28 юни 2014 г.
'много малко ни учат и много малко изискват от нас'
МОЖЕ ЛИ ДА ВЯРВА СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК?
Има две
страни на заглавието на днешната проповед "Може ли да вярва съвременният
човек?" Може да се даде много бърз и прост отговор: "Да, съвременният
човек е вярващ човек". Той вярва в най-необикновени неща: в западния ни
свят той приема на вяра каквото и да е, само не традиционните вярвания на страната
си. Лековерието днес е несравнимо по-голямо отколкото преди петдесет години – а
не отивам още по-назад, защото това е приблизително периодът, който сам помня съзнателно.
Хората с научно образование и интелектуално с достатъчно зрял ум са готови да повярват
в някои неща, но отхвърлят като невъзможни други. Помня една книга, написана от
човек, пред когото се прекланям с голямо уважавам, за опита му в Хималаите, в Тибет.
Той казва някъде в увода си, че му се наложило да се откаже от християнството, поради
това, че то е изпълнено с най-небивали твърдения. И после най-спокойно, безметежно,
но със страстна убеденост, ни разказва за един тибетски подвижник, който можел
да лети на воля. Не казвам, че подвижникът не може да лети, но това ако вярваш,
че човек е способен да лети, то още повече може да приемеш много неща в християнството,
които представляват по-малки проблеми от гледна точка на науката и са по-приемливи
за човешкия разум. Не мисля, че ще оскърбя някого, ако кажа, че
разпространението на вярата в такива явления като летящи чинии, гадаене,
астрология и т.н., се е увеличило поразително много през последните десетилетия.
И все пак хората, [които са] готови да повярват във всички изброени неща, казват, че
е невъзможно да се вярва на християнството". Помня един човек, който ми каза,
че е невъзможно да приеме на вяра Възкресението на Христос – макар че вярва във
Въплъщението. И когато отбелязах, че е много по-лесно да се повярва, че Бог, въплътил
се в човек, е възкръснал от мъртвите, отколкото да се повярва, че Бог, въплътил
се в човек, може да умре, той ме погледна с изумление и каза: "Никога не
съм се замислял над това в такъв план".
Тази
доверчивост – способността да се приемат нови, изпълнени с тайнственост
представи, благодарение на което започваш да принадлежиш към дадена група или
движение на ексклузивно "посветени", е нещо поразително. И понякога
ми се струва, че преживяването на на собствената изключителност и особено
положение, в което се оказваш, когато принадлежи към такова движение, частично
способства за това хората да са способни да приемат на вяра определени
твърдения. В края на краищата, доста примамливо е да принадлежиш на тесен кръг,
дори и да има видни личности, подобно на теб – стига те да са твърде много и и
вашата изключителност да е напълно очевидна.
Сблъсквал
съм се с подобно отношение към Православната Църква. Отказвал съм да приема в
Православието немалко хора, отказвал съм им, просто защото след като копна малко
(под повърхността),
съм откривал, че Православната Църква на тях им изглежда тъй екзотична; да
принадлежиш към нея би било тъй чудно, би предизвиквал към тях интерес, предоставяйки
им особен статут (правейки ги особняци) в живота. Има два вида такива
проблеми у хората; единият изисква на всяка цена да не се отделяш от
мнозинството и да си една от блеещите овце във възможно по-многочисленото стадо,
а другият (проблем)
пък изисква да избереш нещо екстравагантно или изключително, за да се окажеш на
пиедестал. Но много трудно е да приемеш нещо съвършено просто, което изглежда съвсем
обикновено, доколкото хората са живели с това в продължение на 2-, 5- или 10-
хиляди години.
Така
че, убеден съм, че съвременният човек вярва така, както хората от 18-ти и 19-ти
векове не са считали за възможно да вярват; той е готов да преглътне каквото е угодно,
стига то да представлява нещо ново и да предизвиква вълнуващи преживявания на собствената
изключителност, необичайност. Никого не порицавам сега, а просто се изказвам срещу
това хората, на които не е по силите да се разделят с нещо непривично поради простата
причина, че то е ново и ги вълнува. Това е повърхностен и неубедителен подход.
Нека
сега оставим настрана този аспект на въпроса и да се обърнем към способността
или неспособността на хората да повярват в това, което провъзгласява християнството.
Защо е трудно да се вярва и защо считам, че може да си образован и здравомислещ
човек колкото си искаш (за какъвто считам и самия себе си) и все пак да си
вярващ? На първо място, струва ми се, че една от причините, поради които на хората
в наше време им е трудно да са вярващи, е това, че езикът на християнството
постепенно е закостенял, изгубил е сила, яснота, в него са започнали да влагат
смисли, които са били по-рано неведоми за него, тъй че в крайна сметка християнското
учение става тъй отчаяно безжизнено, и не остава наистина никакво основание, никаква
подбуда, да се вярва в това, в което на практика не е останало никакво съдържание.
Когато Въплъщението се принизява0до ниво един "мит" или символ,
когато за Възкресението се говори, че – (ама) разбира се – това не е било телесно възкресението
на Христа, а някакво духовно събитие в сърцата на Неговите ученици, когато
всичко се превежда в извън-исторически план, в образи, то Евангелието се превръща
в още една вълшебна
приказка. Мога да приведа вълшебни приказки, които са доста по-занимателни от Евангелието,
ако търсим именно развлечение, а не учение, която да е способно да оформя живота.
Затова считам, че Църквата е длъжна много сериозно да се замисли за това, което
тя трябва да възвестява на хората.
Евангелието
е един строг документ; Евангелието е безпощадно и се изразява съвършено
определено (за
това, което казва); то не бива да бъде преразказвано (с други думи, преформулирано),
разводнявано и приспособява до нивото на собственото ни разбиране или вкус.
Евангелието провъзгласява нещо, което е ни превъзхожда, то е дадено, за да разшири
ума ни, да разшири сърцето ни (понякога до непоносими предели), да преосмисли
целия ни живот, да ни даде мироглед, който е точно обратното на обичайния за
нас, и всичко това не ни се иска много да приемем. И доколкото Западът като
цяло все още не е намерил мъжеството да заяви, че всичко това е безсмислено и
да отхвърли Евангелието, то мнозина не намират начин да "задрънкат", че
твърде трудно, непосилно, и създават едно "опитомено" Евангелие. Но бедата
е, че ако в чаша вино добавите твърде много вода, то ще имате вода "кръстена"
с вино, и тя няма да произведе у вас онова въодушевление, което може да
предизвика чаша вино. Ако в Евангелието няма нищо освен нравоучителния разказ
за един доволно неуспешен млад пророк, който завършил живота си зле на кръста, то
действително заслужава ли си той да бъде следван? Ап. Павел отдавна вече е казал,
че нито един воин не ще бъде готов за битка, ако не се раздаде ясният призив на
тръбата. Кой от нас е готов да се хвърли в бой само за някаква вълшебна приказка?
Второ:
християнството, в ранните дни, е предполагало дисциплина на живота, която пренастройвала
ума и волята, насочвайки ги към Бога. Когато казвам "дисциплина", нямам
предвид армейско учение или общоприетите норми на поведение. Думата
"дисциплина" – от латинското discipulus, ученик – е състоянието на ученика, на oнзи, който си е избрал учител, наставник, и е готов да се учи от него на всяка цена, а същността
на това да имаш учител е в това, че си се срещнал с ум по-голям от твоя, със сърце-по-дълбоко
от твоето, с воля по-голяма от твоята, с начин на живот, който си заслужава да последваш.
Но това може да ни излезе скъпо. Бонхьофер написа книга, която се нарича "Цената
на ученичеството", и когато помислиш за това как е живял той, и особено как
е умрял, то разбираш, че ученичеството може да излезе скъпо – то е изпитание на
мъжеството, величието на душата. И църквите като организации вече не се
занимават с възпитанието на хората в духовния живот, у сърцето, в ума и волята,
и в действията, така както – по образа на ап. Павел, тренират един бегач (спортист)
преди състезание. Тренировката на ума е непременно условие на ученичество в
областта на науката или изкуството. Но ние не се поставяме в положението на
ученик по отношение на Евангелието; много малко ни учат и много малко изискват
от нас. Можеш да си християнин на много евтина цена; счита се, че е достатъчно
да заявиш, че си готов да приемеш няколко твърдения относно Бога, човека,
греха, спасението, Църквата – и това е всичко. Не, това не е достатъчно. Истината
на Евангелието не може да се изложи като редица пунктове, приемливи за всички,
които искат да считат себе си за християни. Това е начин на живот и при това – нелек.
Евангелието е безпощадно, а думите на Христа са жестоки, макар и преизпълнени с
любов; защото любовта е безпощадна, любовта никога не се съгласява на
компромис.
Законът
може да бъде заобиколен; има руска поговорка, че законът е като локва; малката
можеш да прескочиш, голямата можеш да заобиколиш. С любовта не е така; в любовта
няма нищо такова, което може да бъде заобиколено. Тя е пределно изискваща; за
нея няма граници и ето с това е страшно Евангелието. Можеш да изпълниш докрай
старозаветния закон; невъзможно е да изпълниш докрай закона на любовта; защото старозаветният
закон се състои от правила, но ако ни е призовала любовта, това означава да живеем
за другите, да забравим себе си и само в това да намерим пълнотата на живота, на
това няма да има никакви граници. В това се състои вторият проблем, който
църквите са длъжни да гледат очи в очи.
Вече
няколко пъти използвах израза "църкви" и навярно мнозина от вас си
мислят, "Да, наистина, колко хубаво би било, ако тези персони в черни раса
или официално отговорните за църквата хора биха направили нещо разумно – толкова
славно щеше да е за вярващите"... Но бедата е в това, че Църквата не е вашият
настоятел, нито аз, нито пък някой друг, облечен в расо. Църквата сме ние с вас
заедно. Веднъж не поканиха на една конференция, на която не беше допускано
духовенство, и мене ме представиха като "мирянин в духовен сан". Точно
както и вие – "свещеници в мирянски чин" – и вие не можете да избягате
от собствената си отговорност за изкривяването на Евангелието и вярата, или за отсъствието
на духа на ученичество, като ни обвинявате за това, че сме лоши ръководители.
Няма такъв положение, че член на клира е длъжен да ръководи; делото на
свещеника е да извършва богослужението и тайнствата. Но познаването на Бог не
се дава чрез ръкоположение, а тук става дума именно за това да познаваме Бог.
Ето ви
още една причина защо християнството е изгубило привлекателност и защо на мнозина
им е трудно да вярват. Счита се, че за 2000 години християнството е изменило малко
неща в света. Мисля, че това или е откровена лъжа, или е груба грешка.
Християнството е изменило света по радикален начин. Преди Христа не е имало
понятие за това, че човешката личност има абсолютна ценност. В гръцкия свят и в
Римската империя е имало свободни хора, власт-имащи, които са имали правото да се
считат за личности, и е имало човешки скотове, не притежаващи лична ценност,
всяка една особа би могло да бъде заменена с друга. За удобство им давали имена,
но това било всичко. Понятието, че и най-нищожният човек има също такава ценност
както и най-висшепоставения в човешките очи, дошло с Христовото учение, с
провъзгласяването на това, че именно така Бог се отнася към всеки един от нас, към
всички хора. Само това стига, за да се покаже изменение в човечеството, непознато
преди това. Истина е и това, че би могло да се постигне доста повече, ако
християните живели преди нас биха били по-добри християни от нас. Проблемът е в
това, че те са били не по-добри от нас, и нам не подобава – бидейки такива каквито
сме – да обвиняваме другите за това, че не са изпълнили своя дълг. Ако подходим
сериозно към нещата, може би за едно поколение ще възстановим равновесието.
Апостолите били дванадесет души; след половин година техните последователи били
няколко стотин; и те преобърнали целия свят, защото проповядвали нещо напълно определено.
Те провъзгласявали вяра в човека и вяра в Бога; те провъзгласявали новия живот,
и заплатили за това с цената на собствения си живот. Ако сме се решили на това,
нашият Християнски Свят може би ще се нарича Християнски с един съвършено нов
смисъл от тази дума.
И още.
Може ли да бъдеш вярващ в света на наука, техника, съвременна мисъл? Когато
говорим за вяра, почти неизбежно мислим за религиозна вяра. Но вярата е доста
по-универсално понятие. Ако вземете Посланието към евреите, там в началото на
11-та глава ще намерите определение на вярата: увереност в невидимото. ["А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на
онова, що се не вижда"]. Има някаква увереност (жива представа) и предметът на тази увереност е невидим (онова, що се не вижда). Вярата
започва там, където ударението е върху
думата "увереност", а предметът й е невидим. Но нима това не се
отнася до подхода към всичко в живота, не само към Бога и духовните неща? Нито
един учен не би се впуснал в някакви научни изследвания, ако не би бил уверен,
че зад видимото, зад границата на видимото, има област на невидимото, която подлежи
на изследване, откриване. Ние виждаме предмети; физикът изучава природата на
материята; химикът изучава химическата природа на всичко онова, от което постоянно
се ползваме. Всяко изследване на материалното, на видимия свят, в който живеем,
е възможно да бъде предприето единствено благодарение на увереността (живата представа), че видимото ни открива онова, което е скрито зад този видим слой.
(разкрива
нещо, което е извън него, като в същото време то го затулва, прави възможно да
се започне каквото и да било изследване на материалния и видим свят, в който
живеем.)
Може да
възразите, че това се отнася само до научния подход. Но опитът, душевната работа,
която наричаме вяра, е едно доста по-универсално явление. Когато срещна някого
лице в лице, виждам човешките черти, дрехите, присъствие, и толкоз; но с някого
ми се иска да вляза в общение; някои лица грабват вниманието ми; с някого ми се
иска да се запозная по-отблизо. Защо? Защото зная не само от опита на всички
минали преди мен столетия, но и от собствения си опит и интуиция, че туй лице ми
говори за това, че зад него има нещо, с което си заслужава да се запозная по-отблизо.
Човешкото лице, човешкото поведение, маниерите на човек, звукът на гласа му са подобно
на витраж, прозорец с цветен стъклопис, то ми явява, че зад него има живот и че
си заслужава да се изследва какво стои зад него. Но това също е акт на вяра.
Обективно погледнато, всичко, което виждам, у всеки един от вас пред мен, това е
овалът на лицето, в центъра му има нос, уста, очи и чифт уши, образът може да
се допълва или да не се допълва от коса. Ако това е всичко, което може да се
види, то
аз нямам нито желание, нито подбуда да се сприятеля с когото и да било, защото
всички ние сме взаимозаменяеми, всички сме еднакви на външен вид. Ние всички сме
направени по този начин. Но има нещо, което сияе зад лицето, и чрез акт на вяра
встъпвам във взаимоотношение със стандартния набор от външни черти, какъвто току-що
описах. В него съм видял нещо повече, отколкото говори външността.
Така че
вярата е душевен труд, което се докосва до "всьо и вся" в (всяко едно нещо
и до всеки един момент от) живота ни. Ако приложим това към вярата в
Бога, то вярата съвсем не е нещо странно или безумно, недостойно за един
образован или умен човек. Ако мислите така, то трябва също така да се откажете
и от всяка друга форма на изследване на невидимото. Освен това, устроението на
невидимото е за мен директен призив със самото си присъствие. С какъв призив се
обръща към мен невидимият Божи свят? Как
той достига до мен? Това за нас е един съществен въпрос. Ако имаме научно-устроен
ум, то не можем да изключим възможността, че съществува един друг свят, по-малко
достъпен за възприемане от този, който попада в обхвата на известните ни научни
категории. Срещаме се с този невидим свят непосредствено или посредством нещо. Срещаме
се с него непосредствено по един драматичен начин чрез хора или чрез преживявания,
като например (срещата
с ап.) Павел по пътя за Дамаск. Понякога се срещаме със същите преживявания,
по един по-малко ярък, но съвършено несъмнен начин, (по време) на молитва. Обхваща ни
чувство за Божие присъствие в най-неочаквани моменти от живота, понякога сред
природата, или във всеки друг момент, във всяка друга ситуация. Срещаме се с
това същото чрез човек и чрез група хора. Чрез човек: има една стара православна
поговорка (присловие),
че никой не може да се отрече от всичко, да се прилепи към Бога, да Го следва,
ако не види по лицето поне на един човек сиянието на вечния живот.
А
понякога това може да се открие в групи хора. Ще завърша с един пример. Преди
няколко години един човек дойде при мен и помоли да го кръстя. Попитах го какво
го е подбудило и той ми разказа, че за пръв път дошъл при нас в храма, за да предаде
пакет на някого. Бил вече зрял човек, на около четиридесет (години),
убеден неверник. Влязъл малко преди края на службата, затова му се наложило да потърпи
известно време. Стоял отзад и изведнъж усетил това, което току-що нарекох
"всеобхватното Божие присъствие", усетил едно обективно Присъствие. Решил,
"Туй е вероятно онова, което християните наричат Божие присъствие, но това
може би е просто настроение, навеяно у мен от свещите, пеенето, тамяна и молещите
се". Но той решил да дойде отново, дошъл друг път по време на богослужение
и преживял същото. Сетне идвал няколко пъти, когато в храма нямало никого – и с
удивление – и с неудоволствие! – открил, че и при отсъствието на когото и да
било чувството за това Присъствие по никакъв начин не било намаляло, така че то
не било нашеяно от вярващите; от пеенето, от външния ход на службата. Тогава си
помислил, "Добре, да предположим, че това е Бог, какво значение има това за
мен, ако Той просто живее в този храм и не влияе на нищо?" И той решил да идва
и да се оглежда, става ли нещо с нас. Никога не бих повярвал, че гледайки нас той
може да се стигне до това заключение, до което достигнал той. Но след около
една година той достигнал до извода, че Бог присъства изключително активно,
защото – по думите му – видял как се променят хората. Не искам да твърдя, че те
стават по-добри, но той видял промяна в хората, които наблюдавал особено
внимателно. За него сме били нещо като опитни животни, които той наблюдавал и
се опитвал да си извади изводи. И неговият извод бил този – че животните се
променят.
Това
може най-добре да се изрази с цитат на К. С. Луис (в една малка книжка, озаглавена "Личността
отвъд":) "Същността на християнството е в това, че хората
под Божие въздействие и (под въздействието) на Неговата благодат, се
променят дотолкова, че може да каже така: сякаш статуи стават живи хора".
И точно това уловил тоя човек. Той не намерил, че тези статуи са станали по-прекрасни;
но ако се види как уродливата статуетка започва да помръдва, да слиза от поставката,
навярно, ще решим, че това е едно доста забележително преживяване. Именно това преживял
той.
Ето
такива са пътищата, по които Божието присъствие може да бъде доведено до нас,
стига да сме настроени за опитно изследване и да сме достатъчно честни да погледнем
цялостно на нещата, да сме готови да кажем на нас самите, "Сега ще се срещна
с неведомото, каквото и да е то. За начало ще приема свидетелството на други
хора, ще се вгледам в живота на другите...". Тогава ще откриете – подобно на
това става с физика, химика или биолога – че пред вас се разкрива един свят на неведомото
(неизвестното),
който в известен смисъл си остава невидим, но с който вие можете да общувате и
да правите в него открития. Този свят ни обхваща както топлината обхваща едно премръзнало
тяло, както животът се влива в една статуя.
Facebook © 2014
