Братът на блудния син
от
архиепископ Хризостом
11 февруари 2017 г., събота
Една от най-красивите притчи от
Новия Завет е тази за блудния син, която в една история в умален вид на падението
и изкуплението на човек включва неговото отчуждение от Небесния Отец и
връщането му към "къща" на Отца след живот на разпуснатост и прахосничество
на духовното си наследство, един образ на любовта, който не може да се чете без
да докара духовни сълзи и на най-вътрешните дълбини на душата. Няма християнин,
който да не чувства щедростта на Бог в обикновения преразказ на историята за сина,
който се връща при Баща си в безчестие, и все пак е приет с почести, обич, и прекомерна (екстравагантна) любов и е възмезден за предателства и коварства с всички знаци за
чест, с които баща му го надарява. Тази трайна притча благоухае с християнското
послание за изкуплението, тя е изпълнена с уханието на любовта, и е подправена
със силния привкус на прошката и Благодата: Отецът, който възстановява "за блудния син белезите на заслужената
му слава ..., като таинствено... [му въздава] ... превисша радост от небесата" (от стихира (превод от англисйки) на съботната вечерня до "Господу возвах", неделя на Блудния Син).
Както [...] Августин, в неговите 'Изповеди', трогателно изразява това, в тази
история ние съзерцаваме прокта на "един благ Господ", Който даде
много за Блудния Син преди неговото падение, и все пак Който "е бил дори
още по-благ, когато възвърнал мизерстващия" (Книга I, § 18). Един благ
баща – както Божественият Златоуст обобщава историята – дава на един своенравен
син "по-големи почести" от оказаните на по-големия брат, останал с
баща си "който не бил паднал", като по този начин подчертава "величието
на покаянието" ("Писмо до Теодор," I, § 7).
Но Писанието, колкото и да е палимпсест
(пренаписвано, но носещо видими
следи от по-ранната форма), понякога е по-задълбочено
в това, което то предлага на едно по-дълбоко, таинствено ниво, отколкото в
това, което то казва директно, зявявайки (доказвайки) измерения на
истината написана върху истина, светлина, водеща до неизмеримо сияние. Както и самото
Писание, което самонадеяният човек интерпретира за своя погибел (вж. II Петър 3:16), притчата за блудния син съдържа уроци, които се намират в
прозорливостта на Бога и се поддават единствено на смирено проучване. Ако внимателно
разгледаме притчата, откриваме, че освен от нравоучителния урок за покаялия се
и възстановен блуден син тя съдържа протест срещу гнева и ревността на
по-големия брат, който – виждайки пищната бащинска милост, оказана на покаялия се
негов брат – си въобразява, че добродетелта му е пренебрегната. Хенри(й) Ноуен,
психологът-йезуит и теолог, популяризира този вторичен урок в бестселъра си "Завръщането
на блудния син" (Ню Йорк, 1992 г.), която написал скоро след оставката си
от факултета на Харвардската Божествена школа, където се запознах с него,
докато бях гост-учен там в началото на 1980-те г. Той пише за брата на блудния
син, че ... външно по-големият син е бил безупречн. Но когато се сблъскал с
радостта на баща си при завръщането на по-малкия брат, една тъмна енергия
избухва в него и избива до повърхността. Изведнъж, явно очебийно става един засегнат,
горд, нелюбезен, егоистичен човек – човек, който е оставал дълбоко скрит"(стр.
71).
Онова, което о. Ноуен (не разпознава и) не признава
директно в книгата си – въпрос, който обсъдихме в по-късната си кореспонденция
– е светоотеческата основа за неговия възглед (разбиране). Разбира се,
той е напълно наясно със светоотеческото предание, заобикалящо образа на
по-големият брат в притчата за блудния син (той по принцип е добър познавач на светите
отци и, разбира се, на светите отци пустинници, до когото често допитва за
вдъхновение в няколкото негови битки с тежка депресия). Все пак, богословското му
образование, въпреки целия му блясък, не го доведе до по-задълбочено разбиране
на централното място на consensio Patrum (консенсуса на светите отци) за херменевтичните му дирения. В резултат на това
обстоятелство, редица православни наблюдатели, самите те – недостатъчно добре
запознати с този консенсус – също така твърде прибързано отхвърлят книгата на
Ноуен – несъмнено почти изцяло лишена от светоотечески цитати – като
нововъведение. Това въобщо не е вярно, и е жалко, че подходът на Ноуен към
библейското тълкувание и духовна образност по невнимание го е довело до това
обвинение. В действителност, той следва светоотеческото предание, в популярната
си и на много места проникновена книга, която датира чак до древната Църква.
Добре познатият църковен писател
Тертулиан вижда в образа на по-големият брат евреите, завидели на християните
за тяхното "помирение" с "Бог-Отец", като по този начин спечели
за Новия Израел обещанието, първоначално направено на "избрания народ"
("De pudicitia" [За скромността], гл. 8). По подобен начин, св.
Амвросий Милански, в книгата си Изложение на Светото Евангелие според св. Лука,
която съдържа тази притча, говори за завистта на по-големия брат към
своенравния син, като също така прави паралел между първия и евреите (Книга VII,
§§239- 243) – един паралел – между другото – който не представлява – както
мнозина погрешно си въобразяват – антисемитска обида (клевета). Следвайки една малко по-различна тълкувателна традиция, блаженият
епископ Николай Охридски – макар че той идентифицира блудния син със светския
човек, а по-големият брат – с духовния човек, също утвърждава, че последният ни
служи за урок да не се "възгордяваме в собствената си праведност и – в гордостта
си – да презрем разкайващи се грешници" (Хомилии [Бирмингам, 1996],
Проповед (хомилия) 10, "Неделя на блудния син").
В друг един светоотечески подход
към образността в историята на завръщането на блудния син, св. Кирил
Александрийски ни напомня, че Христос е разказал тази притча "веднага след
като фарисеите и книжниците роптаели против Него, казвайки: 'Тоя човек приема
грешниците и яде с тях.'" В стремежа си да просвети хулителите Си, Господ разказа
за един по-млад, блуден син, който представлявава грешниците и митарите, и един
по-голям, верен син, който представлява книжниците и фарисеите. Това, казва св.
Кирил, е ключът към разумяването на блудния син. ... По-малкият син, подобно на
митаря, чрез смирение и покаяние отмива пороци си, докато по-големият син, подобно
на фарисея, чрез гордост и осъдително отношение зацапа добродетелите си. (Вж.
йеродякон [сега йеромонах] Григорий, 'Православно Предание', XII, 2, стр. 74.)
Именно това е образността, използвана
и от св. Григорий Палама, който споменава гнева на по-големия син, предполага,
че този гняв се проявява, защото синът е "невежа за богатствата на Божията
благост", и посочва, че, точно както бащата приема своенравния си син,
така и той "умолява по-големия брат, учейки го на подобаващото"
(Проповед 3, "Притчата Господня за блудния (син), който беше спасен,"
§§22-23).
Блажени Теофилакт, архиепископ
Охридски и български, казва за по-големия син – когото също идентифицира с фарисеите
– че той не разбира "изливането на Божия милост." [Св.] Теофилакт – подобно
на някои по-ранни коментатори на светите отци и подобно на предходния
Римокатолически писател, не обвинява директно верния син в завист, а в духовна
слепота и "мрънкане", в маниера на фарисеите, виждайки как покаялите
се грешници биват приемани тъй свободно и с любов. Признавайки разнообразието
на тълкувателната образност, приписвана на двамата синове, той утвърждава, че
по-малкият син представлява грешника, който се обръща от беззаконието, а по-големият
– праведниците, които стоят крайно "притеснени" пред неизказаните Божии
"присъди". Той уверява, че притчата е предназначена за фарисеите и
само-праведните, за да ги предупреди срещу техните слабости. В качеството на
неговия лек упрек, той стои в единия край на спектъра на светоотеческите
увещания срещу по-големия брат в притчата за блудния син. И може би именно в
глупаватото си поведение той успява да събере в едно крайностите в образността,
използвана от светите отци за да привлекат вниманието ни към двойнственото
послание на историята: това на радостното приемането на покаялия се грешник в
жилището на Отца – независимо от действителната причина за окончателното му
завръщане – (посланието) за духовната вреда, която може да сполети тези, които изпадат
в завист, в гняв, или в негодувание към любящите действия на Бащата. Във всеки
образ, на който църковните отци се позовават, всичко се разрешава именно в
любов към бащата, докато той обгръща своенравния си по-малък син и успокоява объркването
на по-големия си син. Тук крайностите в образноста се срещат и се сливат в опрощаването
на любовта.
Нека, с приближаването на Великите
пости и неделята на блудния син тази година, да погледнем наново към тази
притча и почерпим надежда от своенравния син. В същото време, нека внимателно се
вгледаме в самите нас с оглед слабостите на по-големия син, да не би да се
поддаваме на лукавите изкушенията на само-праведността, което може да доведе до
страсти и до духовно своенравие, причинено от гордост, ако ли не от завист и неразкрита
скрита тъмнина.
2006 / 2009 гг.
Свети
Григорий, роден в благородно византийско семейство, дало шест други светци монаси,
беше богослов и гений, донесъл похвала за себе си от най-високопоставените
представители на императорския двор. И все пак, той избра да служи на Бога като
прост монах, като отшелник (аскет), и дори, за кратко време, като пещерен
обитател. Той се бореше, като всички нас, да угоди на Бога, да се предаде на
Църквата и да достигне до познаване на Бог чрез искрена вяра. Той стори вътрешен
– така, че съзнанието му и човешката му воля да съответстват на Божия шепот и
на Божията Воля вътре в сърцето му – земния си живот на външноо подчинение на –
и любов към – семейството му, колегите му, монашеските му събратя, страната му
и ближния му. 
