Tuesday, April 4, 2017

The Immigrants' Patron Saint

... "We're living in an ever-changing world" - says the TV - pushing us to believe the devil has changed from evil to 'tolerably bad'.

Something's changing.

And is it we - or a wooden sarcophagus inscribed with "Hoc est sepulchrum Begu"

"ST. BEGH, or BEE (in Latin BEGA), was of Irish parentage, and fled to England to escape a marriage which her parents had planned for her, having the holy purpose of consecrating her virginity to God. On her first landing, she is said to have found refuge on the promontory still known as St. Bee's Head, in Cumberland, where in after-years there was a cell of monks, depending on the Abbey of St. Mary's, in York. Bega received the religious habit from the Bishop St. Aidan, and is reported to have been the first so professed in Britain. The subsequent history of her life is unknown, unless she be the same with St. Hieu, or the Begu, mentioned by St. Bede, as some have supposed.

Ahhh - that was an emigrant / immigrant in the early years (first century) of existence of the Bulgarian Empire across Europe.

Going to the 'Americas' - in 1818 or 1819 martyr Peter the Aleut bled to death - as if an 'ímmigrant' of an alien faith (Orthodox) before a Christian (Spanish) court.

They both - and we in our telescreen post-1984 society* - shared and enjoyed - even if unknowingly - one immigrant patron Saint

* where people migrating are simply DISCARDED and just called REFUGEES - and they even 'save' them in the thousands off ships (from sinking and drowning presumably) - against a number of 3,000 refugeees 'saved' - they reported over 200 minors 'saved' - and imagine! - they were unaccompanied [WHO NEEDED SAVING obviously]

St. Finbar, Finbarr of Cork  first Bishop of Cork (Ireland) (c. 633) Life

Source: (after the year of death [in places the second] Life with a link - will take you to a text in Russian - with the life - or info / icon about the resp. Saint)

Saint Finbarr of Cork

Venerated on September 25 / October 8

St. Finbar (also Findbarr, Barry, Barra, Barr) was born in the province of Connacht in Ireland in the middle of the 6th century. The place of his birth could be the place of Lisnakerg in the present county of Cork. His father was engaged in metal processing, and his mother was a slave. The name Finbar means "White Head", since the saint was born blond.

Perhaps, the young man was trained in the monastery of Kilkenny county, as well as in the town of Makrum of the present county of Cork. St. Finbar made one or more pilgrimage trips to Rome, as well as to Wales, where he visited St. David of Menevius. St. Finbar preached a lot in the south of Ireland and, probably, in Scotland. Part of the life of the saint of God spent in full shutter on the islet of Lake Gugan-Barra County Cork. Soon numerous students joined the ascetic, mainly from the south of Ireland, and Finbar founded on the shore of this lake a monastery and a school that later became famous. St. Finbar founded several more churches in the surrounding areas and a chapel in the town of Kilbarri.

On the Li River, the ascetic laid his most significant monastery in a place called Cork. Subsequently, the city of Cork grew up around the monastery. St. Finbar around the year 600 became the first Bishop of Cork. The famous monastery in Cork attracted many students from all over southern Ireland, and St. Finbar became famous as a wonderful teacher. In the school at the Cork monastery students were taught theological and secular sciences.

St. Finbar founded 12 churches, possibly on the site of the present county of Cork. St. Finbar preached a lot and gained fame as a great wonderworker.

The prelate peacefully reposed in a place called Cloin, also known as Kellnaklon on his way back from Gugan-Barra to Cork. The year of his death is not exactly known: some sources call 610, while others call 623 or 633. According to legend, the death of much-beloved saint brought so much tribulation to the people that the sun in Ireland did not set for two weeks after his death! The prelate was buried in Cork.

Consecrated in honor of St. Finbar is the Anglican cathedral (the Church of Ireland) built in the early French style in the city of Cork. It dates back to the XIX century. The cathedral stands approximately at the site of the monastery of St. Finbar, long revered as the heavenly patron of Cork and the diocese of the same name. The veneration of the saint on the island of Lake Gugan-Barra, the preserving of the ancient monastery ruins and the pilgrimages still being made to them have continued for many centuries now.

In Ireland, St.. Finbar is revered in Scotland, although there is no documented evidence of the visit of the saint of this country. Nevertheless, from time immemorial he is considered the patron of the island of Barra in the Outer Hebrides, where one can still see the ruins of the ancient church dedicated to him. The God's saint is also worshiped in the Scottish regions of Sutherland and Caithness, and also in the town of Dornoch. A number of the toponyms of Scotland contain the name of St. Finbar. This indicates the visits to these places by deciples of the Cork Monastery, who have brought to Scotland the veneration of St. Finbar.

Saint Finbar is considered the patron of immigrants.

Monday, March 13, 2017

ABC: From a sermon by Metropilitan Chrysostomos (MRMDC FAMEE)

 March 12, 2017:

От проповед, произнесена
на празника на св. Григорий Палама
от митрополит Хризостом:

Митрополит Киприян на Оропос и Фили, който пребивава в манастира на Свв. Киприян и Юстина във Фили, Гърция, на който този манастир е μετόχιον, или метох, много обича да цитира нещо, което може да се нарече "мантра"-та — ако мога да използвам така възприетия термин по един изцяло християнски начин — на св. Григорий Палама: "Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!" или "Господи, просвети моя мрак!" Това била постоянната молба на светеца, и бих искал да я използвам, за да въведа няколко елементарни думички за двете нива на духовния живот, които св. Григорий, архиепископ Солунски от четиринадесети век и един от най-видните богослови на Православната Църква, така перфектно и прозорливо осветли за нас: едно светило хвърлящо светлина върху нашия мрак.

 Свети Григорий, роден в благородно византийско семейство, дало шест други светци монаси, беше богослов и гений, донесъл похвала за себе си от най-високопоставените представители на императорския двор. И все пак, той избра да служи на Бога като прост монах, като отшелник (аскет), и дори, за кратко време, като пещерен обитател. Той се бореше, като всички нас, да угоди на Бога, да се предаде на Църквата и да достигне до познаване на Бог чрез искрена вяра. Той стори вътрешен – така, че съзнанието му и човешката му воля да съответстват на Божия шепот и на Божията Воля вътре в сърцето му – земния си живот на външноо подчинение на – и любов към – семейството му, колегите му, монашеските му събратя, страната му и ближния му.

 Правейки това, той със сигурност се приближил до Бог, първоначално, както всички ние правим: през завесата на плътта, с антропоморфни представи за Него. Но той не сякаш не бил обременен – както повечето от нас сме – от съмненията за Бога, че Злият посява в нас като ни подбужда – ако не към неверие, най-малкото към изкушението да схващаме Бога, Който ни е е сътворил, в габаритите на създадени от самите нас мисли и заблуди – сътворените от Бога да сътворяват Твореца по собствения си образ. Той имал дълбоката добродетел да се бои от Бога, което води до любов към Бог. И тъй като любовта към Бог прогонва съмненията, Той открил Бога на Нетварната Светлина, Който се надвишава – както ни учи Отец – всички човешки образи и представи.

 Свети Григорий Палама, отново като всички нас, трябвало да се задоволи с онези, които се стремят да превърнат Църквата е едно удължаване на егото си, придавайки на институцията на църквата човешки страсти: арогантност, както сред вярващите, така и сред духовниците, ревност, негодувание, дребнавост, понасянето на недоволства, омраза към (на) другите в името Христово, триумфализъм и прокламации на лична "чистота" на изповеданието. (И наистина, каква чистота на Вярата има в нещо, което не води до любов към враговете ни, към грешниците, и дори към еретиците, за които трябва да жадуваме с цялата си душа да излекуваме от духовната им болест?) Също така сигурен съм, че той виждал и ония, които в заблудата си и болни от грях оскверняват Църквата със своите страсти и извращения, твърдейки, че са свети. И подобно на много мъченици и светци, той претърпя затвор, не само по време на залавянето му от неверници, а също така и в ръцете на Църквата и на византийските "латинизатори", които го презираха за неговата защита на Православието.

 При сблъсъка с всички тези неща на по-ниското ниво на духовен живот, които са отразени в институционалните несъвършенствата на Неопетнената Църква, той ни предаде един чудесен урок. Той не извика със силни викове на праведен гняв; не заяви предпочитанието си да умре, пред лицето на едно Православие, нападнато от противящите му се сили; нито укори онези, които, съвсем истинно, наистина бяха достойни за укор по действията си да го преследват. Вместо това, обръщайки уйора и отговорността за всичко, сполетяло го, върху самия себе си и осъждайки собствения си мрак (защото колкото по-близо стигаме до Бог, толкова повече считаме себе си за грешни – и в тази близост до източника на Любовта, прощаваме и прегръщаме онези, които ни правят лошо), той неумолимо извика: "Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!" "Господи, просвети моя мрак"!

 Като го чул, Бог излял Нетварната Светлината на Своето Същество върху св. Григорий, който бил предал сърцето си на Бог, а ума си на духовно съзерцание. Сърцето на светеца станало изгарящ пламък, светъл факел на таинствено прозрение, и хранилище на мъдрост. Това преобразявало него, следващите го, както и света около него. Бог, изцяло неизразимият Бог, Бидейки Сам Себе Си, разкрил Себе Си в сърцето и пречистените ум и емоции на св. Григорий, така че той станал едно с Божествените Енергии на Бог. Той се обединил с Благодатта Христова, превръща се в един "малък Иисус Христос" вътре в Иисус Христос, и по един непознаваем начин достигнал до познание на Бог, Който е и не е, Чието "биване" надминава категориите ни за съществуване и несъществуване, Който е самото Биване, и Който Се разкрива на онези, в които Той обитава с оглушителния гръм от духовна тишина, на която светът не обръща никакво внимание.

 Ако в този по-висок духовен живот, св. Григорий Палама имаше девиз, който присъства навсякъде в неговите писания и учения, то със сигурност ще бъде утвърждаването, което предварително направил в съвет към една монахиня: утвърждаването, че "Ζωὴ δέ ἐστι τῆς ψυχῆς, ἡ πρὸς τὸν Θεόν ἕνωσις, ὥσπερ καὶ τοῦ σώματος ἡ πρὸς ψυχήν ἕνωσις; тоест, "Животът на душата е единение (съюз) с Бога, точно както животът на тялото е съюз с душата." Когато обединяваме нашите тела с душите си, а сетне душите си с Бог, това единение с Любовта в Бога ни завещава Нов Живот и едно вътрешно виждане за духовните неща, което променя – следва да го кажа, изцяло преобразява – разбирането ни за Бог и за Църквата.

 Ние вече не вярваме в Бог, борейки се със спънките на арогантния човешки интелект, тегленето на страстите, или с тежкото, депресиращо теглото на съмнението; по-скоро, ние живеем вътре в Бога, общуваме (причастяваме се) с Божествените Му Енергии, обединени по Благодат с Христа, като ставаме истински наследници и синове и дъщери Божии. Като вземаме своето съществуване отвътре на Неговото Биване (Същество), ние преминаваме от това да вярваме в Бога, към това да намираме реалността на нашето съществуване в Него, като Го прегръщаме чрез Иисуса Христа, с Когото Отец е Едно, като наш Отец по осиновение и (като) източник на това, за което истински сме предназначени: да сме перфектни служители и деца на непознаваемия ни Отец, Когото сме виждали в Неговия Син, Архетипът на собствената ни истинска природа.

 Църквата, в по-възвисения живот на Христос, не е просто едно събрание. Това не е просто едно място, където ние участваме в богослужение и се пристъпяме към Бог. Това не е просто място за другарство. Това не е просто място, където несъвършените ни човешки личности се присъединят с други, за да се стремят към познаване на Бога. Тя не е онази институция, която е така затрупани с човешките слабости и страсти, че дори и Злият успява да си намери едно ъгъл в нея, от където да хвърля своите стрелички и стрели. Това – за просветените – се превръща в "Божия дом," свещено пространство, в "духовна дупка" водеща от една реалност в друга, и в мястото, където в страхопочитание се срещаме с Бога. Именно поради тази причина ние правим Църквата великолепна и богата, понеже напасваме най-финото и най-чистото от това, с което разполагаме на земята с (да съответства на) неизразимата, неописуема красота, която просиява, в това свещено пространство, от Бога. Онова което човешките ни усилия за красота не успяват да осигурят, Бог ни дарува по своята Любов и Благодат.

 В по-възвисения живот на Църквата, ние биваме издигнати, преобразавани, обвързани един с друг, и защитени и усъвършенствани от Таинствата, които се извършват там. В Църквата, ние намираме ядрото на човешкия живот: източникът на всичко, което търсим и от което се нуждаем. Ние го запечатваме и го премахваме, ако напълно го разбираме, от всичко, което е "ежедневно" и обикновено. Ние се опияняваме от Новото му Вино, което не замърсява ума, а пречиства сетивата, очиства емоциите, и ни носи умосърдечна радост и тържествуващи настроения, които избухват в сълзи, течащи по душата като нектар по вече узрели и сладки плодове. В края на краищата, когато осъзнаем пълнотата на живота, съдържащ се вътре в Църквата, тя вече не е прозорец към един друг свят; тя е врата от преддверието на нашия лъжеживот към истинския живот. Институцията на Църквата избледнява с присияването на същността й с преобразяващи лъчи светлина.

 Свети Григорий Палама, следователно, обединява земния ни живот с вечния живот. Ако се вслушваме в него, то се радваме там, където сме: монаси, които танцуват от радост от това, което вкусват, и от това това, с което някой ден, в другия живот – който вече е нахлул в този живот – ще пируват, а миряните се присъединяват в този танц. Свети Григорий обединява живот и задгробен живот ведно с Христа; той ни отвежда от борба към триумф, и ни дава да сурнем – още в този живот – онова, що ни очаква в при завръщането към истинския наш дом и Иснтинния ни Отец.

Sunday, March 5, 2017

Nominal /Festive/ Christians...

Metr. Foti of Triaditsa, 

Friday of the 1st week of Lent /
Presanctified Liturgy, 3 March / 18 February

Thank you, дядо Владика!
(were we Christians ... /
where to start from? ...)

Friday, March 3, 2017

by Archim. Seraphim Alexiev


Когато Бог Адам твореше
и ваеше красивий лик,
усмихваше се и шептеше
на Своя творчески език:
— Бъди, Адаме с две очи!
Виж, два са пътя на земята! —
единият води в небесата —
търси и сам избирай ти!
Аз давам ти и две уши,
за да дочуваш двата гласа,
кои говорят в твоя дух.
Към Мен единият те тласка,
а другият смъртта донася —
кому ще подариш ти слух?
Аз давам ти и две нозе,
върви, където щеш, но знай:
на всеки, който Мен познай,
пей хор от ангели: “Блазе му!”
Аз давам ти и две ръце,
но роб на двама господари
ти не бъди, а запомни:
два верни имай в тях другаря,
за труд пред Моето лице.
Как искам да не се погубиш
и, само Мен за да възлюбиш,
виж, давам ти едно сърце!

АСА (архим. Серафим Алексиев) "Копнеж по вечността"

Wednesday, March 1, 2017

3 Years After the Bloody Shot Killings on the Maidan

(The Picture Of The Modern World - 2)

On February 28, 2017, at the European Parliament Ruslan Kotsaba
showed this documentary on the killings of the "Heavenly Hundred":

The Picture Of The Modern World
митр. Йеротей Нафпактоски (Влахос)

Превод от английски

На о. Марий


митр. Йеротей Нафпактоски (Влахос)


1. Да посрещнем Третото хилядолетие

2. Хедонизъм

3. Удоволствие и болка според св. Максим Изповедник

а. Произходът на удоволствие и болка

б. Целта на Христовото въплъщение

в. Лично приемане на спасението

4. Големият принос и ценност на православния исихазъм

о Заключение

Във всички векове, хората са се опитвали да разберат състоянието на света, в който живеят, за да могат да се изправят срещу възникващите проблеми. Ако човек не изучава състоянието на света, той няма да може да намира решения за излизане от задънената улица.

Днес наблюдаваме, че много хора се опитват да идентифицират картината на съвременния свят. Сред тях са философи, социолози, психолози, политици, журналисти и т.н. Все пак, и ние следва да разгледаме възгледите на богословите, и, преди всичко, на Светите Отци на Църквата, които са извън времето.

Известно е, че Светите Отци на Църквата смятат, че човешката природа е в паднало състояние, което означава, че тя се управлява от чувствени (сетивниудоволствие и болка, които съставляват първородния грях. Ето защо, смятам, че трябва да разгледаме състоянието на съвременния свят чрез връзката между удоволствие и болка, и чрез тяхната трансцендентност.

След няколко встъпителни забележки, ще се опитам да се съсредоточа върху един велик светец на нашата Църква, който може ефективно да ни помогне с това, пред което сме изправени в наше време, защото той е известен с голямата си проницателност и умствен капацитет, както и с широкия си опит в божествените дела. Той е св. Максим Изповедник, който може да бъде смятан за най-съвременния Отец, защото съчетава множество таланти, като например: дълбоко познаване на човешките дела, на философските тенденции от своето време, опитно познаване на Бога, един изключителен стил на писане и – като цяло – може да се каже, че той съчетава богословски, философски, социални, екзистенциални и психологически знания.

1. Да посрещнем Третото хилядолетие 

Вярвам, че ние сега сме на една отявлена повратна точка в историята. Всички говорят за третото хилядолетие, в което човечеството е на път да влезе, и много надежди се надигат. Ние, обаче, ще можем да разберем настоящето и да оценим бъдещето, само ако разгледаме внимателно случвалото се в миналото.

The Last Goal...

To the Ungodly

They proceed for infinity lures them,
though blind in the darkness they walk,
and they think they well know the way
but where will they by an abyss be stopped...

And their hands indicate directions fair
and high tasks in the feat so brave
They set themselves lofty objectives
but are they of the last goal aware?!

They proceed – for infinity lures them,
but are stopped on their way by death
and they die without ever learning
what have they come to the world for.


Sunday, February 26, 2017

The Sofia Wonderworker



Alexander Pushkin


The eremites of old, all of the world unspotted,
That they might reach the heights to holy saints allotted,
That they might fortify the heart against life's stress,
Composed such prayers as still comfort us and bless,
But none has ever stirred in me such deep emotions
As that the priest recites at Lententide devotions;
The words which mark for us that saddest season rise
Most often to my lips, and in that prayer lies
Inscrutable support when I, a sinner, hear it:

"Oh, Lord of all my days, avert Thou from my spirit
Both melancholy sloth and poisonous love of power,
That secret snake, and joy in gossip of an hour.
But let me see my sins, O God, and not another's,
Nor sit in judgment on the lapse that is my brother's,
And quicken Thou in me the breath and being of
Forbearance and of meekness, chastity and love."


Sunday, February 12, 2017

ABC - The Brother of the Prodigal Son
Братът на блудния син
от архиепископ Хризостом

Превод от английски 

Братът на блудния син 

от архиепископ Хризостом

11 февруари 2017 г., събота

Публикувано от DiscerningThoughts в ArchbishopChrysostomosGlossaryof Terms (архиепископ Хризостом, Речник на термините)

Една от най-красивите притчи от Новия Завет е тази за блудния син, която в една история в умален вид на падението и изкуплението на човек включва неговото отчуждение от Небесния Отец и връщането му към "къща" на Отца след живот на разпуснатост и прахосничество на духовното си наследство, един образ на любовта, който не може да се чете без да докара духовни сълзи и на най-вътрешните дълбини на душата. Няма християнин, който да не чувства щедростта на Бог в обикновения преразказ на историята за сина, който се връща при Баща си в безчестие, и все пак е приет с почести, обич, и прекомерна (екстравагантна) любов и е възмезден за предателства и коварства с всички знаци за чест, с които баща му го надарява. Тази трайна притча благоухае с християнското послание за изкуплението, тя е изпълнена с уханието на любовта, и е подправена със силния привкус на прошката и Благодата: Отецът, който възстановява "за блудния син белезите на заслужената му слава ..., като таинствено... [му въздава] ... превисша радост от небесата" (от стихира (превод от англисйки) на съботната вечерня до "Господу возвах", неделя на Блудния Син). Както [...] Августин, в неговите 'Изповеди', трогателно изразява това, в тази история ние съзерцаваме прокта на "един благ Господ", Който даде много за Блудния Син преди неговото падение, и все пак Който "е бил дори още по-благ, когато възвърнал мизерстващия" (Книга I, § 18). Един благ баща – както Божественият Златоуст обобщава историята – дава на един своенравен син "по-големи почести" от оказаните на по-големия брат, останал с баща си "който не бил паднал", като по този начин подчертава "величието на покаянието" ("Писмо до Теодор," I, § 7).

Но Писанието, колкото и да е палимпсест (пренаписвано, но носещо видими следи от по-ранната форма), понякога е по-задълбочено в това, което то предлага на едно по-дълбоко, таинствено ниво, отколкото в това, което то казва директно, зявявайки (доказвайки) измерения на истината написана върху истина, светлина, водеща до неизмеримо сияние. Както и самото Писание, което самонадеяният човек интерпретира за своя погибел (вж. II Петър 3:16), притчата за блудния син съдържа уроци, които се намират в прозорливостта на Бога и се поддават единствено на смирено проучване. Ако внимателно разгледаме притчата, откриваме, че освен от нравоучителния урок за покаялия се и възстановен блуден син тя съдържа протест срещу гнева и ревността на по-големия брат, който – виждайки пищната бащинска милост, оказана на покаялия се негов брат – си въобразява, че добродетелта му е пренебрегната. Хенри(й) Ноуен, психологът-йезуит и теолог, популяризира този вторичен урок в бестселъра си "Завръщането на блудния син" (Ню Йорк, 1992 г.), която написал скоро след оставката си от факултета на Харвардската Божествена школа, където се запознах с него, докато бях гост-учен там в началото на 1980-те г. Той пише за брата на блудния син, че ... външно по-големият син е бил безупречн. Но когато се сблъскал с радостта на баща си при завръщането на по-малкия брат, една тъмна енергия избухва в него и избива до повърхността. Изведнъж, явно очебийно става един засегнат, горд, нелюбезен, егоистичен човек – човек, който е оставал дълбоко скрит"(стр. 71).

Онова, което о. Ноуен (не разпознава и) не признава директно в книгата си – въпрос, който обсъдихме в по-късната си кореспонденция – е светоотеческата основа за неговия възглед (разбиране). Разбира се, той е напълно наясно със светоотеческото предание, заобикалящо образа на по-големият брат в притчата за блудния син (той по принцип е добър познавач на светите отци и, разбира се, на светите отци пустинници, до когото често допитва за вдъхновение в няколкото негови битки с тежка депресия). Все пак, богословското му образование, въпреки целия му блясък, не го доведе до по-задълбочено разбиране на централното място на consensio Patrum (консенсуса на светите отци) за херменевтичните му дирения. В резултат на това обстоятелство, редица православни наблюдатели, самите те – недостатъчно добре запознати с този консенсус – също така твърде прибързано отхвърлят книгата на Ноуен – несъмнено почти изцяло лишена от светоотечески цитати – като нововъведение. Това въобщо не е вярно, и е жалко, че подходът на Ноуен към библейското тълкувание и духовна образност по невнимание го е довело до това обвинение. В действителност, той следва светоотеческото предание, в популярната си и на много места проникновена книга, която датира чак до древната Църква.

Добре познатият църковен писател Тертулиан вижда в образа на по-големият брат евреите, завидели на християните за тяхното "помирение" с "Бог-Отец", като по този начин спечели за Новия Израел обещанието, първоначално направено на "избрания народ" ("De pudicitia" [За скромността], гл. 8). По подобен начин, св. Амвросий Милански, в книгата си Изложение на Светото Евангелие според св. Лука, която съдържа тази притча, говори за завистта на по-големия брат към своенравния син, като също така прави паралел между първия и евреите (Книга VII, §§239- 243) – един паралел – между другото – който не представлява – както мнозина погрешно си въобразяват – антисемитска обида (клевета). Следвайки една малко по-различна тълкувателна традиция, блаженият епископ Николай Охридски – макар че той идентифицира блудния син със светския човек, а по-големият брат – с духовния човек, също утвърждава, че последният ни служи за урок да не се "възгордяваме в собствената си праведност и – в гордостта си – да презрем разкайващи се грешници" (Хомилии [Бирмингам, 1996], Проповед (хомилия) 10, "Неделя на блудния син").

В друг един светоотечески подход към образността в историята на завръщането на блудния син, св. Кирил Александрийски ни напомня, че Христос е разказал тази притча "веднага след като фарисеите и книжниците роптаели против Него, казвайки: 'Тоя човек приема грешниците и яде с тях.'" В стремежа си да просвети хулителите Си, Господ разказа за един по-млад, блуден син, който представлявава грешниците и митарите, и един по-голям, верен син, който представлява книжниците и фарисеите. Това, казва св. Кирил, е ключът към разумяването на блудния син. ... По-малкият син, подобно на митаря, чрез смирение и покаяние отмива пороци си, докато по-големият син, подобно на фарисея, чрез гордост и осъдително отношение зацапа добродетелите си. (Вж. йеродякон [сега йеромонах] Григорий, 'Православно Предание', XII, 2, стр. 74.)

Именно това е образността, използвана и от св. Григорий Палама, който споменава гнева на по-големия син, предполага, че този гняв се проявява, защото синът е "невежа за богатствата на Божията благост", и посочва, че, точно както бащата приема своенравния си син, така и той "умолява по-големия брат, учейки го на подобаващото" (Проповед 3, "Притчата Господня за блудния (син), който беше спасен," §§22-23).

Блажени Теофилакт, архиепископ Охридски и български, казва за по-големия син – когото също идентифицира с фарисеите – че той не разбира "изливането на Божия милост." [Св.] Теофилакт – подобно на някои по-ранни коментатори на светите отци и подобно на предходния Римокатолически писател, не обвинява директно верния син в завист, а в духовна слепота и "мрънкане", в маниера на фарисеите, виждайки как покаялите се грешници биват приемани тъй свободно и с любов. Признавайки разнообразието на тълкувателната образност, приписвана на двамата синове, той утвърждава, че по-малкият син представлява грешника, който се обръща от беззаконието, а по-големият – праведниците, които стоят крайно "притеснени" пред неизказаните Божии "присъди". Той уверява, че притчата е предназначена за фарисеите и само-праведните, за да ги предупреди срещу техните слабости. В качеството на неговия лек упрек, той стои в единия край на спектъра на светоотеческите увещания срещу по-големия брат в притчата за блудния син. И може би именно в глупаватото си поведение той успява да събере в едно крайностите в образността, използвана от светите отци за да привлекат вниманието ни към двойнственото послание на историята: това на радостното приемането на покаялия се грешник в жилището на Отца – независимо от действителната причина за окончателното му завръщане – (посланието) за духовната вреда, която може да сполети тези, които изпадат в завист, в гняв, или в негодувание към любящите действия на Бащата. Във всеки образ, на който църковните отци се позовават, всичко се разрешава именно в любов към бащата, докато той обгръща своенравния си по-малък син и успокоява объркването на по-големия си син. Тук крайностите в образноста се срещат и се сливат в опрощаването на любовта.

Нека, с приближаването на Великите пости и неделята на блудния син тази година, да погледнем наново към тази притча и почерпим надежда от своенравния син. В същото време, нека внимателно се вгледаме в самите нас с оглед слабостите на по-големия син, да не би да се поддаваме на лукавите изкушенията на само-праведността, което може да доведе до страсти и до духовно своенравие, причинено от гордост, ако ли не от завист и неразкрита скрита тъмнина.

2006 / 2009 гг.

Friday, January 20, 2017

... "our praprapra" Virtually - a Time Machine - Straight from the 17th c. into the 21st !!!

Virtually - a time machine - straight from the 17th c. into the 21st !!!

А песнопения 17 века, востановленные братией монастыря — (Всемилостивого Спаса. Мужской. Тогда еще мужской...) — вот они. Послушайте, как звучали наши прапрапра...  

And the chants from [out of] the 17th c. (restored by the brethren of the monastery)  here they are. Listen in, what OUR PRAPRAPRA sounded like [once] ...

Tuesday, January 10, 2017

Metr. Anthony (Khrapovitsky)
1924 Paschal Epistle
1922/1926 Nativity Epistles

["Возвращая свой мысленный взор от этих давних времен к нашей убогой беженской современности"] 93 лет спустя...

Metropolitan Antony blessing monks of Saint Pantaleimon’s Monastery on Holy Mount Athos 1920

Антоний Храповицкий (March 17 (29), 1863 - July 28 (August 10), 1936)

Пасхальное послание 1924 года

Никто не может спорить против того, что из всех праздников Господних самый радостный, самый торжественный есть праздник Светлого Христова Воскресения, а из всех православных народов народ русский справляет его наиболее торжественно. Только в русских храмах за каждой из восьми песней канона совершаются каждения с крестами и трехсвечниками, только в русских храмах верные стоят с зажженными свечами в продолжение почти всей заутрени, а главное – только русские исполняют делом то, о чем поют в церкви:  Воскресения день и просветимся торжеством и друг друга обымем, рцем: братие! и ненавидящим нас простим вся Воскресением и тако возопиим: Христос Воскресе из мертвых, смертию смерть поправ и сущим во гробех живот даровав 1.
Во исполнение этих святых слов все предстоящие в церкви тут же трижды целуются со служащим епископом или священником, а также и вне храма целуются трижды со знакомыми, не разбирая сословного неравенства.

Monday, January 9, 2017

O Virgin pure, O Holy
- Abbess Taissia of Leushinsky (convent)

О, Дева чистая, Святая,
О, Мати Бога всех Творца!
Каким блаженством трепетала
Твоя Пречистая душа,

Когда впервые Ты узрела
Младенца, Господа-Христа, -
Твой плод девического чрева,
Своим Ты "Сыном" нарекла!

Скажи: - как в ясли положила?
Иль как повила пеленой?
Улыбкой прежде подарила,
Иль умиления слезой?

К груди ль Своей Его прижала?
Иль преклонилася пред Ним?
Или стопы Его лобзала?
Или беседовала с Ним?

И что вещал Тебе безмолвно
Улыбкой детской вместо слов?
Назвал ли "матерью" покорно?
Иль возвестил, что "с нами Бог"?!

О, Мати-Дева, чудо девства,
Ты - дщерь Небесного Отца,
Святого Духа Ты Невеста, -
Мать Сына Божия, Христа!
O Virgin pure, O Holy,
O, Mother of God, the Creator of all!
With what bliss did tremble
Your Most Pure Soul,

When You beheld for the first time
the Infant, Christ-the Lord –
The fruit of thy virgin womb,
Thou called Him your "Son"!

Say, - how did you put Him in the crib?
Or how did you diaper His napkins?
Did you first gift a smile,
Or tears of tender emotion?

Did you press Him to Thy bosom?
Or did you bow to Him?
Or did you kiss His feet?
Or did you converse with Him?

And what He prophesied to you in silence
With a child's smile instead of words?
Did He obediently call Thee "mother"?
Or did He proclaim that "God's with us"?!

Oh, Virgin-Mother, miracle of virginity,
You – daughter of the Heavenly Father,
You – Bride of the Holy Spirit –
Mother of Christ, the Son of God!
Игумения Таисия Леушинская
Abbess Taissia of Leushinsky (convent)

Игумения Таисия Леушинская (Солопова).

Природная способность наша - говорить -
дана нам, прежде всего, для того,
чтобы славословить Творца нашего,
благодарить и прославлять словом. 

Игумения Таисия      .
Настоятельница Иоанно-Предтеченского

Леушинского монастыря



A Prayer Before Communion
by St Dimitry of Rostov

Open, O doors and bolts of my heart
that Christ the King of Glory may enter!
Enter, O my Light and enlighten my darkness;
enter, O my Life, and resurrect my deadness;
enter, O my Physician and heal my wounds;
enter, O Divine Fire, and burn up the thorns of my sins;
ignite my inward parts and my heart with the flame of Thy love;
enter, O my King, and destroy in me the kingdom of sin;
sit on the throne of my heart and [You] alone reign in me,
O Thou, my King and Lord.

To DOWNLOAD – a PHP /pdf/ Book on 10 Miracle-Working Icons of Theotokos

А има ли друг баир оттатък смъртта?
- Стойко Попович (в писмо до сина си [Георги] Сава Раковски)

Higgs Boson / Holy Sepulchre / the Eye / Aurora Borealis / Rock (Mauritania)