Saturday, May 20, 2017


The Whole Program and

Picture of the Years to Come –


Protodeacon Herman: By the Decade of Spiritual Fall - May 17, 2007 / May 17, 2017
Author: Protodeacon German incl. 16 May 2017. Published in Авторская колонка (Views: 230)
Tagged: rpcz, protodeacon german

Toward a Decade of Spiritual Fall
May 17, 2007 / May 17, 2017
To recall the debates, the discords that worried the Russian Orthodox public, and especially in the Diaspora [Zarubezh'ye], 10 years ago and to compare it with today's – we can say – total apathy... All have more or less got used to the trauma that befell us all then. Who now remembers that fact that – in order to better absorb the unlucky Zarubezhniks – the Moscow Patriarchate granted a five-year moratorium – an opportunity for five years not to commemorate the patriarch aloud at divine services (!), which, however, should not have in the slightest overshadowed the fact of his [being the] first-priest! Some kind of child's play, but nevertheless it showed that some could [still] feel a quite understandable feeling of awkwardness. Conscience was somehow still stirring. But even this is no longer [the case] today...
Yes, ten years ago today, the history of the Church included the fact that on the very day when the whole Christian world was celebrating the glorious ASCENSION of the Lord, Orthodox Christians were given the opportunity to observe a great FALL. From the church sky, a once glorious star fell into an abyss.
To this day it is still difficult to understand, to comprehend – how come [something like] this could happen?
How and why such a spiritual spoilage could flourish in – until very recently – uncompromising souls – it is hard to say.
Of course, the sweeping off of the flock and the clergy, and the growing pressure of the surrounding non-Christian environment could play a role. We all know where the world is heading. I remember the sorrowful, but wise words of our late Archbishop Seraphim, when everyone was happy about the fall of the Soviet power. He correctly warned that now we would face the hardest times for us: until now everything had been clear – white was white, black was black, and now everything would turn gray... So it turned out. Repeated to a certain extent was the Old-Testament story of the Tower of Babel and the confusion of languages. Of course, the long-awaited fall of Soviet power infused quite justified joy, but it was both wrong and sinful to not see that with the fall of the power of Evil, that terrible Evil, which we had resisted for decades, had not been rooted out. It had temporarily faded, gone silent, and under all kinds of forms – false forms – was trying to put the conscience of men to sleep. And this, in particular, was manifested through the influx of elements alien to the Zarubezhny spirit, entering the parishes and especially [those] replenishing the ranks of the priesthood. More and more [often] enthusiastic voices were heard, which spoke of a spring [-season] that had engulfed our Church, of a certain revival, whereas in actual fact the salt was being repressed and is still repressed [going insane]...
The shameless lie has naturally played its role – namely the one that patriarchal dignitaries and traitors abroad dissolved [in the air] that Sergianism were – as if – "stricken out", while ecumenism were an issue of the past, which had to be dealt with purely on political grounds, but now [already] one could openly talk about a break away with ecumenism, about a withdrawal out of the World Council of Churches, and so on.
Now that the need to lure people with lies has gone, everyone is free to observe the current state of affairs: Sergius not only has monuments erected today, but ex-zarubezhniks have to admit that, yes, Sergius was [indeed] "saving the Church" by his policy. As for ecumenism, any talk of it is useless effort. There, only days ago we learned about the existence of some strange "Summer Institute" organized by the Papal Council for the Promotion of Christian Unity with the participation of the Department for External Church Relations of the Moscow Patriarchate. These are only little blossoms of the Havana meeting between the Pope and Cyril Gundyaev, and the fruits lie ahead.
The Gray Cardinal – in every sense of the word – Hilarion Alfeyev celebrated in February the first anniversary of the historic, remarkable meeting at a festive event at the University of Fribourg (Switzerland), where he spoke about these future fruits. We do not know how it is in Russia, but abroad there has been little advertising to that "glorious event", so evidently this delicate moment should remain covered with a modest veil of keeping silent [about it]. And there were things to be ashamed of. And what was one to be afraid of – who knows, maybe conscience would speak out in some? And in actual fact, Hilarion Alfeyev, despite the storm of resentment having arisen among his own flock, burst out there in his usual enthusiastic speaking, in which he frankly summed up the event and opened up the prospects. We know that there is no one deafer than one who does not want to hear, still the same we suggest to those wishing to get acquainted with what expects them in church life by following this link:

That the MP is going this way, alas, we are not surprised and it is only the blind who cannot see, that is, do not understand, that no improvement is to be expected. Everything has already been pre-planned. The whole program has been laid out. As it was clear that after Alexey Ridiger, Kyrill Gundyaev would come to the supreme power, so now it is clear that he would be replaced by Hilarion Alfeyev. We can only wish Kyrill that this change will not take place under the same so dark and still mysterious conditions, as when he took over power from Alexei... But the whole program and picture of the years to come is visible as on a palm [of one's hand].
Read more>> Подробности

Monday, May 15, 2017


Директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров: Само след няколко дни за пореден път ще честваме денят на създателите на „славянската” азбука Светите братя Кирил и Методий

15 Май 2017 | 11:23 | Агенция "Фокус"
В огромния манастир – скрипторий, долепен до
Голямата базилика в Плиска, е била създадена българската азбука.

София. Само след няколко дни за пореден път ще честваме денят на създателите на „славянската” азбука Светите братя Кирил и Методий. Отново медиите ще ни залеят благоговейни слова на почит към делото на двамата братя. Може би отново тук-там ще избухнат спорове какви са по произход двамата братя – българи или гърци. В Скопие естествено ще ревнат, че са македонци. И ще бъдат прави, ако Зоран Заев е прав, че българи и македонци са един народ. Това се казва в изявление на директора на Националния исторически музей (НИМ) Божидар Димитров, изпратено от НИМ.

В изявлението се посочва още:

"И все пак не бива да забравяме, че ние не пишем и през Средните векове и днес (а също и руси, белоруси, украинци, сърби, черногорци и „великите” македонци) пишат на азбука, създадена, утвърдена и разпространена от други хора. Затова е редно като зряла нация да не изпадаме в онова умилително преклонение от годините на Възраждането само пред свети Кирил и Методий и да отдадем дължимото и на други лица, живели в онази епоха и допринесли решително за създаването и утвърждаването на нашата азбука. Ще изпиша имената им с ГЛАВНИ БУКВИ.

Патриарх ФОТИЙ

Sunday, May 7, 2017

Rev. Antony Pechersky [of the Caves] (983—1073) died 946 years ago today [23JUL, 15SEP, 11OCT]

Rev. Antony Pechersky [of the Caves] (983—1073) died 946 years ago today [23JUL, 15SEP, 11OCT]
11 октября - Собор преподобных отцов Киево-Печерских, в Ближних пещерах (прп. Антония) почивающих.

Антоний Печерский (983—1073) — основатель Киево-Печерской лавры, занимает особое место в сонме древнерусских святых и почитается Русскою церковью как «начальник всех Российских монахов», поскольку основанная им на Киевских горах Печерская обитель многие столетия служила центром и школой древнерусского монашества и просвещения для всей Руси. Именем Антония названы Ближние (Антониевы) пещеры Киево-Печерской Лавры.

Friday, May 5, 2017

Great agiosm – Archimandrite Makarios
A homily on Holy Water

Great agiosm. Archimandrite Makarios

(A Homily on Holy Water)
Water occupies an important place in our being. This is one of the elements of the universe [world structuring], as narrated in the Holy Bible. On the second day of creation the "God said, Let there be a firmament in the midst of the waters, and let it divide the waters from the waters." (Gen. 1:6). And on the third day [the Lord] uttered the Creative Verb: "Let the waters under the heaven be gathered together unto one place, and let the dry land appear ... And God called the dry land Earth; and the gathering together of the waters called he Seas: and God saw that it was good."(Gen. 1:9-10).

Being vital in daily life, water has a higher value [and meaning], it entails a healing power, as is repeatedly stated in the Holy Scripture. A contemporary of the prophet Elisha, Naaman "dipped himself seven times in Jordan, according to the saying of the man of God: and his flesh came again like unto the flesh of a little child, and he was clean." (2 Kings 5:14). The same is narrated in the Gospel of John concerning the pool by the Sheep Gate [market, Bethesda], where "an angel went down at a certain season into the pool, and troubled the water: whosoever then first after the troubling of the water stepped in was made whole of whatsoever disease he had." (John. 5, 4). In the pool of Siloam, after the word of Christ the Savior, having been healed, the blind man came seeing (John. 9:7).

In New Testament times, water serves the spiritual revival of man into a new, blessed life, cleansed of sins. In His conversation with Nicodemus, Christ the Savior says: "Verily, verily, I say unto thee, Except a man be born of water and of the Spirit, he cannot enter into the kingdom of God." (John. 3:5). Christ Himself at the beginning of His ministry received Baptism from the prophet John the Forerunner in the waters of the Jordan River. This evangelical event is recalled annually by the Church on January 19 at the Feast of the Epiphany. The service hymns of this feast say that the Lord "grants the human race with purification with water"; "Thou have sanctified the flows of the Jordan, Thou have crushed the state of sin, O Christ, our Lord...".

On this holiday Orthodox churches perform the Rite of consecration of water. The church prays: "Create it [into] a source of imperishability, a gift of sanctification, an absolve of sins, a healing of infirmities, an utter destruction of demons, unapproachable powers against those resistive, a full Angelic fortress. So that all who draw and partake of it may have it for cleansing of souls and bodies, for healing of passions, for sanctification of homes and for whatever immaculate good." Water sanctified in this twelfth feast [of the Lordis called in Greek "Great Agiosm", i.e. great [sanctification] shrine.

Unlike the great sanctification of water, there is also a small one, performed on ordinary days at prayer services, it is somewhat shorter. Water is also consecrated in the performance of the Sacrament of Baptism. Priest Pavel Florensky speaks of all three consecrations: "Note that in the ordinances [rites] of water sanctification – great and small, and baptismal consecration also, are composed of two different actions: water purification of impurities, sinfulness, of filthy and dark forces, and blessing it [all], that is, conferring spiritual energies to it".

In addition, the names of many Russian saints are connected with the springing up of holy sources, to which people came as to a great shrine. Describing the time of St. Sergius of Radonezh, the remarkable Russian historian V. O. Klyuchevsky says: "The Reverend Sergius did his quiet work in the Radonezh desert for 50 years; for half a century people visiting him, drew – along with the water from his source, comfort and encouragement in his desert and, returning to their circle, shared it with others drop by drop. No one back then recorded the number of the desert dweller's guests, nor of those whom they made partakers of the blessed dew they brought [back with them]."

Indeed, holy water occupied a central place in the Russian people's everyday life. This can also be illustrated taking example from the life of St. Macarius, metropolitan of Moscow, who was canonized in 1988. In 1528, while still a Novgorod Archbishop, he sent hieromonk Elijah to the northern outreaches of his diocese to preach the Gospel. At the same time he commanded that heathen shrines be destroyed and all be sprinkled with holy water. In 1551, when various illnesses were discovered in the Sviyazhsky garrison near Kazan, and also carnal sins were wide-spread, he sent there a priest with an exposing message, urging everyone to penitence and ordering that everyone be sprinkled with holy water.

Such awareness of the holy water's importance, as being a great shrine, and such reverential attitude to holy water was typical in ancient Russia for each and every Christian. We learn about this from the book "Domostroy", written by a contemporary of St. Macarius, priest at the Annunciation Cathedral – (Fr.) Sylvester. He wrote: "If God sends illness or any suffering to him, he should get healed by the mercy of God through tears, through prayers, through fasting, through alms, and through sincere repentance... And the spiritual fathers would be moved to pray to God: chant prayers, sanctify water with the honest crosses and with the holy relics... ".

These realities are quite relevant today, as well, when on one hand these traditions have been lost, and on the other – magic is so extensively propagated in our press, psychics are praised, and those latter "charge" papers, water, etc. Therefore, we should more often resort to blessed sanctification through the action of the holy water.

Generally, the faithful value more the baptismal water. In the mornings, after reading the morning prayers, an orthodox drinks it and eats a piece of prosphora, so that then – having received a blessing – one may begin the coming day. In areas where there are no churches, the faithful seek – at least in this manner, i.e. through holy water, to touch upon the (scared) shrine, not having the opportunity to partake the Holy Communion. One needs also to sprinkle oneselves with holy water more often upon various sinful inclinations that are difficult to explain reasonably, upon unexpected headaches, upon incomprehensible states of stress, insomnia, irritability and so on. One has to sprinkle more often with holy water one's home as well. Holy water is consecrated by the priest in the church with the Cross and with prayer. It has the grace of casting away the action of demonic power in most varied forms of manifestation. Our ancestors knew this very well, and we do need to gradually return to their spiritual experience (traditions).

Tuesday, May 2, 2017

To [a Mohammedan] Seduce the World...

Един есть истинный Бог и Господь наш Иисус Христос. Магомет же, в которого вы верите, был смертным человеком и необразованным, и в мире сем не сделал ничего хорошего, ни одного чуда не сотворил, в противоположность другим пророкам Божьим, каких имеем мы, христиане. Только вы почитаете его за пророка, а на самом деле он — богоборец и своими вымыслами и фантазиями привлек к себе простой и невежественный народ, так что сбылось предреченное в нем, что он «придет прельщать мир».

Мученик (Сеник) Иоанн Калф

One is the true God and our Lord Jesus Christ. However, Mohammed, in whom you believe, was a mortal and uneducated man, and he did no good in this world, he worked no single miracle, contrary to the other prophets of God that we, Christians, have. Only you esteem him for a prophet, while in actual fact he was a theomachist – and with his fabrications and fantasies he attracted to himself simple and ignorant people, so that what had been foreordained in him came true, namely that he "will come to seduce the world." 

Martyr John Kalphes

Tuesday, April 4, 2017

The Immigrants' Patron Saint

... "We're living in an ever-changing world" - says the TV - pushing us to believe the devil has changed from evil to 'tolerably bad'.

Something's changing.

And is it we - or a wooden sarcophagus inscribed with "Hoc est sepulchrum Begu"

"ST. BEGH, or BEE (in Latin BEGA), was of Irish parentage, and fled to England to escape a marriage which her parents had planned for her, having the holy purpose of consecrating her virginity to God. On her first landing, she is said to have found refuge on the promontory still known as St. Bee's Head, in Cumberland, where in after-years there was a cell of monks, depending on the Abbey of St. Mary's, in York. Bega received the religious habit from the Bishop St. Aidan, and is reported to have been the first so professed in Britain. The subsequent history of her life is unknown, unless she be the same with St. Hieu, or the Begu, mentioned by St. Bede, as some have supposed.

Ahhh - that was an emigrant / immigrant in the early years (first century) of existence of the Bulgarian Empire across Europe.

Going to the 'Americas' - in 1818 or 1819 martyr Peter the Aleut bled to death - as if an 'ímmigrant' of an alien faith (Orthodox) before a Christian (Spanish) court.

They both - and we in our telescreen post-1984 society* - shared and enjoyed - even if unknowingly - one immigrant patron Saint

* where people migrating are simply DISCARDED and just called REFUGEES - and they even 'save' them in the thousands off ships (from sinking and drowning presumably) - against a number of 3,000 refugeees 'saved' - they reported over 200 minors 'saved' - and imagine! - they were unaccompanied [WHO NEEDED SAVING obviously]

St. Finbar, Finbarr of Cork  first Bishop of Cork (Ireland) (c. 633) Life

Source: (after the year of death [in places the second] Life with a link - will take you to a text in Russian - with the life - or info / icon about the resp. Saint)

Saint Finbarr of Cork

Venerated on September 25 / October 8

St. Finbar (also Findbarr, Barry, Barra, Barr) was born in the province of Connacht in Ireland in the middle of the 6th century. The place of his birth could be the place of Lisnakerg in the present county of Cork. His father was engaged in metal processing, and his mother was a slave. The name Finbar means "White Head", since the saint was born blond.

Perhaps, the young man was trained in the monastery of Kilkenny county, as well as in the town of Makrum of the present county of Cork. St. Finbar made one or more pilgrimage trips to Rome, as well as to Wales, where he visited St. David of Menevius. St. Finbar preached a lot in the south of Ireland and, probably, in Scotland. Part of the life of the saint of God spent in full shutter on the islet of Lake Gugan-Barra County Cork. Soon numerous students joined the ascetic, mainly from the south of Ireland, and Finbar founded on the shore of this lake a monastery and a school that later became famous. St. Finbar founded several more churches in the surrounding areas and a chapel in the town of Kilbarri.

On the Li River, the ascetic laid his most significant monastery in a place called Cork. Subsequently, the city of Cork grew up around the monastery. St. Finbar around the year 600 became the first Bishop of Cork. The famous monastery in Cork attracted many students from all over southern Ireland, and St. Finbar became famous as a wonderful teacher. In the school at the Cork monastery students were taught theological and secular sciences.

St. Finbar founded 12 churches, possibly on the site of the present county of Cork. St. Finbar preached a lot and gained fame as a great wonderworker.

The prelate peacefully reposed in a place called Cloin, also known as Kellnaklon on his way back from Gugan-Barra to Cork. The year of his death is not exactly known: some sources call 610, while others call 623 or 633. According to legend, the death of much-beloved saint brought so much tribulation to the people that the sun in Ireland did not set for two weeks after his death! The prelate was buried in Cork.

Consecrated in honor of St. Finbar is the Anglican cathedral (the Church of Ireland) built in the early French style in the city of Cork. It dates back to the XIX century. The cathedral stands approximately at the site of the monastery of St. Finbar, long revered as the heavenly patron of Cork and the diocese of the same name. The veneration of the saint on the island of Lake Gugan-Barra, the preserving of the ancient monastery ruins and the pilgrimages still being made to them have continued for many centuries now.

In Ireland, St.. Finbar is revered in Scotland, although there is no documented evidence of the visit of the saint of this country. Nevertheless, from time immemorial he is considered the patron of the island of Barra in the Outer Hebrides, where one can still see the ruins of the ancient church dedicated to him. The God's saint is also worshiped in the Scottish regions of Sutherland and Caithness, and also in the town of Dornoch. A number of the toponyms of Scotland contain the name of St. Finbar. This indicates the visits to these places by deciples of the Cork Monastery, who have brought to Scotland the veneration of St. Finbar.

Saint Finbar is considered the patron of immigrants.

Monday, March 13, 2017

ABC: From a sermon by Metropilitan Chrysostomos (MRMDC FAMEE)

 March 12, 2017:

От проповед, произнесена
на празника на св. Григорий Палама
от митрополит Хризостом:

Митрополит Киприян на Оропос и Фили, който пребивава в манастира на Свв. Киприян и Юстина във Фили, Гърция, на който този манастир е μετόχιον, или метох, много обича да цитира нещо, което може да се нарече "мантра"-та — ако мога да използвам така възприетия термин по един изцяло християнски начин — на св. Григорий Палама: "Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!" или "Господи, просвети моя мрак!" Това била постоянната молба на светеца, и бих искал да я използвам, за да въведа няколко елементарни думички за двете нива на духовния живот, които св. Григорий, архиепископ Солунски от четиринадесети век и един от най-видните богослови на Православната Църква, така перфектно и прозорливо осветли за нас: едно светило хвърлящо светлина върху нашия мрак.

 Свети Григорий, роден в благородно византийско семейство, дало шест други светци монаси, беше богослов и гений, донесъл похвала за себе си от най-високопоставените представители на императорския двор. И все пак, той избра да служи на Бога като прост монах, като отшелник (аскет), и дори, за кратко време, като пещерен обитател. Той се бореше, като всички нас, да угоди на Бога, да се предаде на Църквата и да достигне до познаване на Бог чрез искрена вяра. Той стори вътрешен – така, че съзнанието му и човешката му воля да съответстват на Божия шепот и на Божията Воля вътре в сърцето му – земния си живот на външноо подчинение на – и любов към – семейството му, колегите му, монашеските му събратя, страната му и ближния му.

 Правейки това, той със сигурност се приближил до Бог, първоначално, както всички ние правим: през завесата на плътта, с антропоморфни представи за Него. Но той не сякаш не бил обременен – както повечето от нас сме – от съмненията за Бога, че Злият посява в нас като ни подбужда – ако не към неверие, най-малкото към изкушението да схващаме Бога, Който ни е е сътворил, в габаритите на създадени от самите нас мисли и заблуди – сътворените от Бога да сътворяват Твореца по собствения си образ. Той имал дълбоката добродетел да се бои от Бога, което води до любов към Бог. И тъй като любовта към Бог прогонва съмненията, Той открил Бога на Нетварната Светлина, Който се надвишава – както ни учи Отец – всички човешки образи и представи.

 Свети Григорий Палама, отново като всички нас, трябвало да се задоволи с онези, които се стремят да превърнат Църквата е едно удължаване на егото си, придавайки на институцията на църквата човешки страсти: арогантност, както сред вярващите, така и сред духовниците, ревност, негодувание, дребнавост, понасянето на недоволства, омраза към (на) другите в името Христово, триумфализъм и прокламации на лична "чистота" на изповеданието. (И наистина, каква чистота на Вярата има в нещо, което не води до любов към враговете ни, към грешниците, и дори към еретиците, за които трябва да жадуваме с цялата си душа да излекуваме от духовната им болест?) Също така сигурен съм, че той виждал и ония, които в заблудата си и болни от грях оскверняват Църквата със своите страсти и извращения, твърдейки, че са свети. И подобно на много мъченици и светци, той претърпя затвор, не само по време на залавянето му от неверници, а също така и в ръцете на Църквата и на византийските "латинизатори", които го презираха за неговата защита на Православието.

 При сблъсъка с всички тези неща на по-ниското ниво на духовен живот, които са отразени в институционалните несъвършенствата на Неопетнената Църква, той ни предаде един чудесен урок. Той не извика със силни викове на праведен гняв; не заяви предпочитанието си да умре, пред лицето на едно Православие, нападнато от противящите му се сили; нито укори онези, които, съвсем истинно, наистина бяха достойни за укор по действията си да го преследват. Вместо това, обръщайки уйора и отговорността за всичко, сполетяло го, върху самия себе си и осъждайки собствения си мрак (защото колкото по-близо стигаме до Бог, толкова повече считаме себе си за грешни – и в тази близост до източника на Любовта, прощаваме и прегръщаме онези, които ни правят лошо), той неумолимо извика: "Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!" "Господи, просвети моя мрак"!

 Като го чул, Бог излял Нетварната Светлината на Своето Същество върху св. Григорий, който бил предал сърцето си на Бог, а ума си на духовно съзерцание. Сърцето на светеца станало изгарящ пламък, светъл факел на таинствено прозрение, и хранилище на мъдрост. Това преобразявало него, следващите го, както и света около него. Бог, изцяло неизразимият Бог, Бидейки Сам Себе Си, разкрил Себе Си в сърцето и пречистените ум и емоции на св. Григорий, така че той станал едно с Божествените Енергии на Бог. Той се обединил с Благодатта Христова, превръща се в един "малък Иисус Христос" вътре в Иисус Христос, и по един непознаваем начин достигнал до познание на Бог, Който е и не е, Чието "биване" надминава категориите ни за съществуване и несъществуване, Който е самото Биване, и Който Се разкрива на онези, в които Той обитава с оглушителния гръм от духовна тишина, на която светът не обръща никакво внимание.

 Ако в този по-висок духовен живот, св. Григорий Палама имаше девиз, който присъства навсякъде в неговите писания и учения, то със сигурност ще бъде утвърждаването, което предварително направил в съвет към една монахиня: утвърждаването, че "Ζωὴ δέ ἐστι τῆς ψυχῆς, ἡ πρὸς τὸν Θεόν ἕνωσις, ὥσπερ καὶ τοῦ σώματος ἡ πρὸς ψυχήν ἕνωσις; тоест, "Животът на душата е единение (съюз) с Бога, точно както животът на тялото е съюз с душата." Когато обединяваме нашите тела с душите си, а сетне душите си с Бог, това единение с Любовта в Бога ни завещава Нов Живот и едно вътрешно виждане за духовните неща, което променя – следва да го кажа, изцяло преобразява – разбирането ни за Бог и за Църквата.

 Ние вече не вярваме в Бог, борейки се със спънките на арогантния човешки интелект, тегленето на страстите, или с тежкото, депресиращо теглото на съмнението; по-скоро, ние живеем вътре в Бога, общуваме (причастяваме се) с Божествените Му Енергии, обединени по Благодат с Христа, като ставаме истински наследници и синове и дъщери Божии. Като вземаме своето съществуване отвътре на Неговото Биване (Същество), ние преминаваме от това да вярваме в Бога, към това да намираме реалността на нашето съществуване в Него, като Го прегръщаме чрез Иисуса Христа, с Когото Отец е Едно, като наш Отец по осиновение и (като) източник на това, за което истински сме предназначени: да сме перфектни служители и деца на непознаваемия ни Отец, Когото сме виждали в Неговия Син, Архетипът на собствената ни истинска природа.

 Църквата, в по-възвисения живот на Христос, не е просто едно събрание. Това не е просто едно място, където ние участваме в богослужение и се пристъпяме към Бог. Това не е просто място за другарство. Това не е просто място, където несъвършените ни човешки личности се присъединят с други, за да се стремят към познаване на Бога. Тя не е онази институция, която е така затрупани с човешките слабости и страсти, че дори и Злият успява да си намери едно ъгъл в нея, от където да хвърля своите стрелички и стрели. Това – за просветените – се превръща в "Божия дом," свещено пространство, в "духовна дупка" водеща от една реалност в друга, и в мястото, където в страхопочитание се срещаме с Бога. Именно поради тази причина ние правим Църквата великолепна и богата, понеже напасваме най-финото и най-чистото от това, с което разполагаме на земята с (да съответства на) неизразимата, неописуема красота, която просиява, в това свещено пространство, от Бога. Онова което човешките ни усилия за красота не успяват да осигурят, Бог ни дарува по своята Любов и Благодат.

 В по-възвисения живот на Църквата, ние биваме издигнати, преобразавани, обвързани един с друг, и защитени и усъвършенствани от Таинствата, които се извършват там. В Църквата, ние намираме ядрото на човешкия живот: източникът на всичко, което търсим и от което се нуждаем. Ние го запечатваме и го премахваме, ако напълно го разбираме, от всичко, което е "ежедневно" и обикновено. Ние се опияняваме от Новото му Вино, което не замърсява ума, а пречиства сетивата, очиства емоциите, и ни носи умосърдечна радост и тържествуващи настроения, които избухват в сълзи, течащи по душата като нектар по вече узрели и сладки плодове. В края на краищата, когато осъзнаем пълнотата на живота, съдържащ се вътре в Църквата, тя вече не е прозорец към един друг свят; тя е врата от преддверието на нашия лъжеживот към истинския живот. Институцията на Църквата избледнява с присияването на същността й с преобразяващи лъчи светлина.

 Свети Григорий Палама, следователно, обединява земния ни живот с вечния живот. Ако се вслушваме в него, то се радваме там, където сме: монаси, които танцуват от радост от това, което вкусват, и от това това, с което някой ден, в другия живот – който вече е нахлул в този живот – ще пируват, а миряните се присъединяват в този танц. Свети Григорий обединява живот и задгробен живот ведно с Христа; той ни отвежда от борба към триумф, и ни дава да сурнем – още в този живот – онова, що ни очаква в при завръщането към истинския наш дом и Иснтинния ни Отец.

Sunday, March 5, 2017

Nominal /Festive/ Christians...

Metr. Foti of Triaditsa, 

Friday of the 1st week of Lent /
Presanctified Liturgy, 3 March / 18 February

Thank you, дядо Владика!
(were we Christians ... /
where to start from? ...)

Friday, March 3, 2017

by Archim. Seraphim Alexiev


Когато Бог Адам твореше
и ваеше красивий лик,
усмихваше се и шептеше
на Своя творчески език:
— Бъди, Адаме с две очи!
Виж, два са пътя на земята! —
единият води в небесата —
търси и сам избирай ти!
Аз давам ти и две уши,
за да дочуваш двата гласа,
кои говорят в твоя дух.
Към Мен единият те тласка,
а другият смъртта донася —
кому ще подариш ти слух?
Аз давам ти и две нозе,
върви, където щеш, но знай:
на всеки, който Мен познай,
пей хор от ангели: “Блазе му!”
Аз давам ти и две ръце,
но роб на двама господари
ти не бъди, а запомни:
два верни имай в тях другаря,
за труд пред Моето лице.
Как искам да не се погубиш
и, само Мен за да възлюбиш,
виж, давам ти едно сърце!

АСА (архим. Серафим Алексиев) "Копнеж по вечността"

Wednesday, March 1, 2017

3 Years After the Bloody Shot Killings on the Maidan

(The Picture Of The Modern World - 2)

On February 28, 2017, at the European Parliament Ruslan Kotsaba
showed this documentary on the killings of the "Heavenly Hundred":

The Picture Of The Modern World
митр. Йеротей Нафпактоски (Влахос)

Превод от английски

На о. Марий


митр. Йеротей Нафпактоски (Влахос)


1. Да посрещнем Третото хилядолетие

2. Хедонизъм

3. Удоволствие и болка според св. Максим Изповедник

а. Произходът на удоволствие и болка

б. Целта на Христовото въплъщение

в. Лично приемане на спасението

4. Големият принос и ценност на православния исихазъм

о Заключение

Във всички векове, хората са се опитвали да разберат състоянието на света, в който живеят, за да могат да се изправят срещу възникващите проблеми. Ако човек не изучава състоянието на света, той няма да може да намира решения за излизане от задънената улица.

Днес наблюдаваме, че много хора се опитват да идентифицират картината на съвременния свят. Сред тях са философи, социолози, психолози, политици, журналисти и т.н. Все пак, и ние следва да разгледаме възгледите на богословите, и, преди всичко, на Светите Отци на Църквата, които са извън времето.

Известно е, че Светите Отци на Църквата смятат, че човешката природа е в паднало състояние, което означава, че тя се управлява от чувствени (сетивниудоволствие и болка, които съставляват първородния грях. Ето защо, смятам, че трябва да разгледаме състоянието на съвременния свят чрез връзката между удоволствие и болка, и чрез тяхната трансцендентност.

След няколко встъпителни забележки, ще се опитам да се съсредоточа върху един велик светец на нашата Църква, който може ефективно да ни помогне с това, пред което сме изправени в наше време, защото той е известен с голямата си проницателност и умствен капацитет, както и с широкия си опит в божествените дела. Той е св. Максим Изповедник, който може да бъде смятан за най-съвременния Отец, защото съчетава множество таланти, като например: дълбоко познаване на човешките дела, на философските тенденции от своето време, опитно познаване на Бога, един изключителен стил на писане и – като цяло – може да се каже, че той съчетава богословски, философски, социални, екзистенциални и психологически знания.

1. Да посрещнем Третото хилядолетие 

Вярвам, че ние сега сме на една отявлена повратна точка в историята. Всички говорят за третото хилядолетие, в което човечеството е на път да влезе, и много надежди се надигат. Ние, обаче, ще можем да разберем настоящето и да оценим бъдещето, само ако разгледаме внимателно случвалото се в миналото.

The Last Goal...

To the Ungodly

They proceed for infinity lures them,
though blind in the darkness they walk,
and they think they well know the way
but where will they by an abyss be stopped...

And their hands indicate directions fair
and high tasks in the feat so brave
They set themselves lofty objectives
but are they of the last goal aware?!

They proceed – for infinity lures them,
but are stopped on their way by death
and they die without ever learning
what have they come to the world for.


Sunday, February 26, 2017

The Sofia Wonderworker



Alexander Pushkin


The eremites of old, all of the world unspotted,
That they might reach the heights to holy saints allotted,
That they might fortify the heart against life's stress,
Composed such prayers as still comfort us and bless,
But none has ever stirred in me such deep emotions
As that the priest recites at Lententide devotions;
The words which mark for us that saddest season rise
Most often to my lips, and in that prayer lies
Inscrutable support when I, a sinner, hear it:

"Oh, Lord of all my days, avert Thou from my spirit
Both melancholy sloth and poisonous love of power,
That secret snake, and joy in gossip of an hour.
But let me see my sins, O God, and not another's,
Nor sit in judgment on the lapse that is my brother's,
And quicken Thou in me the breath and being of
Forbearance and of meekness, chastity and love."


Sunday, February 12, 2017

ABC - The Brother of the Prodigal Son
Братът на блудния син
от архиепископ Хризостом

Превод от английски 

Братът на блудния син 

от архиепископ Хризостом

11 февруари 2017 г., събота

Публикувано от DiscerningThoughts в ArchbishopChrysostomosGlossaryof Terms (архиепископ Хризостом, Речник на термините)

Една от най-красивите притчи от Новия Завет е тази за блудния син, която в една история в умален вид на падението и изкуплението на човек включва неговото отчуждение от Небесния Отец и връщането му към "къща" на Отца след живот на разпуснатост и прахосничество на духовното си наследство, един образ на любовта, който не може да се чете без да докара духовни сълзи и на най-вътрешните дълбини на душата. Няма християнин, който да не чувства щедростта на Бог в обикновения преразказ на историята за сина, който се връща при Баща си в безчестие, и все пак е приет с почести, обич, и прекомерна (екстравагантна) любов и е възмезден за предателства и коварства с всички знаци за чест, с които баща му го надарява. Тази трайна притча благоухае с християнското послание за изкуплението, тя е изпълнена с уханието на любовта, и е подправена със силния привкус на прошката и Благодата: Отецът, който възстановява "за блудния син белезите на заслужената му слава ..., като таинствено... [му въздава] ... превисша радост от небесата" (от стихира (превод от англисйки) на съботната вечерня до "Господу возвах", неделя на Блудния Син). Както [...] Августин, в неговите 'Изповеди', трогателно изразява това, в тази история ние съзерцаваме прокта на "един благ Господ", Който даде много за Блудния Син преди неговото падение, и все пак Който "е бил дори още по-благ, когато възвърнал мизерстващия" (Книга I, § 18). Един благ баща – както Божественият Златоуст обобщава историята – дава на един своенравен син "по-големи почести" от оказаните на по-големия брат, останал с баща си "който не бил паднал", като по този начин подчертава "величието на покаянието" ("Писмо до Теодор," I, § 7).

Но Писанието, колкото и да е палимпсест (пренаписвано, но носещо видими следи от по-ранната форма), понякога е по-задълбочено в това, което то предлага на едно по-дълбоко, таинствено ниво, отколкото в това, което то казва директно, зявявайки (доказвайки) измерения на истината написана върху истина, светлина, водеща до неизмеримо сияние. Както и самото Писание, което самонадеяният човек интерпретира за своя погибел (вж. II Петър 3:16), притчата за блудния син съдържа уроци, които се намират в прозорливостта на Бога и се поддават единствено на смирено проучване. Ако внимателно разгледаме притчата, откриваме, че освен от нравоучителния урок за покаялия се и възстановен блуден син тя съдържа протест срещу гнева и ревността на по-големия брат, който – виждайки пищната бащинска милост, оказана на покаялия се негов брат – си въобразява, че добродетелта му е пренебрегната. Хенри(й) Ноуен, психологът-йезуит и теолог, популяризира този вторичен урок в бестселъра си "Завръщането на блудния син" (Ню Йорк, 1992 г.), която написал скоро след оставката си от факултета на Харвардската Божествена школа, където се запознах с него, докато бях гост-учен там в началото на 1980-те г. Той пише за брата на блудния син, че ... външно по-големият син е бил безупречн. Но когато се сблъскал с радостта на баща си при завръщането на по-малкия брат, една тъмна енергия избухва в него и избива до повърхността. Изведнъж, явно очебийно става един засегнат, горд, нелюбезен, егоистичен човек – човек, който е оставал дълбоко скрит"(стр. 71).

Онова, което о. Ноуен (не разпознава и) не признава директно в книгата си – въпрос, който обсъдихме в по-късната си кореспонденция – е светоотеческата основа за неговия възглед (разбиране). Разбира се, той е напълно наясно със светоотеческото предание, заобикалящо образа на по-големият брат в притчата за блудния син (той по принцип е добър познавач на светите отци и, разбира се, на светите отци пустинници, до когото често допитва за вдъхновение в няколкото негови битки с тежка депресия). Все пак, богословското му образование, въпреки целия му блясък, не го доведе до по-задълбочено разбиране на централното място на consensio Patrum (консенсуса на светите отци) за херменевтичните му дирения. В резултат на това обстоятелство, редица православни наблюдатели, самите те – недостатъчно добре запознати с този консенсус – също така твърде прибързано отхвърлят книгата на Ноуен – несъмнено почти изцяло лишена от светоотечески цитати – като нововъведение. Това въобщо не е вярно, и е жалко, че подходът на Ноуен към библейското тълкувание и духовна образност по невнимание го е довело до това обвинение. В действителност, той следва светоотеческото предание, в популярната си и на много места проникновена книга, която датира чак до древната Църква.

Добре познатият църковен писател Тертулиан вижда в образа на по-големият брат евреите, завидели на християните за тяхното "помирение" с "Бог-Отец", като по този начин спечели за Новия Израел обещанието, първоначално направено на "избрания народ" ("De pudicitia" [За скромността], гл. 8). По подобен начин, св. Амвросий Милански, в книгата си Изложение на Светото Евангелие според св. Лука, която съдържа тази притча, говори за завистта на по-големия брат към своенравния син, като също така прави паралел между първия и евреите (Книга VII, §§239- 243) – един паралел – между другото – който не представлява – както мнозина погрешно си въобразяват – антисемитска обида (клевета). Следвайки една малко по-различна тълкувателна традиция, блаженият епископ Николай Охридски – макар че той идентифицира блудния син със светския човек, а по-големият брат – с духовния човек, също утвърждава, че последният ни служи за урок да не се "възгордяваме в собствената си праведност и – в гордостта си – да презрем разкайващи се грешници" (Хомилии [Бирмингам, 1996], Проповед (хомилия) 10, "Неделя на блудния син").

В друг един светоотечески подход към образността в историята на завръщането на блудния син, св. Кирил Александрийски ни напомня, че Христос е разказал тази притча "веднага след като фарисеите и книжниците роптаели против Него, казвайки: 'Тоя човек приема грешниците и яде с тях.'" В стремежа си да просвети хулителите Си, Господ разказа за един по-млад, блуден син, който представлявава грешниците и митарите, и един по-голям, верен син, който представлява книжниците и фарисеите. Това, казва св. Кирил, е ключът към разумяването на блудния син. ... По-малкият син, подобно на митаря, чрез смирение и покаяние отмива пороци си, докато по-големият син, подобно на фарисея, чрез гордост и осъдително отношение зацапа добродетелите си. (Вж. йеродякон [сега йеромонах] Григорий, 'Православно Предание', XII, 2, стр. 74.)

Именно това е образността, използвана и от св. Григорий Палама, който споменава гнева на по-големия син, предполага, че този гняв се проявява, защото синът е "невежа за богатствата на Божията благост", и посочва, че, точно както бащата приема своенравния си син, така и той "умолява по-големия брат, учейки го на подобаващото" (Проповед 3, "Притчата Господня за блудния (син), който беше спасен," §§22-23).

Блажени Теофилакт, архиепископ Охридски и български, казва за по-големия син – когото също идентифицира с фарисеите – че той не разбира "изливането на Божия милост." [Св.] Теофилакт – подобно на някои по-ранни коментатори на светите отци и подобно на предходния Римокатолически писател, не обвинява директно верния син в завист, а в духовна слепота и "мрънкане", в маниера на фарисеите, виждайки как покаялите се грешници биват приемани тъй свободно и с любов. Признавайки разнообразието на тълкувателната образност, приписвана на двамата синове, той утвърждава, че по-малкият син представлява грешника, който се обръща от беззаконието, а по-големият – праведниците, които стоят крайно "притеснени" пред неизказаните Божии "присъди". Той уверява, че притчата е предназначена за фарисеите и само-праведните, за да ги предупреди срещу техните слабости. В качеството на неговия лек упрек, той стои в единия край на спектъра на светоотеческите увещания срещу по-големия брат в притчата за блудния син. И може би именно в глупаватото си поведение той успява да събере в едно крайностите в образността, използвана от светите отци за да привлекат вниманието ни към двойнственото послание на историята: това на радостното приемането на покаялия се грешник в жилището на Отца – независимо от действителната причина за окончателното му завръщане – (посланието) за духовната вреда, която може да сполети тези, които изпадат в завист, в гняв, или в негодувание към любящите действия на Бащата. Във всеки образ, на който църковните отци се позовават, всичко се разрешава именно в любов към бащата, докато той обгръща своенравния си по-малък син и успокоява объркването на по-големия си син. Тук крайностите в образноста се срещат и се сливат в опрощаването на любовта.

Нека, с приближаването на Великите пости и неделята на блудния син тази година, да погледнем наново към тази притча и почерпим надежда от своенравния син. В същото време, нека внимателно се вгледаме в самите нас с оглед слабостите на по-големия син, да не би да се поддаваме на лукавите изкушенията на само-праведността, което може да доведе до страсти и до духовно своенравие, причинено от гордост, ако ли не от завист и неразкрита скрита тъмнина.

2006 / 2009 гг.



A Prayer Before Communion
by St Dimitry of Rostov

Open, O doors and bolts of my heart
that Christ the King of Glory may enter!
Enter, O my Light and enlighten my darkness;
enter, O my Life, and resurrect my deadness;
enter, O my Physician and heal my wounds;
enter, O Divine Fire, and burn up the thorns of my sins;
ignite my inward parts and my heart with the flame of Thy love;
enter, O my King, and destroy in me the kingdom of sin;
sit on the throne of my heart and [You] alone reign in me,
O Thou, my King and Lord.

To DOWNLOAD – a PHP /pdf/ Book on 10 Miracle-Working Icons of Theotokos

А има ли друг баир оттатък смъртта?
- Стойко Попович (в писмо до сина си [Георги] Сава Раковски)

Higgs Boson / Holy Sepulchre / the Eye / Aurora Borealis / Rock (Mauritania)