodoxy

T A L M A C H
so much and simple

Translated from Russian

http://internetsobor.org/iz-raznykh-istochnikov/stati/iz-raznykh-istochnikov/sviatitel-spiridon-trimifunskii-revnostnyi-zashchitnik-pravoslaviia

http://inform-relig.ru/lib/detail.php?ID=6935&sphrase_id=4322087

Памятник святителю Спиридону Тримифунтскому,
Крым, Кореиз, 2012 г.
Авторы: Крылов Борис, Сидорук Олесь

A monument to St Spyridon of Trimthous
Crimea, Koreiz, 2012
Authers: Boris Krylov, Oles Sydoruk

Saint Spyridon of Trimythous  –
a Zealous Defender of Orthodoxy

Reporter: Nun Vera incl. December 27, 2013 . Posted in From various sources (Views: 22)

Tags: Saint Spyridon trimifunsky , Orthodoxy, miracle

Saint Spyridon and his death never cease to bear witness to the true faith . A terrible and admonishing miracle occurred in 1719, three years after the Turkish invasion of Kerkyra /the Corfu island/.

The ruler of the island, the Venetian fleet admiral Andrea Pisani, his advisor Catholic Cardinal and certain Italian Catholics living on the island, decided to make a Catholic altar in the Orthodox Church of St. Spyridon. The admiral announced the decision to the temple priests and asked for their consent. Naturally, the clergymen refused, but that did not stop the governor.

Then the Orthodox priests and the local Orthodox appealed to Saint Spyridon [in prayer], pleading to protect the temple from the encroachments of Catholics.

At night Saint Spyridon appeared in a dream to the Venetian rulers and said, "Why are you bothering me? It is not proper for the altar of your faith to be in my church." The saint demanded that this goal be abandoned, warning that otherwise all the perpetrators would be punished. The scared ruler turned to his adviser, who said that this was simply a wicked trick by the devil.

Reassured, Pisani ordered the necessary materials for the making of the altar. Then the entire Orthodox population of the island began to pray even harder to their patron [Saint] that he would not allow the desecration of the holy place. That same night, Saint Spyridon – in monastic garb – again appeared in a dream to Admiral Pisani with the warning: "I told you not to bother me. If you dare start the implementation of your plan, you will be very sorry – but it will then be too late."

In the morning the Admiral told his advisor what he had seen [in a dream] but the latter – accusing Pisani of cowardice – only laughed and said that such an educated person cannot pay [any] attention to dreams.

On November 11, 1719, Admiral Pisani and his supporters started for the Church of St. Spyridon, seemingly to venerate the relics of the Saint and lit up a lamp. In fact, however, they came to the temple in order to carry out measurements of the place where they planned to have a Catholic altar. The Orthodox priests once again tried to prevent this but again of no avail: the papists did not concede, making preparation to start the implementation of their plan on the next day.

But these plans were not to materialize. On the night of November 12, a terrible storm rose in the sea, a storm began, thunders and lightnings shook the city. At midnight, the guard, who was at the entrance to the Fort Castelli fortress, saw an old man in monastic garb with a lighted torch in his hand. To his questions: "Who are you? Where are you going?" The old man replied: "It's me, Spyridon." At that same moment three tongues of flame burst out from the bell tower of the church; at the same time there was a deafening explosion – and the gunpowder warehouse – together with the nearby houses – blew up. Nine hundred Catholics (soldiers and civilians) were instantly killed by the explosion, killing all the instigators of this deed – not pleasing to God: Admiral Pisani was found dead – his neck was clamped between two logs, and the Cardinal was found behind the walls of the fortress in the sewer ditch. But this terrible explosion hurt no one Orthodox, since Catholics were forbidding them to be inside the fort after dark. Not injured either was the sentinel who saw St. Spyridon with a lit torch: during the explosion some unknown force picked him up and carried him away from the fortress – he did not get a single scratch.

In the church of St. Spyridon, the silver lamp given by the Admiral fell onto the floor, with the result that its base got damaged. That lamp has been re-hung in its place – and to this very day it is a silent witness to the tragedy. In the same hour, in Venice, another lightning struck the castle belonging to the admiral, broke the wall through and burned his portrait. Of all the castle, the only item to have suffered [damage] was the portrait.

Thus the zealous defender of Orthodoxy Saint Spyridon defended – through a great and terrible miracle – his people, his city, and his temple from desecration.

---

Спиридон Тримифунтский приближаеться...

---

(The Studite Monastery) THE CHURCH OF ST JOHN the Baptist AT STUDIOS (in Istanbul)

T A L M A C H
so much and simple

     Constantinople's oldest Church, the only one of the time-bracket between Constantine the Great and Justinian the Great that has survived, is the Church of St. John the Baptist at Studios [now known in Turkey as Imrahor Camii]. It is referred to as one of the most attractive ruins in today's Istanbul – roofless and romantically overgrown around its edges. 

     The Church was founded in 463 by a Roman patrician [consul] named Studium. Every year on the feast of the beheading of St. John the Baptist (29 August) the Emperor would come by sea to visit the Church whose most sacred relic was the head of the Baptist. [Apparently the latter acquired in the 13th C. the gift of {{{{bilocation}}}}[who's mocking...], for after the Fourth Crusade's loot had been distributed around Europe both Soissons and Amiens boasted the possession of the head of John the Baptist.]

     Today we approach the Church through what was originally the atrium, [or the courtyard of the mosque 1000 or so years later] with the ablution fountain still remaining. The narthex still shows much of its fine entrance portals with magnificently carved capitals, architrave and cornice. Inside, the Church is an empty shell but for the six lovely columns, each formed of a single block of verd antique. The entablature on top of this colonnade is still in place, popped up by scaffolding, but its carving, once rich, is now badly weathered. Originally, above it there was another row of support columns to the wooden roof. We can see parts of the fine opus sectile floor, the gift of Michael VIII Palaeologus after the restoration of the Byzantine Empire in 1261, in place of the flooring destroyed by the Fourth Crusade. The shell of the semi-circular apse still contains some of the structure of the mosque's mihrab with its askew orientation. But only our imagination may re-dress the walls with the rich marble revetments and mosaics of the days of the Church's glory. 

     This is the oldest Church in Istanbul, [the only example there of] a pure basilica, the first type of building used for Christian worship [the secular basilica had long been used for public assemblies of various kinds – from legal to social or imperial].

     The Church of St. John at Studios was originally attached to a monastery whose monks were known as 'Acoemetae', the sleepless ones, from their round-the-clock liturgizing, on a relay basis, with intercessions for the sins of the world. Under the iconoclast Emperors of the 8th C., the monastery clung tenaciously to the use of images in both art and worship; but it was not until 799 – when Theodore the Great became Abbot – that it rose to its full prominence. Under his guidance the monastery became not merely a centre of resistance to iconoclasm – with the inevitable persecutions that this entailed – but it also became a world-famous centre of scholarship, icon painting, manuscript interpreting, and sacred music composing.

     The Studite monastery produced several Patriarchs; and had two Emperors spending their enforced retirement here as monks in the 11th C., Isaac I Commenus and Michael VII Ducas. Isaac I had also studied here in his youth. Another Emperor, the much-hated Michael V Calaphates, was dragged screaming from his sanctuary here on April 21, 1042 [3 days after banishing his uncle John ... and his aunt Zoe to a convent], to be deposed and blinded [+ 24 August 1042, Estimated value $ 90,000, Gold histamenon nomisma (4.44 gr.), Extremely rare: probably less than eight specimens exist]. A son of the Ottoman Sultan Beyazid I, a covert Christian, was buried here in 1417. 

     After the Conquest of Constantinople in 1453, the Church and monastery remained Christian until about 1500 when Beyazid II's Master of Horse (imrahor) Ilyas Bey evicted the few remaining monks and converted the Church into a mosque – Imrahor Ilyas Bey Camii. Hardly a stone has remained of the monastery. Both it and the mosque were damaged badly in a fire in 1782, and were further destroyed by an earthquake in 1894, which turned the mosque into a roofless ruin.

     [[[where is your treasure?...]]]