Превод от английски
ТРЯБВА
ЛИ ДА КАЗВАМЕ КАКВОТО МИСЛИМ, ИЛИ ДА МИСЛИМ КАКВОТО КАЗВАМЕ?
Един мой налудничав
приятел смята, че Преструвката е характеристика на епохата. Той твърди, че
всяко социално общуване се основава на преструвка. Влиза слуга и казва, че господин
и госпожа Скука са в гостната.
"По
дяволите!", казва мъжът.
"Тихо!",
казва жената. — Затвори вратата, Сюзън. Колко често трябва да ти казвам никога
да не оставяш вратата отворена?
Мъжът се промъква по
стълбата на пръсти и се затваря в кабинета си. Жената прави своите неща пред
огледалото, изчаква, докато почувства, че е достатъчно господарка на себе си, та
да не покаже чувствата си, и след това влиза в гостната с протегнати ръце и с вида
на човек, който приветства посещението на ангел. Тя казва колко е щастлива да
види Скуките – и колко е хубаво от тяхна страна да дойдат. Защо не донесоха
повече Скуки със себе си? Къде е палавият Скука младши? Защо вече никога не
идва да я види? Ще трябва истински да му се ядоса. А сладката малка Пухкава Скука?
Твърде млада да се отбие! Глупости. Не си струва да се прекара ден "у
дома", когато не всички Скуки са там.
Скуките, които се надяваха, че тя е излязла – които се обадиха само защото книгата по етикет им казваше, че трябва да се обадят поне четири пъти на сезон, обясняват как все се опитват и опитват да дойдат.
— Този следобед —
разказва госпожа Скука — бяхме решени да дойдем. Джон, скъпи – казах тази
сутрин, ще отида да видя скъпата госпожа Просташка днес следобед, каквото и да
се случи.
Идеята, която се
предава, е, че на принца на Уелс, когато се отбил у Скуките, му било казано, че
не може да влезе. Може да се отбие отново вечерта или да дойде някой друг ден.
Този следобед Скуките
щяха да се забавляват по свой си начин; те щяха да се срещнат с госпожа Просташка.
"А как е г-н Просташки?",
Пита г-жа Скука.
Госпожа Просташка остава
онемяла за момент, напрягайки ушите си. Тя го чува как се промъква покрай
вратата на слизане по стълбите. Тя чува как входната врата тихо се отваря и
затваря. Събужда се, сякаш от сън. Тя мислеше за скръбта, която ще обхване Просташки,
когато се върне у дома по-късно и научи какво е пропуснал.
И е така не само със Скуките
и Просташките, но дори и с нас, които не сме Скуки или Просташки. Обществото
във всички редици се основава на преструвката, че всеки е очарователен; че се
радваме да видим всички; че всички се радват да ни видят; че е толкова хубаво
от страна на всички да дойдат; че сме опустошени от мисълта, че те наистина
трябва да си тръгнат сега.
Какво бихме
предпочели да сторим – да спрем и да довършим пурата си или да побързаме към
гостната, за да чуем как пее госпожица Пискливка? Бихте ли ни попитали?
Препъваме се един в друг да бързаме. Наистина по-добре би-било госпожица Пискливка
да не пее; но ако настояваме – а ние настояваме. Госпожица Пискливка, с доста
неохота, се съгласява. Внимаваме да не се споглеждаме. Седим с очи, вперени в
тавана. Госпожица Пискливка завършва и става.
"Но беше тъй
кратко", казваме ние, веднага щом можем да бъдем чути над аплодисментите.
Сигурна ли е госпожица Пискливка, че това е цялото? Или палавата дама си играе
номера с нас, лишавайки ни със стих? Госпожица Пискливка ни уверява, че вината
е на композитора. Но тя знае и друго. При този намек лицата ни отново просветват
от радост. Настояваме за още.
Виното на нашия
домакин винаги е най-необикновеното, което някога сме опитвали. Не, не още една
чаша; не смеем – заповеди на лекаря, много строги. Пурата на нашия домакин! Не
знаехме, че правят такива пури в този прозаичен свят. Не, наистина не бихме могли
да изпушим още една. Е, щом толкова много настоява, може ли да я сложим в джоба
си? Истината е, че не сме привикнали на силно пушене. Кафето на домакинята! А
тя дали ще ни довери тайната си? Бебето! Едвам се доверяваме да говорим. Обикновеното
бебе – виждали сме го. По правило, да бъдем откровени, никога не бихме могли да
открием много красота в бебетата - винаги сме считали, че обичайните излияния
за тях са неискрени. Но това бебе! Почти сме на път да ги попитаме откъде са го
взели. Това е точно нещото, което искахме за себе си. Рецитацията на малката
Джанет на "Посещение при зъболекаря!" Досега любителски рецитатор не
ни е привличал. Но това е гениално, определено. Тя трябва да бъде обучена за
сцената. Майка й не одобрява напълно сцената. Умоляваме в полза на сцената – да
не бъде лишена от такъв талант.
Всяка булка е
красива. Всяка булка изглежда очарователна в простичък костюм на - за повече
подробности вижте местните вестници. Всеки брак е повод за всеобща радост. С
нашата чаша за вино в ръка ние си представяме идеалния живот, който знаем, че ги
очаква. Че как иначе? Тя, дъщеря на майка си. (Наздраве.) Той – е, всички го
познаваме. (Още наздравици.) Също тъй и неволно мърморене от зле регулиран млад
мъж в края на масата, незабавно потиснато.
Ние носим преструвката
си дори в своята религия. Седим в църква и с гласове, набъбнали от гордост,
споменаваме на Всемогъщия, на определени интервали, че сме нещастни червеи – че
в нас няма нищо добро. Този род неща, както разбираме, се очакват от нас; не ни
вредят никак и предполага се са угодни.
Преструваме се, че
всяка жена е добра, че всеки мъж е честен – докато настоятелно не ни принудят,
против волята ни, да забележим, че не са. Тогава много им се ядосваме и им
обясняваме, че те, бидейки грешници, не са хора, годни да се смесват с нас
съвършените хора. Нашата скръб, когато богатата ни леля умре, едва ли може да
се понесе. Магазините за текстил трупат богатства, помагайки ни слабо да
изразим опустошението си. Единствената ни утеха е, че тя е отишла в един
по-добър свят.
Всеки отива в един
по-добър свят, когато имат всичко възможно от този.
Стоим около отворения
гроб и си казваме това един другиму. Духовникът е толкова уверен в това, че за
да спести време, са написали формулата за него и са я отпечатали в малко книжле.
Като дете това ме изненадваше – фактът, че всички отиваха на небето. Мислейки
за всички хора, които са умрели, си представих мястото като пренаселено. Почти
ми ставаше жал за Дявола, никой никога не се доближаваше при него, така да се
каже. Виждах го във въображението си, един самотен стар господин, седнал на
портата си ден подир ден, надявайки против всяка надежда, мърморейки на себе си
може би, че едва ли си заслужава, от негова гледна точка, да поддържа шоуто
отворено. Една стара медицинска сестра, на която веднъж се доверих, беше
сигурна, че ако продължа да говоря по този начин, той така или иначе ще ме
хване. Трябва да съм бил злосърдечен младеж. Мисълта как би ме посрещнал,
единственото човешко същество, което бе виждал от години, носеше известно
очарование за мен. Поне веднъж в моето съществуване щеше да се вдигне шум за
мен.
На всяка публична
среща главният говорител винаги е "весел добър човек". Човекът от
Марс, четейки нашите вестници, би бил убеден, че всеки член на Парламента е
весел, любезен, храбър, щедър по душа светец, с точно толкова човечност в себе
си, колкото да попречи на ангелите да го отнесат телесно. Нима цялата публика,
движена от един общ импулс, не го обявява три пъти поред, и то с гръмовен глас,
че е този "весел добър човек"? Те всички казват тъй. Винаги сме
слушали с най-голямо удоволствие блестящата реч на нашия приятел, който току-що
е седнал. Когато си мислеше, че се прозяваме, ние пиехме от красноречието му, с
отворена уста.
Колкото по-високо
човек се издига в социалната скала, толкова по-широка става тази необходима
база за преструвка. Когато нещо тъжно се случи на много голям човек, по-малките
хора около него едва ли искат да продължат да живеят. Виждайки, че светът е
донякъде пренаселен от важни хора и че едно или друго като цяло се случва с
тях, човек се чуди понякога как така светът продължава да съществува.
Имало едно време една
болест, която нападнала един добър и велик човек. Прочетох в ежедневника си, че
цялата нация е потънала в скръб. Хората, хранещи се в обществени ресторанти,
след като бивали уведомени за новината от сервитьора, отпускали глави на масата
и ридаели. Непознати, срещайки се на улицата, се обгръщали с ръце един друг и
плачели като малки дечица. По това време бях в чужбина, но ми предстоеше да се завърна
у дома. Почти се срамувах да отида. Погледнах се в огледалото и бях шокиран от
собствения си външен вид: това беше на човек, който не бе имал проблеми със
седмици. Почувствах, че да нахлуя в тази съкрушена от скръб нация с лице като
моето, би означавало да прибавя към тяхната скръб. Светна ми, че трябва да имам
повърхностна, егоистична природа. Бях имал късмет с една пиеса в Америка и за нищо
на света не бих могъл да изглеждам поразен от скръб. Имаше моменти, в които,
ако не бдях над себе си, се улавях, че си подсвирквам.
Да би било възможно,
щях да остана в чужбина, докато някое неочаквано нещастие не ме направи повече в
унисон с моите сънародници. Но делата притискаха. Първият човек, с когото
разговарях на кея в Доувър, беше служител на митницата. Може да сте си
помислили, че скръбта би го направила безразличен към просто едни четиридесет и
осем пури. Вместо това, той изглеждаше доста доволен, когато ги намери. Той
поиска три лири и четири пенса и се подсмихна, когато ги получи. На платформата
на Доувър малко момиченце се засмя, защото една дама изпусна ръчна кутия върху
куче; но пък децата винаги са коравосърдечни – или може би то не бе чуло
новината.
Това, което ме учуди
най-много обаче, беше да открия в железопътния вагон изглеждащ като уважаван
човек да чете списание с комикси. Истина, той не се смееше много: имаше достатъчно
благоприличие за това; но така или иначе, какво правеше един поразен от скръб
гражданин със списание с комикси? Нямаше и час откак бях в Лондон и стигнах до
извода, че ние, англичаните, трябва да сме хора с чуден самоконтрол. Предния
ден, според вестниците, цялата страна е била в сериозна опасност да изкрее и
умре от разбито сърце. За един ден нацията се беше съвзела. - Цял ден плакахме
- бяха си казали те, - плакахме цяла нощ. Не изглежда това да е сторило нещо
добро. Сега нека отново поемем бремето на живота." Някои от тях –
забелязах го в трапезарията на хотела същата вечер – отново се отнасяха доста
любезно към храната си.
Преструваме се за
доста сериозни неща. По време на война войниците на всяка страна винаги са
най-смелите на света. Войниците на другата страна винаги са коварни и хитри; ето
защо понякога те печелят. Литературата е изкуството на преструвката.
"Сега всички вие
седите наоколо и подхвърляте стотинките си в шапката", казва авторът,
"и аз ще се престоря, че в Бейсуотър живее млада дама на име Анджелина,
която е най-красивата млада дама, някога съществувала. А в Нотинг Хил ще се
престорим, че живее млад мъж на име Едуин, който е влюбен в Анджелина.
И тогава, да имаше
достатъчно стотинки в шапката, авторът отпочва и се преструва, че Анджелина е
мислила това и е казала онова, и че Едуин е направил всевъзможни прекрасни
неща. Знаем, че той си измисля всичко, на момента. Знаем, че той си измисля
точно това, което мисли, че ще ни зарадва. Той, от друга страна, трябва да се преструва,
че го прави, защото не може да спре да го прави, тъй като е творец. Но знаем
достатъчно добре, че ако спрем да хвърляме стотинки в шапката, той скоро ще открие,
че може да спре.
Театралният мениджър
блъска по барабана си.
"Върви нагоре! нагоре!"
вика той. "Ще се преструваме, че госпожа Джонсън е принцеса, а старият Джонсън
ще се преструва, че е пират. Върви нагоре, нагоре, и бъди навреме!"
И така че госпожа
Джонсън, преструвайки се, че е принцеса, излиза от едно колебливо нещо, което
сме съгласни да се преструваме, че е замък; а старият Джонсън, преструвайки се
на пират, е тласкан нагоре и надолу по друго едно колебливо нещо, за което сме
съгласни да се преструваме, че е океанът. Госпожа Джонсън се преструва, че е
влюбена в него, което знаем, че не е вярно. А Джонсън се прави на много ужасен
човек; и госпожа Джонсън се преструва, до единайсет часа, че вярва в това. И си
плащаме цените, вариращи от шилинг до половин суверен, за да седим два часа и
да ги слушаме.
Но както обясних в началото, приятелят ми е налудничав човек.