ABC: From a sermon by Metropilitan Chrysostomos (MRMDC FAMEE)

 March 12, 2017:

От проповед, произнесена
на празника на св. Григорий Палама
от митрополит Хризостом:

Митрополит Киприян на Оропос и Фили, който пребивава в манастира на Свв. Киприян и Юстина във Фили, Гърция, на който този манастир е μετόχιον, или метох, много обича да цитира нещо, което може да се нарече "мантра"-та — ако мога да използвам така възприетия термин по един изцяло християнски начин — на св. Григорий Палама: "Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!" или "Господи, просвети моя мрак!" Това била постоянната молба на светеца, и бих искал да я използвам, за да въведа няколко елементарни думички за двете нива на духовния живот, които св. Григорий, архиепископ Солунски от четиринадесети век и един от най-видните богослови на Православната Църква, така перфектно и прозорливо осветли за нас: едно светило хвърлящо светлина върху нашия мрак.

 Свети Григорий, роден в благородно византийско семейство, дало шест други светци монаси, беше богослов и гений, донесъл похвала за себе си от най-високопоставените представители на императорския двор. И все пак, той избра да служи на Бога като прост монах, като отшелник (аскет), и дори, за кратко време, като пещерен обитател. Той се бореше, като всички нас, да угоди на Бога, да се предаде на Църквата и да достигне до познаване на Бог чрез искрена вяра. Той стори вътрешен – така, че съзнанието му и човешката му воля да съответстват на Божия шепот и на Божията Воля вътре в сърцето му – земния си живот на външноо подчинение на – и любов към – семейството му, колегите му, монашеските му събратя, страната му и ближния му.

 Правейки това, той със сигурност се приближил до Бог, първоначално, както всички ние правим: през завесата на плътта, с антропоморфни представи за Него. Но той не сякаш не бил обременен – както повечето от нас сме – от съмненията за Бога, че Злият посява в нас като ни подбужда – ако не към неверие, най-малкото към изкушението да схващаме Бога, Който ни е е сътворил, в габаритите на създадени от самите нас мисли и заблуди – сътворените от Бога да сътворяват Твореца по собствения си образ. Той имал дълбоката добродетел да се бои от Бога, което води до любов към Бог. И тъй като любовта към Бог прогонва съмненията, Той открил Бога на Нетварната Светлина, Който се надвишава – както ни учи Отец – всички човешки образи и представи.

 Свети Григорий Палама, отново като всички нас, трябвало да се задоволи с онези, които се стремят да превърнат Църквата е едно удължаване на егото си, придавайки на институцията на църквата човешки страсти: арогантност, както сред вярващите, така и сред духовниците, ревност, негодувание, дребнавост, понасянето на недоволства, омраза към (на) другите в името Христово, триумфализъм и прокламации на лична "чистота" на изповеданието. (И наистина, каква чистота на Вярата има в нещо, което не води до любов към враговете ни, към грешниците, и дори към еретиците, за които трябва да жадуваме с цялата си душа да излекуваме от духовната им болест?) Също така сигурен съм, че той виждал и ония, които в заблудата си и болни от грях оскверняват Църквата със своите страсти и извращения, твърдейки, че са свети. И подобно на много мъченици и светци, той претърпя затвор, не само по време на залавянето му от неверници, а също така и в ръцете на Църквата и на византийските "латинизатори", които го презираха за неговата защита на Православието.

 При сблъсъка с всички тези неща на по-ниското ниво на духовен живот, които са отразени в институционалните несъвършенствата на Неопетнената Църква, той ни предаде един чудесен урок. Той не извика със силни викове на праведен гняв; не заяви предпочитанието си да умре, пред лицето на едно Православие, нападнато от противящите му се сили; нито укори онези, които, съвсем истинно, наистина бяха достойни за укор по действията си да го преследват. Вместо това, обръщайки уйора и отговорността за всичко, сполетяло го, върху самия себе си и осъждайки собствения си мрак (защото колкото по-близо стигаме до Бог, толкова повече считаме себе си за грешни – и в тази близост до източника на Любовта, прощаваме и прегръщаме онези, които ни правят лошо), той неумолимо извика: "Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!" "Господи, просвети моя мрак"!

 Като го чул, Бог излял Нетварната Светлината на Своето Същество върху св. Григорий, който бил предал сърцето си на Бог, а ума си на духовно съзерцание. Сърцето на светеца станало изгарящ пламък, светъл факел на таинствено прозрение, и хранилище на мъдрост. Това преобразявало него, следващите го, както и света около него. Бог, изцяло неизразимият Бог, Бидейки Сам Себе Си, разкрил Себе Си в сърцето и пречистените ум и емоции на св. Григорий, така че той станал едно с Божествените Енергии на Бог. Той се обединил с Благодатта Христова, превръща се в един "малък Иисус Христос" вътре в Иисус Христос, и по един непознаваем начин достигнал до познание на Бог, Който е и не е, Чието "биване" надминава категориите ни за съществуване и несъществуване, Който е самото Биване, и Който Се разкрива на онези, в които Той обитава с оглушителния гръм от духовна тишина, на която светът не обръща никакво внимание.

 Ако в този по-висок духовен живот, св. Григорий Палама имаше девиз, който присъства навсякъде в неговите писания и учения, то със сигурност ще бъде утвърждаването, което предварително направил в съвет към една монахиня: утвърждаването, че "Ζωὴ δέ ἐστι τῆς ψυχῆς, ἡ πρὸς τὸν Θεόν ἕνωσις, ὥσπερ καὶ τοῦ σώματος ἡ πρὸς ψυχήν ἕνωσις; тоест, "Животът на душата е единение (съюз) с Бога, точно както животът на тялото е съюз с душата." Когато обединяваме нашите тела с душите си, а сетне душите си с Бог, това единение с Любовта в Бога ни завещава Нов Живот и едно вътрешно виждане за духовните неща, което променя – следва да го кажа, изцяло преобразява – разбирането ни за Бог и за Църквата.

 Ние вече не вярваме в Бог, борейки се със спънките на арогантния човешки интелект, тегленето на страстите, или с тежкото, депресиращо теглото на съмнението; по-скоро, ние живеем вътре в Бога, общуваме (причастяваме се) с Божествените Му Енергии, обединени по Благодат с Христа, като ставаме истински наследници и синове и дъщери Божии. Като вземаме своето съществуване отвътре на Неговото Биване (Същество), ние преминаваме от това да вярваме в Бога, към това да намираме реалността на нашето съществуване в Него, като Го прегръщаме чрез Иисуса Христа, с Когото Отец е Едно, като наш Отец по осиновение и (като) източник на това, за което истински сме предназначени: да сме перфектни служители и деца на непознаваемия ни Отец, Когото сме виждали в Неговия Син, Архетипът на собствената ни истинска природа.

 Църквата, в по-възвисения живот на Христос, не е просто едно събрание. Това не е просто едно място, където ние участваме в богослужение и се пристъпяме към Бог. Това не е просто място за другарство. Това не е просто място, където несъвършените ни човешки личности се присъединят с други, за да се стремят към познаване на Бога. Тя не е онази институция, която е така затрупани с човешките слабости и страсти, че дори и Злият успява да си намери едно ъгъл в нея, от където да хвърля своите стрелички и стрели. Това – за просветените – се превръща в "Божия дом," свещено пространство, в "духовна дупка" водеща от една реалност в друга, и в мястото, където в страхопочитание се срещаме с Бога. Именно поради тази причина ние правим Църквата великолепна и богата, понеже напасваме най-финото и най-чистото от това, с което разполагаме на земята с (да съответства на) неизразимата, неописуема красота, която просиява, в това свещено пространство, от Бога. Онова което човешките ни усилия за красота не успяват да осигурят, Бог ни дарува по своята Любов и Благодат.

 В по-възвисения живот на Църквата, ние биваме издигнати, преобразавани, обвързани един с друг, и защитени и усъвършенствани от Таинствата, които се извършват там. В Църквата, ние намираме ядрото на човешкия живот: източникът на всичко, което търсим и от което се нуждаем. Ние го запечатваме и го премахваме, ако напълно го разбираме, от всичко, което е "ежедневно" и обикновено. Ние се опияняваме от Новото му Вино, което не замърсява ума, а пречиства сетивата, очиства емоциите, и ни носи умосърдечна радост и тържествуващи настроения, които избухват в сълзи, течащи по душата като нектар по вече узрели и сладки плодове. В края на краищата, когато осъзнаем пълнотата на живота, съдържащ се вътре в Църквата, тя вече не е прозорец към един друг свят; тя е врата от преддверието на нашия лъжеживот към истинския живот. Институцията на Църквата избледнява с присияването на същността й с преобразяващи лъчи светлина.

 Свети Григорий Палама, следователно, обединява земния ни живот с вечния живот. Ако се вслушваме в него, то се радваме там, където сме: монаси, които танцуват от радост от това, което вкусват, и от това това, с което някой ден, в другия живот – който вече е нахлул в този живот – ще пируват, а миряните се присъединяват в този танц. Свети Григорий обединява живот и задгробен живот ведно с Христа; той ни отвежда от борба към триумф, и ни дава да сурнем – още в този живот – онова, що ни очаква в при завръщането към истинския наш дом и Иснтинния ни Отец.

Nominal /Festive/ Christians...

T A L M A C H
so much and simple

---

Metr. Foti of Triaditsa, 

Friday of the 1st week of Lent /
Presanctified Liturgy, 3 March / 18 February

Thank you, дядо Владика!

(were we Christians ... /
where to start from? ...)

The Sofia Wonderworker

T A L M A C H
so much and simple

---

[3:04:06] 

[2:47:33]

PLAYLIST 

ABC - The Brother of the Prodigal Son Братът на блудния син от архиепископ Хризостом

T A L M A C H
so much and simple

---

Превод от английски 

Братът на блудния син 

от архиепископ Хризостом

11 февруари 2017 г., събота

Публикувано от DiscerningThoughts в ArchbishopChrysostomos, Glossaryof Terms (архиепископ Хризостом, Речник на термините)

Една от най-красивите притчи от Новия Завет е тази за блудния син, която в една история в умален вид на падението и изкуплението на човек включва неговото отчуждение от Небесния Отец и връщането му към "къща" на Отца след живот на разпуснатост и прахосничество на духовното си наследство, един образ на любовта, който не може да се чете без да докара духовни сълзи и на най-вътрешните дълбини на душата. Няма християнин, който да не чувства щедростта на Бог в обикновения преразказ на историята за сина, който се връща при Баща си в безчестие, и все пак е приет с почести, обич, и прекомерна (екстравагантна) любов и е възмезден за предателства и коварства с всички знаци за чест, с които баща му го надарява. Тази трайна притча благоухае с християнското послание за изкуплението, тя е изпълнена с уханието на любовта, и е подправена със силния привкус на прошката и Благодата: Отецът, който възстановява "за блудния син белезите на заслужената му слава ..., като таинствено... [му въздава] ... превисша радост от небесата" (от стихира (превод от англисйки) на съботната вечерня до "Господу возвах", неделя на Блудния Син). Както [...] Августин, в неговите 'Изповеди', трогателно изразява това, в тази история ние съзерцаваме прокта на "един благ Господ", Който даде много за Блудния Син преди неговото падение, и все пак Който "е бил дори още по-благ, когато възвърнал мизерстващия" (Книга I, § 18). Един благ баща – както Божественият Златоуст обобщава историята – дава на един своенравен син "по-големи почести" от оказаните на по-големия брат, останал с баща си "който не бил паднал", като по този начин подчертава "величието на покаянието" ("Писмо до Теодор," I, § 7).

Но Писанието, колкото и да е палимпсест (пренаписвано, но носещо видими следи от по-ранната форма), понякога е по-задълбочено в това, което то предлага на едно по-дълбоко, таинствено ниво, отколкото в това, което то казва директно, зявявайки (доказвайки) измерения на истината написана върху истина, светлина, водеща до неизмеримо сияние. Както и самото Писание, което самонадеяният човек интерпретира за своя погибел (вж. II Петър 3:16), притчата за блудния син съдържа уроци, които се намират в прозорливостта на Бога и се поддават единствено на смирено проучване. Ако внимателно разгледаме притчата, откриваме, че освен от нравоучителния урок за покаялия се и възстановен блуден син тя съдържа протест срещу гнева и ревността на по-големия брат, който – виждайки пищната бащинска милост, оказана на покаялия се негов брат – си въобразява, че добродетелта му е пренебрегната. Хенри(й) Ноуен, психологът-йезуит и теолог, популяризира този вторичен урок в бестселъра си "Завръщането на блудния син" (Ню Йорк, 1992 г.), която написал скоро след оставката си от факултета на Харвардската Божествена школа, където се запознах с него, докато бях гост-учен там в началото на 1980-те г. Той пише за брата на блудния син, че ... външно по-големият син е бил безупречн. Но когато се сблъскал с радостта на баща си при завръщането на по-малкия брат, една тъмна енергия избухва в него и избива до повърхността. Изведнъж, явно очебийно става един засегнат, горд, нелюбезен, егоистичен човек – човек, който е оставал дълбоко скрит"(стр. 71).

Онова, което о. Ноуен (не разпознава и) не признава директно в книгата си – въпрос, който обсъдихме в по-късната си кореспонденция – е светоотеческата основа за неговия възглед (разбиране). Разбира се, той е напълно наясно със светоотеческото предание, заобикалящо образа на по-големият брат в притчата за блудния син (той по принцип е добър познавач на светите отци и, разбира се, на светите отци пустинници, до когото често допитва за вдъхновение в няколкото негови битки с тежка депресия). Все пак, богословското му образование, въпреки целия му блясък, не го доведе до по-задълбочено разбиране на централното място на consensio Patrum (консенсуса на светите отци) за херменевтичните му дирения. В резултат на това обстоятелство, редица православни наблюдатели, самите те – недостатъчно добре запознати с този консенсус – също така твърде прибързано отхвърлят книгата на Ноуен – несъмнено почти изцяло лишена от светоотечески цитати – като нововъведение. Това въобщо не е вярно, и е жалко, че подходът на Ноуен към библейското тълкувание и духовна образност по невнимание го е довело до това обвинение. В действителност, той следва светоотеческото предание, в популярната си и на много места проникновена книга, която датира чак до древната Църква.

Добре познатият църковен писател Тертулиан вижда в образа на по-големият брат евреите, завидели на християните за тяхното "помирение" с "Бог-Отец", като по този начин спечели за Новия Израел обещанието, първоначално направено на "избрания народ" ("De pudicitia" [За скромността], гл. 8). По подобен начин, св. Амвросий Милански, в книгата си Изложение на Светото Евангелие според св. Лука, която съдържа тази притча, говори за завистта на по-големия брат към своенравния син, като също така прави паралел между първия и евреите (Книга VII, §§239- 243) – един паралел – между другото – който не представлява – както мнозина погрешно си въобразяват – антисемитска обида (клевета). Следвайки една малко по-различна тълкувателна традиция, блаженият епископ Николай Охридски – макар че той идентифицира блудния син със светския човек, а по-големият брат – с духовния човек, също утвърждава, че последният ни служи за урок да не се "възгордяваме в собствената си праведност и – в гордостта си – да презрем разкайващи се грешници" (Хомилии [Бирмингам, 1996], Проповед (хомилия) 10, "Неделя на блудния син").

В друг един светоотечески подход към образността в историята на завръщането на блудния син, св. Кирил Александрийски ни напомня, че Христос е разказал тази притча "веднага след като фарисеите и книжниците роптаели против Него, казвайки: 'Тоя човек приема грешниците и яде с тях.'" В стремежа си да просвети хулителите Си, Господ разказа за един по-млад, блуден син, който представлявава грешниците и митарите, и един по-голям, верен син, който представлява книжниците и фарисеите. Това, казва св. Кирил, е ключът към разумяването на блудния син. ... По-малкият син, подобно на митаря, чрез смирение и покаяние отмива пороци си, докато по-големият син, подобно на фарисея, чрез гордост и осъдително отношение зацапа добродетелите си. (Вж. йеродякон [сега йеромонах] Григорий, 'Православно Предание', XII, 2, стр. 74.)

Именно това е образността, използвана и от св. Григорий Палама, който споменава гнева на по-големия син, предполага, че този гняв се проявява, защото синът е "невежа за богатствата на Божията благост", и посочва, че, точно както бащата приема своенравния си син, така и той "умолява по-големия брат, учейки го на подобаващото" (Проповед 3, "Притчата Господня за блудния (син), който беше спасен," §§22-23).

Блажени Теофилакт, архиепископ Охридски и български, казва за по-големия син – когото също идентифицира с фарисеите – че той не разбира "изливането на Божия милост." [Св.] Теофилакт – подобно на някои по-ранни коментатори на светите отци и подобно на предходния Римокатолически писател, не обвинява директно верния син в завист, а в духовна слепота и "мрънкане", в маниера на фарисеите, виждайки как покаялите се грешници биват приемани тъй свободно и с любов. Признавайки разнообразието на тълкувателната образност, приписвана на двамата синове, той утвърждава, че по-малкият син представлява грешника, който се обръща от беззаконието, а по-големият – праведниците, които стоят крайно "притеснени" пред неизказаните Божии "присъди". Той уверява, че притчата е предназначена за фарисеите и само-праведните, за да ги предупреди срещу техните слабости. В качеството на неговия лек упрек, той стои в единия край на спектъра на светоотеческите увещания срещу по-големия брат в притчата за блудния син. И може би именно в глупаватото си поведение той успява да събере в едно крайностите в образността, използвана от светите отци за да привлекат вниманието ни към двойнственото послание на историята: това на радостното приемането на покаялия се грешник в жилището на Отца – независимо от действителната причина за окончателното му завръщане – (посланието) за духовната вреда, която може да сполети тези, които изпадат в завист, в гняв, или в негодувание към любящите действия на Бащата. Във всеки образ, на който църковните отци се позовават, всичко се разрешава именно в любов към бащата, докато той обгръща своенравния си по-малък син и успокоява объркването на по-големия си син. Тук крайностите в образноста се срещат и се сливат в опрощаването на любовта.

Нека, с приближаването на Великите пости и неделята на блудния син тази година, да погледнем наново към тази притча и почерпим надежда от своенравния син. В същото време, нека внимателно се вгледаме в самите нас с оглед слабостите на по-големия син, да не би да се поддаваме на лукавите изкушенията на само-праведността, което може да доведе до страсти и до духовно своенравие, причинено от гордост, ако ли не от завист и неразкрита скрита тъмнина.

2006 / 2009 гг.

Литургия Доместика от А. Гречанинов Борис Христов, King(S, 2) of Bulgaria

T A L M A C H
so much and simple

---

Диригент: Георги Робев,
Българска хорова капела "Светослав Обретенов", Камерен оркестър на БНР

[1:09:07]

audio

ABC - What English Translation do you Recommend for the Scriptures

T A L M A C H
so much and simple

---

The English original is
under the BG translation

Кой превод на английски език ще
препоръчате за Писанията?

goo.gl/SSxc60

O Virgin pure, O Holy - Abbess Taissia of Leushinsky (convent)

T A L M A C H
so much and simple

О, Дева чистая, Святая!..

svetlyachok_vtk

О, Дева чистая, Святая, О, Мати Бога всех Творца! Каким блаженством трепетала Твоя Пречистая душа, Когда впервые Ты узрела Младенца, Господа-Христа, - Твой плод девического чрева, Своим Ты "Сыном" нарекла! Скажи: - как в ясли положила? Иль как повила пеленой? Улыбкой прежде подарила, Иль умиления слезой? К груди ль Своей Его прижала? Иль преклонилася пред Ним? Или стопы Его лобзала? Или беседовала с Ним? И что вещал Тебе безмолвно Улыбкой детской вместо слов? Назвал ли "матерью" покорно? Иль возвестил, что "с нами Бог"?! О, Мати-Дева, чудо девства, Ты - дщерь Небесного Отца, Святого Духа Ты Невеста, - Мать Сына Божия, Христа!	O Virgin pure, O Holy, O, Mother of God, the Creator of all! With what bliss did tremble Your Most Pure Soul, When You beheld for the first time the Infant, Christ-the Lord – The fruit of thy virgin womb, Thou called Him your "Son"! Say, - how did you put Him in the crib? Or how did you diaper His napkins? Did you first gift a smile, Or tears of tender emotion? Did you press Him to Thy bosom? Or did you bow to Him? Or did you kiss His feet? Or did you converse with Him? And what He prophesied to you in silence With a child's smile instead of words? Did He obediently call Thee "mother"? Or did He proclaim that "God's with us"?! Oh, Virgin-Mother, miracle of virginity, You – daughter of the Heavenly Father, You – Bride of the Holy Spirit – Mother of Christ, the Son of God!
Игумения Таисия Леушинская	Abbess Taissia of Leushinsky (convent)

Игумения Таисия Леушинская (Солопова).

  

Природная способность наша - говорить -
дана нам, прежде всего, для того,
чтобы славословить Творца нашего,
благодарить и прославлять словом. 

Игумения Таисия      .
Настоятельница Иоанно-Предтеченского
Леушинского монастыря

St. Paul the Confessor, Patriarch of Constantinople (~350)

T A L M A C H
so much and simple

re-post

† Paul the Confessor, 

Archbishop of Constantinople (~350)

November 6

A native of Thessalonica, he rose from secretary to Alexander, Patriarch of Constantinople, to deacon, then succeeded St Alexander as Patriarch around 337. For his virtue and his zeal for Orthodoxy he was hated by the Arians, who were still powerful in the Empire. The Arian Emperor Constantius, learning of Paul's election, exiled him and made the Arian Eusebius Patriarch in his place.

St Paul went to Rome, where he joined St Athanasius the Great in exile. Furnished with letters from Pope Julius, he was able to ascend the Patriarchal throne once again upon the death of Eusebius. But once again the Arians were able to put one of their party on the Patriarchal throne: Macedonius, who even went beyond the Arian heresy denied the divinity of the Holy Spirit.

 Once again the legitimate, Orthodox Patriarch found himself in exile in Rome. In succeeding years St Paul stood firm for Orthodoxy while complex political and military intrigues swirled around him, with the Orthodox Constans, Emperor of the West (and Constantius' brother) supporting him while Constantiuscontinued to oppose him. For a time Constans was able to enforce Paul's place on the Patriarchal throne, but when he died, Constantius Banished St Paul to Cucusus on the Black Sea.

There, while he was celebrating the Divine Liturgy in the house where he was kept prisoner, the Arians strangled him with his own omophorion. His relics were brought back to Constantinople by the Emperor Theodosius the Great.

re-post

Paulus I, bishop of Constantinople

Paulus (18) I., 6th bp. of Constantinople, elected a.d. 336 (or 340), died after three exiles and two restorations c. 351, four or five years after the council of Sardica. He was a native of Thessalonica, a presbyter of Constantinople, and secretary to the aged bp. Alexander, his predecessor in the see. No sooner had Alexander breathed his last than the two parties came into open conflict. The orthodox party prevailed; Paulus was elected and consecrated by bishops who happened to be at Constantinople in the Church of Peace, close to what was afterwards the Great Church of St. Sophia.

The emperor Constantius had been away during these events. On his return he was angry at not having been consulted. He summoned a synod of Arian bishops, declared Paulus quite unfit for the bishopric, banished him, and translated Eusebius from Nicomedia to Constantinople. This is thought to have been in 338. Eusebius died in 341. Paulus was at once restored by the people to his see. But the Arians seized the occasion; Theognis of Nicaea, Theodorus of Heraclea, and other heterodox bishops, consecrated Macedonius in the church of St. Paul; and again the city became the prey of a civil war. The greatly exasperated emperor was at Antioch, and ordered Hermogenes, his general of cavalry, to see that Paulus was again expelled. The people would not hear of violence being done to their bishop; they rushed upon the house where the general was, set fire to it, killed him on the spot, tied a rope round his feet, pulled him out from the burning building, and dragged him in triumph round the city.

Constantius was not likely to pass over this rebellion against his authority. He rode on horseback at full speed to Constantinople, determined to make the people suffer heavily for their revolt. They met him, however, on their knees with tears and entreaties, and he contented himself with depriving them of half their allowance of corn, but ordered Paulus to be driven from the city.

Athanasius was then in exile from Alexandria, Marcellus from Ancyra, and Asclepas from Gaza; with them Paulus betook himself to Rome and consulted bp. Julius, who examined their cases severally, found them all staunch to the creed of Nicaea, admitted them to communion, espoused their cause, and wrote strongly to the bishops of the East. Athanasius and Paulus recovered their sees; the Eastern bishops replied to bp. Julius altogether declining to act on his advice.

Constantius was again at Antioch, and as resolute as ever against the choice of the people of Constantinople. Philippus, prefect of the East, was there, and was ordered to once more expel Paulus and to put Macedonius definitely in his place. Philippus was not ready to incur the risks and fate of Hermogenes; he said nothing about the imperial order. At a splendid public bath called Zeuxippus, adjoining a palace by the shore of the Hellespont, he asked the bishop to meet him, as if to discuss some public business. When he came, Philippus shewed him the emperor's letter, and ordered him to be quietly taken through the palace to the waterside, placed on board ship, and carried off to Thessalonica, his native town. He allowed him to visit Illyricum and the remoter provinces, but forbade him to set foot again in the East. Paulus was afterwards loaded with chains and taken to Singara in Mesopotamia, then to Emesa, and finally to Cucusus in Armenia, where he died. Socr. H. E. ii. 6, etc.; Soz. H. E. iii. 3, etc.; Athan. Hist. Arian. ad Monach. 275; Mansi, Concil. i. 1275.

[W.M.S.]

Dictionary of Christian Biography and Literature
edited by Henry Wace and William Coleman Piercy

по русский

ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ еп. Авксентий Етнийски и Портландски

T A L M A C H
so much and simple

Превод от английски

Едни важни думи за истината и за любовта

От: отец Акакий

Тема: Едни важни думи за истината и за любовта

Дата: 03 октомври, 2016 18:09:20 GMT + 01: 00

Скъпи вярващи, приятели, и духовенство, С Божията благословия и благословията на Негово Високопреосвещенство епископ (митрополит) Авксентий Етнийски и Портландски, препращам едно скорошно писмо, което Негово Високопреосвещенство сподели с мен, когато направих наблюдения много подобни на тези направени от кореспондента, на когото той пише. Благодаря му задето ми позволи да го сторя, тъй като намирам отговора му за назидателен, мъдър и полезен. Той ме попита дали може леко да промени първоначалния си отговор, което и стори. Това бе, за да се избегнат противоречия и раздори и да се добавят някои допълнителни негови мисли. Вярвам, че всички вие наистина ще оцените неговите думи, макар че може би не всички ще се съгласите с тях. Всички ние можем да научим много, като бъдем по-малко неотстъпчиви. Най-нисш сред монасите, † архимандрит Акакий, Игумен на Манастира

* * *

* Писмо, изпратено до Негово Високопреосвещенство епископ Авксентий Етнийски и Портландски:

Ваше Високопреосвещенство, Благословете,

Считам, че с редки исторически изключения, покварата на Църквата се засилва с увеличаването на нейната близост (интимност) с държавата.

С продължаващото влошаване на политико-икономическата ситуация в Гърция, и с нарастващата вероятност за погрешното установяване на икуменистите като "държавнаТА" Църква, чудя се как ще реагират "традиционалистите" (старостилците) в рамките на държавната Църква. Въпреки сътресенията за отделните гърци и за нацията като цяло, може би някои от тях ще бъдат освободени от робството към държавната Църква и ще се върнат към традиционната вяра, каквато е запазена в гръцката ИПЦ.

Целувам десницата Ви, [името премахнато]

* Отговор на Негово Високопреосвещенство, епископ Авксентий:

Уважаеми (име отстранено),

Бог да благослови.

Мантрата на монасите в цялата византийска история е била послушание и ред по отношение на държавата, но никога чак до точката на (извършване на) компромис с Вярата. Както Негово Високопреосвещенство митрополит Хризостом пише: "Това е гръбнакът (здравата основа) на византийската теокрация". Повече от всичко друго това ми помогна да разбера, до известна степен, енигмата на съвременния православен национализъм (онова, което св. епископ Николай (Велимирович) Сръбски нарича "трибализъм"), както и разкривяването на православната монархия от западната идея за "абсолютна монархия", станало съвсем очевидно в пост-византийските времена. В наши дни, както казва епископ Фотий в България, ние дори не разбираме духовната същност на правителството (държавното управление) и липсата както на управници, така и на граждани, които да имат силата да управляват и да следват — и особено по отношение създаването на истински православни монархии. Напълно се съгласявам.

Що се отнася до гръцките традиционалисти в Държавната църква, те могат да бъдат обвинени в известно малодушие, за това че не се помръднаха по-категорично и по-скоро, но това си е човешка черта, която мнозина от нас проявяваме от време на време. Важното свидетелство на тези хора е, че те служат като (леко телесно) наказание за традиционалистите екстремисти, които, с цялото си служение на думи на Вярата, забравят все-покриващото сърдечно служение на Христа. Арогантните им и твърди осъждания на новостилците не правят нищо, за да ги приканят и просветят. Ако модернистите страдат от малодушие, то каква духовна смелост можем да покажем ние на заблудените наши братя, някои от които са доведени от духовните си водачи до ръба на отстъплението, като щастливо и почти небрежно ги наричаме разколници, еретици, вън от Църквата, без Благодат, и така нататък? Уповавам се на Бога, че далеч сме подминали онзи протестантски затънтен фундаментализъм и можем да влезем в царството на любовта и на сърцето. Така, когато грешащите дойдат при нас, можем да се покаем заедно с тях, ако не и повече от тях. Те грешат в лъжа; ние грешим в Истина, и с гордост от духовно-болестен вид: осъждаме другите, говорим срещу тях, съсипваме репутацията им, и така нататък, а често (правим това) и със своите собствени кръгове дори!

Като пиша това, следвам онова, което в продължение на години проповядва и учи Негово Високопреосвещенство митрополит Хризостом (инструктиран, както бяха и той, и мнозина други, по примера на своя духовен отец, митрополит Киприан). Ако думите му звучат познати, то не е защото аз ги произнасям. Това е така, защото те са верни и аз им вярвам, и най-вече, защото те са научени, без това тези, които ги изразяват, да ги обявяват за безспорна "догма" или пък с ужасни думи на осъждане за онези, които могат и да не се съгласят с тях. Ние трябва — както казват всички те, и аз включително —да имаме чувствителност към Вярата и все-таки изцяло (да сме преизпълнени) с любов към хората. Негово Високопреосвещенство ми разказа една историята за св. Доротей от Газа, ако си спомням правилно. Чувал съм го да я повтарям често. Когато Аввата влизал в килията на даден монах и я намирал мръсна и затрупана, той казвал: "Този Отец трябва да обича духовните неща, защото той не бива разсейван от светски грижи". А когато влизал в килията на монах, който бил педантичен и всичко си било на мястото, той казвал: "Този Отец трябва да е духовно добродетелен, защото външното състояние на килията му показва вътрешното състояние на душата му."

Колко далеч сме всички ние от този Авва в нашето изпълнено с омраза осъждане — в името на Вярата на Господа на любовта — на новостилците, на всеки, който се различава от нас в нашите дребнави вярвания и възгледи, и на тези, на които им липсва смелост да направят това, което може би наистина чувстват в сърцата си. Вместо да се обръщаме към всеки (като отиваме) там, където той е, в търсене на добродетел, ние осъждаме, мразим и радостно изпитваме арогантна и грешна гордост от факта, че другите ще отидат в ада, а ние ще се спасим. Прилагам това не само към традиционалистите екстремисти. То се отнася особено за екстремните новостилци — икуменисти и "официални" — Православни, които са използвали своето влияние и асоциация с правителствата (често на цената на нарушаване на своята Вяра), за да ни унижават, да ни затварят устата и да се опитват да ни опозорят като ренегати, разколници, вън от Църквата, долни боклуци, неграмотни и селяни — и това, ad nauseam (до втръсване), в името на своя либерален икуменизъм и религиозна толерантност! Какви изненади ни очакват при смъртта. Дори и един чувствителен агностик би имал по-голям шанс за спасение от нас, когато — призвани да сме любящи християни — ние проповядваме омраза, независимо от коя страна сме, дали сме прави или не, когато се появят разделения.

Отплеснах се по тангенти (допирателни) отговаряйки на въпроса Ви. Надявам се само, че все пак съм предложил духовна terra firma (твърда земя), на която да застанете (се изправите).

Отивам на работа в семинарията, така че простете ми за проповядването. Просто си мислех, че би следвало да се опитам да Ви отведа там, където отличните Ви наблюдения отведоха мен.

Нека се помолим един за друг и да поверим целия си живот на Христа, нашия Бог!

Ваш смирен слуга, † еп. Авксентий Етнийски и Портландски