Превод от английски
Едни важни думи за истината и за любовта
От: отец Акакий
Тема: Едни важни
думи за истината и за любовта
Дата: 03
октомври, 2016 18:09:20 GMT + 01: 00
Скъпи вярващи, приятели, и духовенство, С Божията благословия и благословията на Негово Високопреосвещенство епископ (митрополит) Авксентий Етнийски и Портландски, препращам едно скорошно писмо, което Негово Високопреосвещенство сподели с мен, когато направих наблюдения много подобни на тези направени от кореспондента, на когото той пише. Благодаря му задето ми позволи да го сторя, тъй като намирам отговора му за назидателен, мъдър и полезен. Той ме попита дали може леко да промени първоначалния си отговор, което и стори. Това бе, за да се избегнат противоречия и раздори и да се добавят някои допълнителни негови мисли. Вярвам, че всички вие наистина ще оцените неговите думи, макар че може би не всички ще се съгласите с тях. Всички ние можем да научим много, като бъдем по-малко неотстъпчиви. Най-нисш сред монасите, † архимандрит Акакий, Игумен на Манастира
* * *
* Писмо, изпратено до Негово
Високопреосвещенство епископ Авксентий Етнийски и Портландски:
Ваше Високопреосвещенство,
Благословете,
Считам, че с редки исторически
изключения, покварата на Църквата се засилва с увеличаването на нейната близост
(интимност) с държавата.
С продължаващото влошаване на политико-икономическата
ситуация в Гърция, и с нарастващата вероятност за погрешното установяване на
икуменистите като "държавнаТА" Църква, чудя се как ще реагират "традиционалистите"
(старостилците) в рамките на държавната Църква. Въпреки сътресенията за
отделните гърци и за нацията като цяло, може би някои от тях ще бъдат
освободени от робството към държавната Църква и ще се върнат към традиционната
вяра, каквато е запазена в гръцката ИПЦ.
Целувам десницата Ви, [името премахнато]
* Отговор на Негово Високопреосвещенство, епископ Авксентий:
Уважаеми (име отстранено),
Бог да благослови.
Мантрата на монасите в цялата
византийска история е била послушание и ред по отношение на държавата, но
никога чак до точката на (извършване на) компромис с Вярата. Както Негово
Високопреосвещенство митрополит Хризостом пише: "Това е гръбнакът (здравата
основа) на византийската теокрация". Повече от всичко друго това ми
помогна да разбера, до известна степен, енигмата на съвременния православен
национализъм (онова, което св. епископ Николай (Велимирович) Сръбски нарича
"трибализъм"), както и разкривяването на православната монархия от
западната идея за "абсолютна монархия", станало съвсем очевидно в
пост-византийските времена. В наши дни, както казва епископ Фотий в България,
ние дори не разбираме духовната същност на правителството (държавното
управление) и липсата както на управници, така и на граждани, които да имат силата
да управляват и да следват — и особено по отношение създаването на истински
православни монархии. Напълно се съгласявам.
Що се отнася до гръцките
традиционалисти в Държавната църква, те могат да бъдат обвинени в известно
малодушие, за това че не се помръднаха по-категорично и по-скоро, но това си е
човешка черта, която мнозина от нас проявяваме от време на време. Важното свидетелство
на тези хора е, че те служат като (леко телесно) наказание за традиционалистите
екстремисти, които, с цялото си служение на думи на Вярата, забравят все-покриващото
сърдечно служение на Христа. Арогантните им и твърди осъждания на новостилците
не правят нищо, за да ги приканят и просветят. Ако модернистите страдат от
малодушие, то каква духовна смелост можем да покажем ние на заблудените наши братя,
някои от които са доведени от духовните си водачи до ръба на отстъплението, като
щастливо и почти небрежно ги наричаме разколници, еретици, вън от Църквата, без
Благодат, и така нататък? Уповавам се на Бога, че далеч сме подминали онзи протестантски
затънтен фундаментализъм и можем да влезем в царството на любовта и на сърцето.
Така, когато грешащите дойдат при нас, можем да се покаем заедно с тях, ако не
и повече от тях. Те грешат в лъжа; ние грешим в Истина, и с гордост от духовно-болестен вид: осъждаме другите, говорим срещу тях, съсипваме репутацията им, и
така нататък, а често (правим това) и със своите собствени кръгове дори!
Като пиша това, следвам онова,
което в продължение на години проповядва и учи Негово Високопреосвещенство
митрополит Хризостом (инструктиран, както бяха и той, и мнозина други, по
примера на своя духовен отец, митрополит Киприан). Ако думите му звучат познати,
то не е защото аз ги произнасям. Това е така, защото те са верни и аз им
вярвам, и най-вече, защото те са научени, без това тези, които ги изразяват, да
ги обявяват за безспорна "догма" или пък с ужасни думи на осъждане за
онези, които могат и да не се съгласят с тях. Ние трябва — както казват всички те, и аз
включително —да имаме чувствителност към Вярата и все-таки изцяло (да
сме преизпълнени) с любов към хората. Негово Високопреосвещенство ми разказа една
историята за св. Доротей от Газа, ако си спомням правилно. Чувал съм го да я
повтарям често. Когато Аввата влизал в килията на даден монах и я намирал
мръсна и затрупана, той казвал: "Този Отец трябва да обича духовните неща,
защото той не бива разсейван от светски грижи". А когато влизал в килията
на монах, който бил педантичен и всичко си било на мястото, той казвал:
"Този Отец трябва да е духовно добродетелен, защото външното състояние на
килията му показва вътрешното състояние на душата му."
Колко далеч сме всички ние от този
Авва в нашето изпълнено с омраза осъждане — в името на Вярата на Господа на
любовта — на новостилците, на всеки, който се различава от нас в нашите дребнави
вярвания и възгледи, и на тези, на които им липсва смелост да направят това,
което може би наистина чувстват в сърцата си. Вместо да се обръщаме към всеки
(като отиваме) там, където той е, в търсене на добродетел, ние осъждаме, мразим
и радостно изпитваме арогантна и грешна гордост от факта, че другите ще отидат
в ада, а ние ще се спасим. Прилагам това не само към традиционалистите екстремисти.
То се отнася особено за екстремните новостилци — икуменисти и "официални" — Православни, които са използвали своето влияние и асоциация с правителствата
(често на цената на нарушаване на своята Вяра), за да ни унижават, да ни
затварят устата и да се опитват да ни опозорят като ренегати, разколници, вън от
Църквата, долни боклуци, неграмотни и селяни — и това, ad
nauseam (до втръсване), в името на своя
либерален икуменизъм и религиозна толерантност! Какви изненади ни очакват при
смъртта. Дори и един чувствителен агностик би имал по-голям шанс за спасение от
нас, когато — призвани да сме любящи християни — ние проповядваме омраза, независимо
от коя страна сме, дали сме прави или не, когато се появят разделения.
Отплеснах се по тангенти (допирателни) отговаряйки
на въпроса Ви. Надявам се само, че все пак съм предложил духовна terra firma (твърда земя), на която да застанете (се изправите).
Отивам на работа в семинарията,
така че простете ми за проповядването. Просто си мислех, че би следвало да се
опитам да Ви отведа там, където отличните Ви наблюдения отведоха мен.
Нека се помолим един за друг и да
поверим целия си живот на Христа, нашия Бог!
Ваш смирен слуга, † еп. Авксентий
Етнийски и Портландски
