"On Kappel’s death"

Temporal

 

Gen Kappel
Ген. Капел

       На погребението на Владимир Оскарович Капел (1920 г.) поетът Александър Котомкин-Савински прочел следното стихотворение

       "За смъртта на Капел" 

По-тихо! .. С молитва склонете коляно:
Пред нас е прахът на героя ни роден.
С безмълвна усмивка на устните мъртви
С мечти е той пълен от друг свят родени...

Ти мъртъв си... Не, на поета със вярата –
Аз вярвам – ти жив си!.. Макар и застинала
Устата мълчи и няма усмивка в отговор нам,
Макар неподвижна – могъщата гръд,

Но живей красотата на славни дела, за нас
Пътят ти жизнен е символ безсмъртен –
За Родината! В бой! – Призив не издаваш,
Да свикаш при себе си орли-доброволци...

Но планините Уралски с ехо отвръщат,
Откликва и Волга... Тайгата жужи...
И песен за Капел запява народа,

А името на Капел, и подвигът – без мярата
Сред славни герои вовек не умират...
Склони, ти, колене пред Символа на вярата
За Отечеството вдигнете се, мили ми хора!

Александър Котомкин-Савински

=========================================

       At Vladimir Oskarovich Kappel’s funeral (1920) the poet Alexander Kotomkin-Savinsky read the following poem:

       "On Kappel’s death"

Hush, quiet!.. Bend your knees in prayer:
We’re facing before us a hero’s ashes.
A silent smile on his dead lips – with dreams
Otherworldly he’s full, with dreams holy...

You’re dead… No, with belief of a poet –
Believe I – you live!.. Though cold lips are silent
and we get no response with a smile,
And though your powerful chest is not moving,

Alive is the beauty of glorious exploits
Your lifetime’s a symbol immortal to us
For Motherland! Combat! – The calls you keep back
And volunteers eagles – you never summon...

But Ural – the mountains, reply with an echo,
And Volga’s responsive... The taiga is buzzing...
and people start singing a song about Kappel,

Both Kappel – the name, and Kappel – the exploit,
Beyond all greatness, he’ll never die amid heroes – Amen...
Do bend your knees in front of the Symbol of Faith
And rise for the Fatherland, my nation akin!

Alexander Kotomkin-Savinsky

Превод на РЕДАКЦИОННА публикация в блога REMNANT_ROCOR дни преди конференцията в Одеса на тема: "Пътят на РПЦЗ в съвременния свят" - 13-15 юли

Temporal

 

 

Една голяма разлика между положението на SIR (синода на противостоящите) и на РПЗЦ днес

По въпроса за МП и за гръцката държавна църкваРедакционно Remnant_ROCOR

       Не е добре да сме прекалено предразполагащи, като заемаме позиция на благи приказки по отношение на МП и новата й дъщеря, РПЗЦ-МП. И особено, не е добре да се сподавят или разубеждават поддръжниците на РПЗЦ да не изповядват истината за МП.

       Тази особена тенденция, за "благо-приемане" [преструвайки се, или действайки така, сякаш приемането на обединението е просто един "избор" измежду еднакво валидни юрисдикции] спрямо хората [особено духовници] на РПЗЦ-МП би могло да идва от едно погрешно дефиниране, неправилно етикетиране на положението на Руската диаспора и объркването му с хаоса и реалностите на гръцките старо-календаристи (старостилци). Това преструване или претендиране оставя грешно впечатление. Някак си това да си верен все повече се бърка с враждебност и те обвиняват, че си враждебен. Истината и враждебността са две много различни неща.

       Както SIR, така и РПЗЦ, са преследвани от официалната църква - на власт в техните страни. Но има една съществена разлика....

       Макар че, разбира се, ние в РОКА имаме някои централни прилики с някои гръцки старокалендаристи, както със Синода (на противостоящите) SIR, все пак Руската история и нейните реалности са СЪВСЕМ различни, като цяло, от това, пред което е изправен гръцкия Синод (на противостоящите) SIR или в онова, в което той вижда историческата си връзка с държавната [ново-календарна] църква на Гърция.

       Едничката най-характерна и основна разлика е следната: Синодът (на противостоящите) SIR гледа на тяхната държавна църква като на своя автентична Църква Майка, за която той все още се надява, че държавната им църква ще се разкае за своя икуменизъм /ново-календарните нововъведения/ и т.н. и че държавната им църква все още има благодат (в своите тайнства?) и т.н., тъй че с времето всички отново ще се съберат заедно и т.н.

       Руското положение е: Ние, анти-МП хората нямаме сегашна "Майка Църква". Последната такава бе под ръководството на Св. Патриарх Тихон (Белавин), тъй като МП не е валиднаТА Руска църква (т.е. ‘единствената валидна руска църква’ - бел.пр.), а по-скоро бе основана – и все още е управлявана – от комунистите.

       Като така, ние сме принудени – от нашите обстоятелства, да се изправим по определен, реалистичен, силен, категоричен и велегласен начин срещу онази МП-псевдо-църква.

       МП не представлява реална поместна православна църква, тя е едно измислено творение на Йосиф Сталин през 1943 г., една тотално неканонична общност, която претендира, че е църква.

       Това е основната разлика между нас, които сме деца на Руската задгранична църква – ние, които не можехме да приемем онова фалшиво обединение – и Старокалендаристите на SIR (Синода на противостоящите).

       Ние никога не сме признавали МП като легитимната църква на Русия, т.е. тя никога не е била, нито пък сега е – нашата "Църква Майка ", и тя не е просто в 'ерес', но тя – в своята цялост, не е истинска поместна православна църква.

       Старокалендаристите биха могли – ако пожелаят така (или както изглежда, че го желаят), – да гледат на своите ново-календарни държавни църкви като на свои исторически Църкви Майка, и че техните църкви майка са изпаднали (временно, да се надяваме) в някои грешки, някои ереси, от които да се надяваме, те ще се възстановят. По такъв начин, по разбирането на противостоящите (видно) онези държавни църкви, техните тайнства и т.н., все още "имат благодат" и т.н. Оттук следва, че тяхното духовенство е все още истински православен клир (макар и да са в грешка), и че те заслужават необходимото уважение, а пък ние следва да се отнасяме към тях, винаги, уважително и да използваме техните православни духовни титли и т.н.

       Но, подобни представи са абсолютно невъзможни за нас в РПЗЦ по разбирането ни за това кой и какво беше и продължава да бъде МП!

       Нашите РПЗЦ и нашите църкви посестрими, старостилците, са наистина до голяма степен на едно и също мнение по въпроси православни, но нашата Църква майка НЕ е поробената/псевдо църква, наречена МП. Нашата Църква майка е ексклузивно ЕДИНСТВЕНАТА Вселенска Света Православна Апостолическа Църква на Христос. И – в противоречие с апостолските канони е, да се предоставят почетни православни духовнически звания на вероотстъпници и еретици.

       Главният въпрос е следният: Ние в РПЗЦ под управлението на нашия митр. Агатангел трябва да изясним нашите причини за съществование и по този начин ние също така трябва да изясним кое е грешното с обединението и с МП. Противниците ни гледат на тази защита, сякаш ние сме нападателни - груби, противни, нелюбящи, сурови, и т.н. Те си мислят, че всеки, който не би се предал (доброволно) на дълбокото и масово безумие, на което са се поклонили те, просто нищо не струва, (е) зъл, разколник, безблагодатен, неПравославен, неХристиянски, хора, мразещи Русия и т.н.

       Поради необходимост ние в нашата РПЗЦ трябва просто да изясним своите причини за нашето съществуване и да защитим своите позиции и нашата църква, и това само по себе си води до това многото ни противници да ни слагат етикети като "груби, противни" и т.н.

       Онова, което това означава е, че ние не разполагаме с лукса да можем да сме "учтиви" по този въпрос. Използването на духовните титли, например. Погрешно [противоканонично] е ние да се обръщаме към агент на КГБ, който се представя за йерарх, с "Ваше Високопреосвещенство" или със "Негово Светейшество" или дори с "архиепископ" и т.н. Това е подигравка с царственото ни свещеничество. Това се простира не само до известните агенти на КГБ, но и до тези "йерарси", предали РПЗЦ чрез подкрепата си за обединението. Не бива да ни заплашват онези, които биха могли да разкритикуват нашия "тон", за това, че не използваме духовническите титли за предатели. Друг един пример е в това да се извадят на показ лъжите и лошите дела на тези предатели. Не бива да слушаме онези, които биха могли да ни обвиняват, че "осъждаме" или ни обвиняват, че сме "недуховни", защото – предполага се, че не съумяваме да прикрием греха на брат. Не трябва своеволно да извръщаме поглед, когато драгоценната ни църква бива предавана, иначе ние се превръщаме в изкупители и споделяме този грях. Не бива да подпомагаме предателите като им спомагаме да прикрият злодеянията си. Или като измисляме извинения за тях.

       Ако ние, които отхвърлихме това огромно предателство, и които знаем кое е правилно и кое не е, КАТО ИЗПОЛЗВАМЕ УМА, КОЙТО ДОБРИЯТ ГОСПОД НИ Е ДАЛ, не говорим истината по тези въпроси, тогава КОЙ ЩЕ ГО НАПРАВИ? По този начин, ние сме принудени от нашите обстоятелства да изповядаме истината, която виждаме. Това е една голяма ВОЙНА – една битка за умовете и душите на хората. Тези, които си мълчат по този въпрос, или които сякаш насърчават или говорят деликатно (неясно, съчувствено, отстъпчиво) по това масово вероотстъпничество, са – какво?

Фото: Николай Трейман

Православна е оная църква, в която като кажеш 'грешник', имаш предвид себе си! А като кажеш 'грешници', имаш предвид 'ние' – и най-вече 'най-малкият и най-окаян аз – пръв сред грешниците'!

Temporal

 

Orthodox is that church in which when you say 'sinner'
you mean yourself! And when you say 'sinners'
you mean 'we' – and particularly
the 'least and most wretched I
– first among sinners'!

Неделя на всички български светии
и на всички преподобни и богоносни отци от Св. Гора

Sunday of all Bulgarian saints
and of all blessed and God-bearing fathers of Mount Athos

St. Spyridon’s Eyes Elin Pelin /writer/ 'Under The Monastic Vine' cycle

Temporal

 

[click here for a link to the St. Spyridon's Miracle in the Cathedral in Karistos, Greece, 1930]

 

Saint Spyridon

St. Spyridon’s Eyes – © Elin Pelin

             Saint Spyridon was a poor shoemaker. Crouching over his low little worktable across which his tools were scattered, and immersed in blissful reflections about God, he worked all day. His sole rest was when he sat to eat quietly and slowly his dry bread or when he lifted up his eyes to look through the little window out to the beautiful picture of God's world, which always touched him.

             White cold winter and hot golden summer brought him equal joy. In springtime, when the sun melted the snow, St. Spyridon loved to listen in to the smooth uniform noise of the droplets falling from the eaves of his shabby stall, and to look how in the opposite garden in front of the little Church lilac puts forth buds and the apple flowers up. The sweet aroma of the blossoms filled the entire small quiet street, it entered in waves the narrow stall and incited even more the youth’s soul to purity. On such days St. Spyridon was thinking with special joy and hope of heaven, and sometimes he got up the low chair and peeked through the window to look up at it.

             He was young and pretty, but flattery and praise failed to ravage his soul with sinful vanity. With exploit and repentance, he craved for praise from God alone, but reckoned himself unworthy of it, although he had no sins. His only thought was to cleanse his soul so it would blossom as the apple in front of the opposite temple and its fragrance would feed the virtues just as the white apple blossom feeds the bees.

             His spiritual beauty extended its appearance also to the mortal shell – the body. That poor young man was marvelous. His face beamed with holy purity and running across his wise forehead – and merging barely visibly, were white and pink clouds as if across a dawn May sky. His blue eyes – always contemplating with joy the divine things, had a lake depth, where the reflections of all heavenly bodies quivered.

             Rich and beautiful maidens from the city passed frequently along this remote street where the shoemaker’s of the youth was, and sought a chance to see him, wanting to order festive shoes with him. This horrified the pious young man and whenever he heard cheery female speech and noise of silk dresses, he bent his pure eyes down and never raised them until outside the cheerful and quiet calmness – that the small street had – reigned in again.

             To avoid any temptation that might come he had placed in front of his stall’s threshold a small chest with ashes. Any woman who came to him to order stepped there and from the step’s mark the shoemaker took measure for his work. For the pure youth chased out of his soul any desire for a woman that could disturb his holy bliss, and kept his eyes [away] from the shadow of temptation and kept his hands away from contact with a body born for lust.

             Once, when St. Spyridon had stood up from the tripod stool and wanted to look out the window and delight in a little white cloud, with which some invisible little angel was playing in the heavenly azure, a gilded carriage stopped before the stall and a young Turkish woman stepped down from it and knocked on the door. Her yashmak was slightly open and St. Spyridon hurried to lower his heavenly eyes to the dusty floor, so as the beauty of temptation would not sneak through them into his soul.

             The woman opened slowly and entered. Entering together with her – and standing aside in the dark and poor stall – was also the nice spring day that reigned outside. St. Spyridon heard the brisk noise of the fountain, the love scrimmage of sparrows, some song of a young girl, [and] the masculine laughter of young men. That cheerful vanity of life came in together with the unknown woman and stood aside in the small stall.

             The young man bowed his head further down and did not know what to say.

             Then the woman gently, softly and imperatively told him to take measures for new shoes.

             "Step outside in the ashes in the chest. I'll take measure from your step, good lady", St. Spyridon said meekly.

             The woman laughed resonantly and nice and the pious young man thought that crowds of young people stood in front of his stall and threw inside thousands of fresh fragrant flowers. He covered his eyes with his hand and repeated his request with such humbleness that the heart of the young Turkish woman shrank.

             "No”, she said and paused. Then she added: "I want you to take the measure from my foot."

             Then St. Spyridon stood up, took the measure and without raising his eyes, approached the unknown woman. She – gathered up her longish silk dress, raised her beautiful leg and stepped on the low tripod stool. St. Spyridon gropingly wrapped the lace around the sole. At that moment the holy youth lost the thread, which linked his blissful thoughts to God and he – devoted to his work – looked up to see what the measure showed. Then one corner of his eye saw the exquisite foot, gently wrapped in a dark silk stocking. In the soul of the pious youth something tumbled. A little longer, and he would have been ruined forever. But the firmness of his faith did not leave him. Holiness, which had sustained him for so long, had strengthened his will. It rebelled against the awoken desires and St. Spyridon speedily snatched from the table the awl and with a firm hand gouged out the eye inclined to temptation. Together with the strong pain St. Spyridon felt and heard exultation of the soul saved from destruction and in an ecstasy from the blessed delight he did not take down his hand but hit harder with the awl and pricked out the other eye, too. It had no fault. But in his thirst for purity the holy youth wanted to close the windows of his soul, through which rays could pass reflected by seductive and sinful things.

             Having remained without eyes, St. Spyridon could work no more. He closed his stall and went into the woods where a big river flowed between banks overgrown with willows and osiers. Gropingly he cut rods, sat in the sun knitting baskets and gave these away in exchange for a piece of bread to the peasants who passed there on their way to the city.

             It was so quiet, calm and happy around him. He listened to the splash of little fishes that sometimes played in the river and stood long in silence by the bank. The murmur of the bees and the weak noise of the white-stemmed birches growing around filled up his relieved soul with delight. When he passed groping his way from one place to another, he prayed to God to guide his feet so he would avoid squashing ants and small insects that crawled through the grass. The forever young and new breeze, which came to birth in the morning and in the evening and died at noon, robbed the flavor of all grass-blades, flowers, and lime-trees, brought it to the blind hermit and melted his soul into pleasure.

             Amidst that strange silence St. Spyridon’s thoughts – cleansed hundredfold, went out to God and for hours on end contemplated His wise, forgiving smile.

             Only one thing troubled the holy man – the love singing of birds that filled the woods. St. Spyridon could hear how doves, turtle-doves, nightingales and all other birds sat on the boughs and their love caresses troubled him. He gathered stones and threw them at random through the forest, shushed, waved his hands and was trying to chase them away. But they continued to shout, sing, to call each other. In the saint’s mind – despite his efforts – emerging inadvertently were the pictures of their passionate indulgence and one day the young saint realized with horror that there, inside his heart, there are other eyes that he could not prick out.

             And bent down over the basket he was knitting, he was pondering and understanding that by contemplating the world with his bodily eyes, he had never before felt pain like now when he contemplated it with the eyes of his closed soul. Restlessness possessed him. Not knowing whence the reason for this cometh, he thought he had committed some sin before God, and began spending his days and nights in prayer. But day by day his spiritual peace was disappearing more and more.

             Once, placing the last braids of a basket, he was presented with the alluring picture that made him prick out his eyes. He saw clearly with the eyes of his soul the beautiful woman standing before him with skirts slightly raised under which an exquisite foot in silk stocking showed. St. Spyridon wanted in vain to expel that image – so clear and alluring, but was unable to. Wherever he turned his blind face, he saw that woman and heard her laughter. The saint cried out loud, bemoaning his lot and began calling onto God for help. In vain. The seductive image grew and conquered him. He began to see it as he had not seen it and he would not see it then when his blue eyes still shone. And so terrible desires began pushing the blood in his veins. He wanted to pray, but his mouth uttered ardent love words, which resounded in the silent woods like the cry of an owl.

             "God, why are you tormenting me! I cut off my eyes, in order to achieve You – and I'm still away from You. Teach me how to achieve You. Make a sign, Oh Lord!"

             And St. Spyridon fell down with his eyes to the ground in order to make a bow. As he rose up again and turned his head to the sky the blue nice eyes shone up anew on his young face with the depth of a lake in which all heavenly bodies reflected.