ABC - The Brother of the Prodigal Son Братът на блудния син от архиепископ Хризостом

T A L M A C H
so much and simple

---

Превод от английски 

Братът на блудния син 

от архиепископ Хризостом

11 февруари 2017 г., събота

Публикувано от DiscerningThoughts в ArchbishopChrysostomos, Glossaryof Terms (архиепископ Хризостом, Речник на термините)

Една от най-красивите притчи от Новия Завет е тази за блудния син, която в една история в умален вид на падението и изкуплението на човек включва неговото отчуждение от Небесния Отец и връщането му към "къща" на Отца след живот на разпуснатост и прахосничество на духовното си наследство, един образ на любовта, който не може да се чете без да докара духовни сълзи и на най-вътрешните дълбини на душата. Няма християнин, който да не чувства щедростта на Бог в обикновения преразказ на историята за сина, който се връща при Баща си в безчестие, и все пак е приет с почести, обич, и прекомерна (екстравагантна) любов и е възмезден за предателства и коварства с всички знаци за чест, с които баща му го надарява. Тази трайна притча благоухае с християнското послание за изкуплението, тя е изпълнена с уханието на любовта, и е подправена със силния привкус на прошката и Благодата: Отецът, който възстановява "за блудния син белезите на заслужената му слава ..., като таинствено... [му въздава] ... превисша радост от небесата" (от стихира (превод от англисйки) на съботната вечерня до "Господу возвах", неделя на Блудния Син). Както [...] Августин, в неговите 'Изповеди', трогателно изразява това, в тази история ние съзерцаваме прокта на "един благ Господ", Който даде много за Блудния Син преди неговото падение, и все пак Който "е бил дори още по-благ, когато възвърнал мизерстващия" (Книга I, § 18). Един благ баща – както Божественият Златоуст обобщава историята – дава на един своенравен син "по-големи почести" от оказаните на по-големия брат, останал с баща си "който не бил паднал", като по този начин подчертава "величието на покаянието" ("Писмо до Теодор," I, § 7).

Но Писанието, колкото и да е палимпсест (пренаписвано, но носещо видими следи от по-ранната форма), понякога е по-задълбочено в това, което то предлага на едно по-дълбоко, таинствено ниво, отколкото в това, което то казва директно, зявявайки (доказвайки) измерения на истината написана върху истина, светлина, водеща до неизмеримо сияние. Както и самото Писание, което самонадеяният човек интерпретира за своя погибел (вж. II Петър 3:16), притчата за блудния син съдържа уроци, които се намират в прозорливостта на Бога и се поддават единствено на смирено проучване. Ако внимателно разгледаме притчата, откриваме, че освен от нравоучителния урок за покаялия се и възстановен блуден син тя съдържа протест срещу гнева и ревността на по-големия брат, който – виждайки пищната бащинска милост, оказана на покаялия се негов брат – си въобразява, че добродетелта му е пренебрегната. Хенри(й) Ноуен, психологът-йезуит и теолог, популяризира този вторичен урок в бестселъра си "Завръщането на блудния син" (Ню Йорк, 1992 г.), която написал скоро след оставката си от факултета на Харвардската Божествена школа, където се запознах с него, докато бях гост-учен там в началото на 1980-те г. Той пише за брата на блудния син, че ... външно по-големият син е бил безупречн. Но когато се сблъскал с радостта на баща си при завръщането на по-малкия брат, една тъмна енергия избухва в него и избива до повърхността. Изведнъж, явно очебийно става един засегнат, горд, нелюбезен, егоистичен човек – човек, който е оставал дълбоко скрит"(стр. 71).

Онова, което о. Ноуен (не разпознава и) не признава директно в книгата си – въпрос, който обсъдихме в по-късната си кореспонденция – е светоотеческата основа за неговия възглед (разбиране). Разбира се, той е напълно наясно със светоотеческото предание, заобикалящо образа на по-големият брат в притчата за блудния син (той по принцип е добър познавач на светите отци и, разбира се, на светите отци пустинници, до когото често допитва за вдъхновение в няколкото негови битки с тежка депресия). Все пак, богословското му образование, въпреки целия му блясък, не го доведе до по-задълбочено разбиране на централното място на consensio Patrum (консенсуса на светите отци) за херменевтичните му дирения. В резултат на това обстоятелство, редица православни наблюдатели, самите те – недостатъчно добре запознати с този консенсус – също така твърде прибързано отхвърлят книгата на Ноуен – несъмнено почти изцяло лишена от светоотечески цитати – като нововъведение. Това въобщо не е вярно, и е жалко, че подходът на Ноуен към библейското тълкувание и духовна образност по невнимание го е довело до това обвинение. В действителност, той следва светоотеческото предание, в популярната си и на много места проникновена книга, която датира чак до древната Църква.

Добре познатият църковен писател Тертулиан вижда в образа на по-големият брат евреите, завидели на християните за тяхното "помирение" с "Бог-Отец", като по този начин спечели за Новия Израел обещанието, първоначално направено на "избрания народ" ("De pudicitia" [За скромността], гл. 8). По подобен начин, св. Амвросий Милански, в книгата си Изложение на Светото Евангелие според св. Лука, която съдържа тази притча, говори за завистта на по-големия брат към своенравния син, като също така прави паралел между първия и евреите (Книга VII, §§239- 243) – един паралел – между другото – който не представлява – както мнозина погрешно си въобразяват – антисемитска обида (клевета). Следвайки една малко по-различна тълкувателна традиция, блаженият епископ Николай Охридски – макар че той идентифицира блудния син със светския човек, а по-големият брат – с духовния човек, също утвърждава, че последният ни служи за урок да не се "възгордяваме в собствената си праведност и – в гордостта си – да презрем разкайващи се грешници" (Хомилии [Бирмингам, 1996], Проповед (хомилия) 10, "Неделя на блудния син").

В друг един светоотечески подход към образността в историята на завръщането на блудния син, св. Кирил Александрийски ни напомня, че Христос е разказал тази притча "веднага след като фарисеите и книжниците роптаели против Него, казвайки: 'Тоя човек приема грешниците и яде с тях.'" В стремежа си да просвети хулителите Си, Господ разказа за един по-млад, блуден син, който представлявава грешниците и митарите, и един по-голям, верен син, който представлява книжниците и фарисеите. Това, казва св. Кирил, е ключът към разумяването на блудния син. ... По-малкият син, подобно на митаря, чрез смирение и покаяние отмива пороци си, докато по-големият син, подобно на фарисея, чрез гордост и осъдително отношение зацапа добродетелите си. (Вж. йеродякон [сега йеромонах] Григорий, 'Православно Предание', XII, 2, стр. 74.)

Именно това е образността, използвана и от св. Григорий Палама, който споменава гнева на по-големия син, предполага, че този гняв се проявява, защото синът е "невежа за богатствата на Божията благост", и посочва, че, точно както бащата приема своенравния си син, така и той "умолява по-големия брат, учейки го на подобаващото" (Проповед 3, "Притчата Господня за блудния (син), който беше спасен," §§22-23).

Блажени Теофилакт, архиепископ Охридски и български, казва за по-големия син – когото също идентифицира с фарисеите – че той не разбира "изливането на Божия милост." [Св.] Теофилакт – подобно на някои по-ранни коментатори на светите отци и подобно на предходния Римокатолически писател, не обвинява директно верния син в завист, а в духовна слепота и "мрънкане", в маниера на фарисеите, виждайки как покаялите се грешници биват приемани тъй свободно и с любов. Признавайки разнообразието на тълкувателната образност, приписвана на двамата синове, той утвърждава, че по-малкият син представлява грешника, който се обръща от беззаконието, а по-големият – праведниците, които стоят крайно "притеснени" пред неизказаните Божии "присъди". Той уверява, че притчата е предназначена за фарисеите и само-праведните, за да ги предупреди срещу техните слабости. В качеството на неговия лек упрек, той стои в единия край на спектъра на светоотеческите увещания срещу по-големия брат в притчата за блудния син. И може би именно в глупаватото си поведение той успява да събере в едно крайностите в образността, използвана от светите отци за да привлекат вниманието ни към двойнственото послание на историята: това на радостното приемането на покаялия се грешник в жилището на Отца – независимо от действителната причина за окончателното му завръщане – (посланието) за духовната вреда, която може да сполети тези, които изпадат в завист, в гняв, или в негодувание към любящите действия на Бащата. Във всеки образ, на който църковните отци се позовават, всичко се разрешава именно в любов към бащата, докато той обгръща своенравния си по-малък син и успокоява объркването на по-големия си син. Тук крайностите в образноста се срещат и се сливат в опрощаването на любовта.

Нека, с приближаването на Великите пости и неделята на блудния син тази година, да погледнем наново към тази притча и почерпим надежда от своенравния син. В същото време, нека внимателно се вгледаме в самите нас с оглед слабостите на по-големия син, да не би да се поддаваме на лукавите изкушенията на само-праведността, което може да доведе до страсти и до духовно своенравие, причинено от гордост, ако ли не от завист и неразкрита скрита тъмнина.

2006 / 2009 гг.

Литургия Доместика от А. Гречанинов Борис Христов, King(S, 2) of Bulgaria

T A L M A C H
so much and simple

---

Диригент: Георги Робев,
Българска хорова капела "Светослав Обретенов", Камерен оркестър на БНР

[1:09:07]

audio

ABC - What English Translation do you Recommend for the Scriptures

T A L M A C H
so much and simple

---

The English original is
under the BG translation

Кой превод на английски език ще
препоръчате за Писанията?

goo.gl/SSxc60

O Virgin pure, O Holy - Abbess Taissia of Leushinsky (convent)

T A L M A C H
so much and simple

О, Дева чистая, Святая!..

svetlyachok_vtk

О, Дева чистая, Святая, О, Мати Бога всех Творца! Каким блаженством трепетала Твоя Пречистая душа, Когда впервые Ты узрела Младенца, Господа-Христа, - Твой плод девического чрева, Своим Ты "Сыном" нарекла! Скажи: - как в ясли положила? Иль как повила пеленой? Улыбкой прежде подарила, Иль умиления слезой? К груди ль Своей Его прижала? Иль преклонилася пред Ним? Или стопы Его лобзала? Или беседовала с Ним? И что вещал Тебе безмолвно Улыбкой детской вместо слов? Назвал ли "матерью" покорно? Иль возвестил, что "с нами Бог"?! О, Мати-Дева, чудо девства, Ты - дщерь Небесного Отца, Святого Духа Ты Невеста, - Мать Сына Божия, Христа!	O Virgin pure, O Holy, O, Mother of God, the Creator of all! With what bliss did tremble Your Most Pure Soul, When You beheld for the first time the Infant, Christ-the Lord – The fruit of thy virgin womb, Thou called Him your "Son"! Say, - how did you put Him in the crib? Or how did you diaper His napkins? Did you first gift a smile, Or tears of tender emotion? Did you press Him to Thy bosom? Or did you bow to Him? Or did you kiss His feet? Or did you converse with Him? And what He prophesied to you in silence With a child's smile instead of words? Did He obediently call Thee "mother"? Or did He proclaim that "God's with us"?! Oh, Virgin-Mother, miracle of virginity, You – daughter of the Heavenly Father, You – Bride of the Holy Spirit – Mother of Christ, the Son of God!
Игумения Таисия Леушинская	Abbess Taissia of Leushinsky (convent)

Игумения Таисия Леушинская (Солопова).

  

Природная способность наша - говорить -
дана нам, прежде всего, для того,
чтобы славословить Творца нашего,
благодарить и прославлять словом. 

Игумения Таисия      .
Настоятельница Иоанно-Предтеченского
Леушинского монастыря

St. Paul the Confessor, Patriarch of Constantinople (~350)

T A L M A C H
so much and simple

re-post

† Paul the Confessor, 

Archbishop of Constantinople (~350)

November 6

A native of Thessalonica, he rose from secretary to Alexander, Patriarch of Constantinople, to deacon, then succeeded St Alexander as Patriarch around 337. For his virtue and his zeal for Orthodoxy he was hated by the Arians, who were still powerful in the Empire. The Arian Emperor Constantius, learning of Paul's election, exiled him and made the Arian Eusebius Patriarch in his place.

St Paul went to Rome, where he joined St Athanasius the Great in exile. Furnished with letters from Pope Julius, he was able to ascend the Patriarchal throne once again upon the death of Eusebius. But once again the Arians were able to put one of their party on the Patriarchal throne: Macedonius, who even went beyond the Arian heresy denied the divinity of the Holy Spirit.

 Once again the legitimate, Orthodox Patriarch found himself in exile in Rome. In succeeding years St Paul stood firm for Orthodoxy while complex political and military intrigues swirled around him, with the Orthodox Constans, Emperor of the West (and Constantius' brother) supporting him while Constantiuscontinued to oppose him. For a time Constans was able to enforce Paul's place on the Patriarchal throne, but when he died, Constantius Banished St Paul to Cucusus on the Black Sea.

There, while he was celebrating the Divine Liturgy in the house where he was kept prisoner, the Arians strangled him with his own omophorion. His relics were brought back to Constantinople by the Emperor Theodosius the Great.

re-post

Paulus I, bishop of Constantinople

Paulus (18) I., 6th bp. of Constantinople, elected a.d. 336 (or 340), died after three exiles and two restorations c. 351, four or five years after the council of Sardica. He was a native of Thessalonica, a presbyter of Constantinople, and secretary to the aged bp. Alexander, his predecessor in the see. No sooner had Alexander breathed his last than the two parties came into open conflict. The orthodox party prevailed; Paulus was elected and consecrated by bishops who happened to be at Constantinople in the Church of Peace, close to what was afterwards the Great Church of St. Sophia.

The emperor Constantius had been away during these events. On his return he was angry at not having been consulted. He summoned a synod of Arian bishops, declared Paulus quite unfit for the bishopric, banished him, and translated Eusebius from Nicomedia to Constantinople. This is thought to have been in 338. Eusebius died in 341. Paulus was at once restored by the people to his see. But the Arians seized the occasion; Theognis of Nicaea, Theodorus of Heraclea, and other heterodox bishops, consecrated Macedonius in the church of St. Paul; and again the city became the prey of a civil war. The greatly exasperated emperor was at Antioch, and ordered Hermogenes, his general of cavalry, to see that Paulus was again expelled. The people would not hear of violence being done to their bishop; they rushed upon the house where the general was, set fire to it, killed him on the spot, tied a rope round his feet, pulled him out from the burning building, and dragged him in triumph round the city.

Constantius was not likely to pass over this rebellion against his authority. He rode on horseback at full speed to Constantinople, determined to make the people suffer heavily for their revolt. They met him, however, on their knees with tears and entreaties, and he contented himself with depriving them of half their allowance of corn, but ordered Paulus to be driven from the city.

Athanasius was then in exile from Alexandria, Marcellus from Ancyra, and Asclepas from Gaza; with them Paulus betook himself to Rome and consulted bp. Julius, who examined their cases severally, found them all staunch to the creed of Nicaea, admitted them to communion, espoused their cause, and wrote strongly to the bishops of the East. Athanasius and Paulus recovered their sees; the Eastern bishops replied to bp. Julius altogether declining to act on his advice.

Constantius was again at Antioch, and as resolute as ever against the choice of the people of Constantinople. Philippus, prefect of the East, was there, and was ordered to once more expel Paulus and to put Macedonius definitely in his place. Philippus was not ready to incur the risks and fate of Hermogenes; he said nothing about the imperial order. At a splendid public bath called Zeuxippus, adjoining a palace by the shore of the Hellespont, he asked the bishop to meet him, as if to discuss some public business. When he came, Philippus shewed him the emperor's letter, and ordered him to be quietly taken through the palace to the waterside, placed on board ship, and carried off to Thessalonica, his native town. He allowed him to visit Illyricum and the remoter provinces, but forbade him to set foot again in the East. Paulus was afterwards loaded with chains and taken to Singara in Mesopotamia, then to Emesa, and finally to Cucusus in Armenia, where he died. Socr. H. E. ii. 6, etc.; Soz. H. E. iii. 3, etc.; Athan. Hist. Arian. ad Monach. 275; Mansi, Concil. i. 1275.

[W.M.S.]

Dictionary of Christian Biography and Literature
edited by Henry Wace and William Coleman Piercy

по русский

ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ еп. Авксентий Етнийски и Портландски

T A L M A C H
so much and simple

Превод от английски

Едни важни думи за истината и за любовта

От: отец Акакий

Тема: Едни важни думи за истината и за любовта

Дата: 03 октомври, 2016 18:09:20 GMT + 01: 00

Скъпи вярващи, приятели, и духовенство, С Божията благословия и благословията на Негово Високопреосвещенство епископ (митрополит) Авксентий Етнийски и Портландски, препращам едно скорошно писмо, което Негово Високопреосвещенство сподели с мен, когато направих наблюдения много подобни на тези направени от кореспондента, на когото той пише. Благодаря му задето ми позволи да го сторя, тъй като намирам отговора му за назидателен, мъдър и полезен. Той ме попита дали може леко да промени първоначалния си отговор, което и стори. Това бе, за да се избегнат противоречия и раздори и да се добавят някои допълнителни негови мисли. Вярвам, че всички вие наистина ще оцените неговите думи, макар че може би не всички ще се съгласите с тях. Всички ние можем да научим много, като бъдем по-малко неотстъпчиви. Най-нисш сред монасите, † архимандрит Акакий, Игумен на Манастира

* * *

* Писмо, изпратено до Негово Високопреосвещенство епископ Авксентий Етнийски и Портландски:

Ваше Високопреосвещенство, Благословете,

Считам, че с редки исторически изключения, покварата на Църквата се засилва с увеличаването на нейната близост (интимност) с държавата.

С продължаващото влошаване на политико-икономическата ситуация в Гърция, и с нарастващата вероятност за погрешното установяване на икуменистите като "държавнаТА" Църква, чудя се как ще реагират "традиционалистите" (старостилците) в рамките на държавната Църква. Въпреки сътресенията за отделните гърци и за нацията като цяло, може би някои от тях ще бъдат освободени от робството към държавната Църква и ще се върнат към традиционната вяра, каквато е запазена в гръцката ИПЦ.

Целувам десницата Ви, [името премахнато]

* Отговор на Негово Високопреосвещенство, епископ Авксентий:

Уважаеми (име отстранено),

Бог да благослови.

Мантрата на монасите в цялата византийска история е била послушание и ред по отношение на държавата, но никога чак до точката на (извършване на) компромис с Вярата. Както Негово Високопреосвещенство митрополит Хризостом пише: "Това е гръбнакът (здравата основа) на византийската теокрация". Повече от всичко друго това ми помогна да разбера, до известна степен, енигмата на съвременния православен национализъм (онова, което св. епископ Николай (Велимирович) Сръбски нарича "трибализъм"), както и разкривяването на православната монархия от западната идея за "абсолютна монархия", станало съвсем очевидно в пост-византийските времена. В наши дни, както казва епископ Фотий в България, ние дори не разбираме духовната същност на правителството (държавното управление) и липсата както на управници, така и на граждани, които да имат силата да управляват и да следват — и особено по отношение създаването на истински православни монархии. Напълно се съгласявам.

Що се отнася до гръцките традиционалисти в Държавната църква, те могат да бъдат обвинени в известно малодушие, за това че не се помръднаха по-категорично и по-скоро, но това си е човешка черта, която мнозина от нас проявяваме от време на време. Важното свидетелство на тези хора е, че те служат като (леко телесно) наказание за традиционалистите екстремисти, които, с цялото си служение на думи на Вярата, забравят все-покриващото сърдечно служение на Христа. Арогантните им и твърди осъждания на новостилците не правят нищо, за да ги приканят и просветят. Ако модернистите страдат от малодушие, то каква духовна смелост можем да покажем ние на заблудените наши братя, някои от които са доведени от духовните си водачи до ръба на отстъплението, като щастливо и почти небрежно ги наричаме разколници, еретици, вън от Църквата, без Благодат, и така нататък? Уповавам се на Бога, че далеч сме подминали онзи протестантски затънтен фундаментализъм и можем да влезем в царството на любовта и на сърцето. Така, когато грешащите дойдат при нас, можем да се покаем заедно с тях, ако не и повече от тях. Те грешат в лъжа; ние грешим в Истина, и с гордост от духовно-болестен вид: осъждаме другите, говорим срещу тях, съсипваме репутацията им, и така нататък, а често (правим това) и със своите собствени кръгове дори!

Като пиша това, следвам онова, което в продължение на години проповядва и учи Негово Високопреосвещенство митрополит Хризостом (инструктиран, както бяха и той, и мнозина други, по примера на своя духовен отец, митрополит Киприан). Ако думите му звучат познати, то не е защото аз ги произнасям. Това е така, защото те са верни и аз им вярвам, и най-вече, защото те са научени, без това тези, които ги изразяват, да ги обявяват за безспорна "догма" или пък с ужасни думи на осъждане за онези, които могат и да не се съгласят с тях. Ние трябва — както казват всички те, и аз включително —да имаме чувствителност към Вярата и все-таки изцяло (да сме преизпълнени) с любов към хората. Негово Високопреосвещенство ми разказа една историята за св. Доротей от Газа, ако си спомням правилно. Чувал съм го да я повтарям често. Когато Аввата влизал в килията на даден монах и я намирал мръсна и затрупана, той казвал: "Този Отец трябва да обича духовните неща, защото той не бива разсейван от светски грижи". А когато влизал в килията на монах, който бил педантичен и всичко си било на мястото, той казвал: "Този Отец трябва да е духовно добродетелен, защото външното състояние на килията му показва вътрешното състояние на душата му."

Колко далеч сме всички ние от този Авва в нашето изпълнено с омраза осъждане — в името на Вярата на Господа на любовта — на новостилците, на всеки, който се различава от нас в нашите дребнави вярвания и възгледи, и на тези, на които им липсва смелост да направят това, което може би наистина чувстват в сърцата си. Вместо да се обръщаме към всеки (като отиваме) там, където той е, в търсене на добродетел, ние осъждаме, мразим и радостно изпитваме арогантна и грешна гордост от факта, че другите ще отидат в ада, а ние ще се спасим. Прилагам това не само към традиционалистите екстремисти. То се отнася особено за екстремните новостилци — икуменисти и "официални" — Православни, които са използвали своето влияние и асоциация с правителствата (често на цената на нарушаване на своята Вяра), за да ни унижават, да ни затварят устата и да се опитват да ни опозорят като ренегати, разколници, вън от Църквата, долни боклуци, неграмотни и селяни — и това, ad nauseam (до втръсване), в името на своя либерален икуменизъм и религиозна толерантност! Какви изненади ни очакват при смъртта. Дори и един чувствителен агностик би имал по-голям шанс за спасение от нас, когато — призвани да сме любящи християни — ние проповядваме омраза, независимо от коя страна сме, дали сме прави или не, когато се появят разделения.

Отплеснах се по тангенти (допирателни) отговаряйки на въпроса Ви. Надявам се само, че все пак съм предложил духовна terra firma (твърда земя), на която да застанете (се изправите).

Отивам на работа в семинарията, така че простете ми за проповядването. Просто си мислех, че би следвало да се опитам да Ви отведа там, където отличните Ви наблюдения отведоха мен.

Нека се помолим един за друг и да поверим целия си живот на Христа, нашия Бог!

Ваш смирен слуга, † еп. Авксентий Етнийски и Портландски

And It Came To Pass

T A L M A C H
so much and simple

ти си по-прав от мене, защото ти ми отвърна с добро, а аз ти отвръщах със зло (1 Царс. 24:18)

 
/еще - more]

Thou art more righteous than I: for thou hast rewarded me good, whereas I have rewarded thee evil. [1 Sam. 24:17]

«Моей матери» Александр Блок

Друг, посмотри, как в равнине небесной
Дымные тучки плывут под луной,
Видишь, прорезал эфир бестелесный
Свет ее бледный, бездушный, пустой?

Полно смотреть в это звездное море,
Полно стремиться к холодной луне!
Мало ли счастья в житейском просторе?
Мало ли жару в сердечном огне?

Месяц холодный тебе не ответит,
Звезд отдаленных достигнуть нет сил…
Холод могильный везде тебя встретит
В дальней стране безотрадных светил…

Царь мой Христос, для чего Ты опутал меня этими сетями плоти? Для чего ввел меня в эту противоборную жизнь? Произошел я от отца, имевшего богоподобный совершенства, и увидел свет по молитвам матери, которая была не мала пред Богом. Она молилась, и с младенчества посвятила меня Богу; горячую же любовь к девственной жизни влияло в меня ночное виденье. Так благоволил о мне Христос; а впоследствии обуреваем я был кипящими волнами, стал добычею хищных рук, изнемог телом, встретил недружелюбных пастырей, испытал невероятное, поглощенный бедствиями, осиротел, лишившись чад.

Св. Григорий Богослов
'Песнопения таинственные'

Слово 10, о человеческой природе

.

Вчера, сокрушенный своими скорбями, сидел я один вдали от людей, в тенистой роще, и снедался сердцем. В страданиях люблю я такое врачевство и охотно беседую наедине с своим сердцем. Ветерки жужжали и вместе с поющими птицами с древесных ветвей ниспосылали добрый сон даже и слишком изнемогшему духом. А на деревах любимцы солнца, сладкозвучные кузнечики (цикады. - Ред.), из музыкальных гортаней оглашали весь лес своим щебетаньем. Неподалеку была прохладная вода и, тихо струясь по увлаженной ею роще, омывала мои ноги. Но мною так же сильно, как и прежде, владела скорбь. Ничто окружающее не развлекало меня; потому что мысль, когда обременена горестями, нигде не хочет встретить утешения. И я, увлекаемый кружением парящего ума, видел в себе такую борьбу противоположных помыслов.

.
Кто я был? Кто я теперь? И чем буду? - Ни я не знаю сего, ни тот, кто обильнее меня мудростию. Как покрытый облаком, блуждаю туда и сюда; даже и во сне не вижу, чего бы желал, потому что и низок, и погряз в заблуждениях всякий, на ком лежит темное облако дебелой плоти. Разве тот премудрее меня, кто больше других обольщен лживостию собственного сердца, готового дать ответ на все?

.
Я существую. Скажи: что это значит? Иная часть меня самого уже прошла, иное я теперь, а иным буду, если только буду. Я не что-либо непременное, но ток мутной реки, который непрестанно притекает и на минуту не стоит на месте. Чем же из этого (из того, чем я был, есть и буду) назовешь меня? Что наиболее, по-твоему, составляет мое я? - Объясни мне сие; и смотри, чтобы теперь этот самый я, который стою перед тобою, не ушел от тебя. Никогда не перейдешь в другой раз по тому же току реки, по которому переходил ты прежде. Никогда не увидишь человека таким же, каким видел ты его прежде.

.
Сперва заключался я в теле отца, потом приняла меня матерь, но как нечто общее обоим; а потом стал я какая-то сомнительная плоть, что-то, не похожее на человека, срамное, не имеющее вида, не обладающее ни словом, ни разумом; и матерняя утроба служила мне гробом. И вот мы от гроба до гроба живем для тления! Ибо в этой жизни, которую прохожу, вижу одну трату лет, которая мне приносит гибельную старость. А если там, как говорит Писание, примет меня вечная и нетленная жизнь, то скажи: настоящая жизнь, вопреки обыкновенному твоему мнению, не есть ли смерть, а смерть не будет ли для тебя жизнью?

.
Еще не родился я в жизнь. Для чего же крушусь при виде бедствий, как нечто, приведенное в свой состав? Это одно и непреложно для существ однодневных; это одно для меня сродно, непоколебимо, не стареется, после того как, вышед из недр матери, пролил я первую слезу, прежде нежели коснулся жизни, оплакав все те бедствия, с которыми должен встретиться. Говорят, что есть страна, подобная древнему Криту, в которой нет диких зверей, и также есть страна, где неизвестны хладные снега. Но из смертных никто еще не хвалился тем, что он, не испытав тяжелых бедствий жизни, преселился отселе. Бессилие, нищета, рождение, смерть, вражда, злые люди - эти звери моря и суши, все скорби - вот жизнь! И как много я видел напастей, и напастей ничем не услажденных; так не видал ни одного блага, которое бы совершенно изъято было от скорби, с тех пор как пагубное вкушение и зависть противника заклеймили меня горькою опалой.

.
К тебе обращаюсь, плоть, к тебе, столько неисцельной, к тебе - льстивому моему врагу и противнику, никогда не прекращающему нападений. Ты злобно ласкающийся зверь, ты (что всего страннее) охлаждающий огонь. И великое было бы чудо, если бы напоследок и ты сделалась когда-нибудь ко мне благорасположенною!

.
И ты, душа моя (пусть и тебе сказано будет приличное слово), кто, откуда и что такое? Кто сделал тебя трупоносицею, кто твердыми узами привязал к жизни, кто заставил непрестанно тяготеть к земле? Как ты, дух, смесилась с дебелостию, ты, ум, сопряглась с плотию, ты, легкая, сложилась с тяготою? Ибо все это противоположно и противоборствует одно другому. Если ты вступила в жизнь, будучи посеяна вместе с плотию, то сколько пагубно для меня такое сопряжение! Я образ Божий и родился сыном срама, со стыдом должен матерью своего достоинства наименовать похотение; потому что началом моего прозябания было истекшее семя, и оно сотлело, потом стало человеком, и вскоре будет не человеком, но прахом - таковы последние мои надежды! А если ты, душа моя, что-нибудь небесное, то желательно знать, откуда ведешь начало? И если ты Божие дыхание и Божий жребий, как сама думаешь, то отложи неправду, и тогда поверю тебе; потому что в чистом несвойственно быть и малой скверне. Тьма - не доля солнца, и светлый дух никогда не был порождением духа лукавого. Как же ты возмущаешься столько от приражений губительного велиара, хотя и сопряжена с небесным духом? Если и при такой помощи клонишься ты к земле, то, увы! увы! сколь многомощен твой губительный грех! А если ты во мне не от Бога, то какая твоя природа? Как страшно, не надмеваюсь ли напрасно славой!

.
Божие создание, рай, эдем, слава, надежда, заповедь, дождь - истребитель мира, дождь - огнь с небеси, а потом закон - писанное врачевство, а потом Христос, соединивший Свой образ с нашим, чтобы и моим страданиям подал помощь страждущий Бог и соделал меня богом через Свое человечество... Но мое сердце ничем не приводится в чувство. В самоубийственном исступлении, подобно вепрям, напираем мы на меч, Какое же благо жизни? - Божий свет. Но и его преграждает мне завистливая и ужасная тьма. Ни в чем не имею преимущества, если только не преимуществуют предо мною злые. О, если бы при больших трудах иметь мне равную с ними долю! Я повержен в изнеможение, поражен Божиим страхом, сокрушен дневными и ночными заботами. Этот высоковыйный и поползновенный гонит меня сзади, наступил на меня пятою. Говори ты мне о всех страхованиях, о мрачном тартаре, о пламенеющих бичах, о демонах - истязателях наших душ. - Для злых все это баснь! Для них всего лучше то, что под ногами. Их нимало не приводит в разум угрожающее мучение. Лучше было бы беззаконникам остаться впоследствии ненаказанными, нежели мне ныне сокрушаться о бедствиях греха.

.
Но что говорить о людях? К чему так подробно описывать скорби нашего рода? Все имеет свои горести. И земля не непоколебима; и ее приводит в содрогание ветер. Времена года стремительно уступают место одно другому. Ночь гонит день, буря помрачает воздух; солнце затмевает красоту звезд, а облако - красоту солнца. Луна возрождается вновь. Звездное небо видимо только вполовину. И ты, денница, был некогда в ангельских ликах, а теперь, ненавистный, со стыдом спал с неба!

.
Умилосердись надо мною, царственная, досточтимая Троица! и Ты не вовсе избегла от языка безрассудных однодневных тварей! Сперва Отец, потом великий Сын, а потом Дух великого Бога были предметом хулы!

.
К чему приведешь ты меня, зломудренный язык? Где прекратятся мои заботы? Остановись. Все ниже Бога, Покорствуй Слову. Не напрасно (возобновлю опять песнь) сотворил меня Бог. От нашего малодушия такая мысль. Теперь мрак, а потом дастся разум, и все уразумеешь, когда будешь или созерцать Бога, или гореть в огне.

.
Как скоро воспел мне сие любезный ум, утолилась моя скорбь. Поздно пришел я домой из тенистой рощи, и иногда смеюсь над рассуждающими иначе, а иногда, если ум в борьбе с самим собою, томлю скорбью сердце.

Напутствие1[т. е. моление о хорошей дороге]

Царь мой Христос, Ты, в Ком всякое благо для смертных, Который
Им есть прямая дорога во всем и повсюду; огнем и
Тучей водивший войска, друзьям своим путь через море,
Чрез рассеченное море открыл, фараона покрыв им.
5 Хлеб Кто с небес подавал им чудесный, из скального камня
Реку извел им — великое чудо — в пустыне. Врагов их
Гневную мощь усмирил: Моисей когда, руки раскинув,
Крест — мой оплот — изваял из себя пророческим жестом.
Солнце, Луну задержал. И теченье реки пред спешащим
0 Остановил Ты Израилем, путь проложивши нетрудный
В землю, которую Сам обещал и отдал Своим людям.
В дни же последние смертным дал к небу дорогу,
Новую к старой добавил2 тропу, когда с Богом смешал3 Ты
Смертного; в наши края Ты пришел, после снова поднялся
В небо, чтоб лик лучезарней, чем прежде, явить ожидавшим.
Сам и ступал по морям, и стопами высокие волны
Ты усмирял, что поднялись тяжелых ветров принужденьем.
Ныне, Блаженный, зовущему спутником будь мне на море4;
Путь мой да будет хорош, дай мне ангела — бед отвратителя,
Скорого в помощи, путеводящего, годного к делу,
Чтобы он денно и нощно всё зло отводил бы подальше,
Чтобы усталость дороги счастливым концом увенчалась,
Чтобы, здоровым отправившись в путь, я здоровым вернулся
В дом, где родные, друзья и собратья по образу жизни;
Чтоб мог свободный, спокойный5, без примеси зла и порока
Жизнь проводить, [непрестанно] молиться ночами и днями.
Свет моей жизни, к Тебе чтоб взлетал всегда ум окрыленный6 —
Вплоть до того, как отправлюсь в последний я путь неизбежный7,
Благочестивых конца ни стяжаю, труды завершивши.
Царь мой Христос, для Тебя я живу, говорю, и покоюсь;
Ради Тебя оставляют след стопы; в Твоей я деснице8.
Ныне же дай моему путешествию кончиться благом!

1                      Стихотворение написано гекзаметром.
2                      έπέμιξας — букв.: «примешал».
3                      κραθέις — выше мы уже писали о смешении как основном термине св. Григория для обозначения способа соединения Бога и человека.
4                      συνέμπορος — обозначает как плывущего на одном корабле, так и спутника вообще. Учитывая морской опыт св. Григория, думаю, здесь следует переводить не вообще, а конкретно.
5                      άτρεμέων — букв.: «не дрожащий» (от страха, вообще какого-либо возбуждения). Житейский идеал св. Григория, очевидно, совпадает с идеалами философов эллинистического периода: начиная с Зенона и Эпикура, заканчивая современными поэту неоплатониками. Дело, разумеется, не только в словах; дело в том, что получив соответственное воспитание, св. Григорий остается по самому внутреннему укладу античным человеком, имеющим соответствующие идеалы и ценности. Крупный земельный магнат, рабовладелец, потомственный епископ, избранник императора, св. Григорий в некоторых чертах чрезвычайно напоминает Сенеку и других философствовавших аристократов.
6                      Πτερόεντα — возможно также перевести как «оперенный». Так или иначе, образ восходит к платоновскому Федру (где, правда, речь шла о душе, но о душе — в том же смысле, в каком св. Григорий говорит об уме: т. е. как о средоточии личности).
7                      В оригинале: «общий всем».
8                      буквально: «ибо я под Твоею рукой».

Догматические поэмы

/"и дерева стоят голубые"/