http://internetsobor.org/index.php/stati/avtorskaya-kolonka/protodiakon-german-konets-li-moskovskoj-patriarkhii
Протодякон Герман: Идва ли краят
на Московската патриаршия?
Автор:
Митрополит Агафангел. Публикувано: 25 януари 2023 г. Категория: Колона на автора.
Посветен на паметта
новопреставения протойерей Бенджамин ЖУКОВ,
истински син на историческата Руска
Православната Задгранична Църква.
Вечна памет!
Идва ли краят на Московската патриаршия?
Това, за което се молихме и мечтаехме от десетилетия
– изчезването на сталинската църква – може най-накрая и да дойде, но не съвсем във
вида, в който си въобразявахме. Болшевишкото чудовище не може да издъхне съвсем.
Съветската власт рухна, но означава ли това, че Русия се е завърнала? Не, не Русия
не се е завърнала, а се яви РъФ-ия (Руската федерация). Предатели от Задграничната
църква твърдяха, че едва ли не Светая Рус (-ия) е възкръснала и с бързи темпове
и с всевъзможни неистини въвлякоха повечето зарубежници в църквата-майка. Но беше
ли ря Майка? Не, не майка, а мащеха, в което днес с всеки ден самите те започват
да се убеждават, намирайки се сега в пълно объркване. Очите им започнаха да се отварят
за действителността и да разбират кой е "нашият пресвети Господар и Отец",
когото те боготворяха през всичките тези последни петнадесет години.
А разумно ли беше от тяхна страна да очакват
различен резултат?
Агентът на съветските тайни служби с агентурен
прякор Михайлов, Кирил Гундяев, какъвто неръкоположения Михайлов е бил по съветско
време, си остава все същият тридесет години след падането на омразната безбожна
власт. А както се знае, рибата загнива от главата. В съветско време всички
архиереи, без нито едно изключение, достигаха до епископска власт само с одобрението
на богомерзката власт и със съгласието да си сътрудничат с нея. Основният тип сътрудничество
беше "доносничество". Да "доносничиш" за братята си, за подчинените
си, за паството беше едно от основните занятия на съветските архиереи, в замяна
на което те можеха да се ползват от някои завидни ползи, които бяха недостъпни за
обикновения гражданин (човек на улицата). Лесно е да се разбере каква духовна поквара
е царувала в душите на такива неморални информатори в раса и митри. За се излекува
тази поквара има само един начин – радикално покаяние, дълбоко коренно прераждане.
А случи ли се това? Не. А се случи това, че от един собственик те се преместиха
на друг. От покорно служение на болшевишките сатанисти, те започнаха да се кланят
на Мамона и на новите държавни управници, все така оставайки на кормилото на църковната
власт. Дори стана прието гръмко да се разобличава бруталното предишно преследване
на вярващи и като цяло на мирното население, което повлече милиони невинни жертви,
в които те косвено, чрез сътрудничеството си, участваха и следователно за което
носят макар и нравствена отговорност. И така, най-печалното е, че не бе принесено
никакво покаяние за това многогодишно сътрудничество със сатанинската власт, което
би могло да отмие юдейския им грях, което означава, че и у тези доносници в раса
не се вижда никакво духовно възраждане в чорапи.
Нека повторим тук това, което многократно вече сме писали в отговор на упреците, отправяни към нас, че е лесно и безнравствено да критикуваш онези, които са в неволя, когато ти сам си на свобода. За това Задграничната църква винаги е казвала, че тя е свободна част от Руската църква и по дълг се явява нейният свободен глас. Неин дълг беше да не си налага чужди вериги, а да помага на нашите братя да отхвърлят тези вериги, които ги държаха в плен. Нашите разобличения засягаха не индивидите, а онази система от лъжи, в която мнозина трябваше да живеят по неволя, а някои успешно оцеляваха. В Задграничната църква винаги се в казвало, че не знаем как бихме постъпили самите ние, ако бяхме в ужасните съветски условия, може би не по-добри от много от членовете на патриаршията, но ние, по Божия Промисъл, бяхме поставени в различни условия, в условия на свобода, не за да я използваме безгрижно и да утаяваме истината, а за да я провъзгласяваме, което именно сме правили през изминалия век. След това дойдоха времената на относителна разкрепостяване, когато вече никого не изправяха до стената (за разстрел) заради убежденията си и всеки можеше по съвест да говори истината, без да се изправя пред някаква опасност за нея, освен може би да се лиши от разни привилегии и облаги. Пръстите на едната ръка биха били достатъчни, за да се преброи кой сред архиереите е принесъл покаяние за минали деяния, затова пък огромното мнозинство се втурна в главозамайващо преследване на материални блага.
И въпреки това, вътре в Задграничната Църква
се намериха хора, особено в архиерейски сан, които все пак счетоха за възможно да
предадат миналото си и да застанат под управлението на онези, които не без основание
бяха разобличавали толкова години и десетилетия. Те елегантно престъпиха червената
линия и се примириха със сергианството, с икуменизма, с новия стил - напълно забравяйки
всичко, което по-рано бяха писали, казвали и отстоявали. И тогава, като в баснята
на Крилов, (през) всички тези последни петнадесет години те се веселиха, блаженстваха,
но когато зимата дойде, изведнъж се осъзнаха, оставиха розовите си очила, отново
видяха истинското лице на Кирил Гундяев, а зад него и цялата Московска патриаршия
с нейното малко променено митрополит-бюро. И разбраха, че са попаднали в капана,
който сами си бяха устроили! И как сега да се измъкнат от него? ...
През последните години Патриаршията постоянно
набираше сили. Най-ценната плячка за нея, разбира се, беше да получи в редиците
си предалата се без борба по-голяма част от Задграничната Църква, своя вечен непримирим
дотогава враг, който по същество беше отрицание на нейното съществувание. Плячкосването
на Задграничната църква бе последвано от плячкосването на така наречената "Архиепископия
на православните църкви с руската традиция в Западна Европа" – пищно название
на Евлогиянския разкол – който през всичките тези години чрез трудовете на своите
знаменити богослови обясняваше, че няма спасение за диаспората извън Константинополската
патриаршия. Но това, което се случи, беше, че с прост размах на писалка, без дори
да поговори с нея, патр. Вартоломей чисто и просто унищожи тази хибридна структура,
като й заповяда да се присъедини към местната гръцка епархия, което естествено
тя счете за оскърбление. Как така – от положение на екзарх на почетния глава на
цялата Православна църква да бъде снизведен до ролята на слугиня и спомагателна
сила на някаква си невзрачна епархия! И веднага всички предишни умни приказки за
необходимото послушание към Константинополския патриарх, на когото сякаш според
каноните трябва да се подчиняват не само всички диаспори, но и всички поместни църкви,
изведнъж се забравиха и с благодарност евлогианците попаднаха в обятията на Кирил
Гундяев, спомняйки си, че някога са били част от Руската църква. Жалко е само, че
цял век подобна мисъл не ги осеняваше и те упорито се съпротивляваха на многократните
предложения да се върнат в Задграничната Църква, която бяха напуснали в средата
на двадесетте години. Но веднага след като стана нахлуването на руски войски в Украйна,
митр. Йоан Ренето, главата на евлогианците, започна да избухва в разни възмутени
отворени писма, призиви, осъждащи одобрената от патр. Кирил политика на Вл. Путин,
от която злощастният евлогианец настоятелно призова да се разграничи. Призивите,
видимо не са постигнали желаната цел, нищо в тази област не се е чуло. Но удивителното
е, че нямаше никакви последствия за такава дързост.
Вярно е, че е лесно да си представим пълното
недоумение на П. Кирил, който не е свикнал с такова отношение към него. Неговият
метод на "църковен мениджмънт" е известен – той е вертикала на властта,
бидейки на самия връх на тази вертикала. Той вижда себе си в ролята на своего
рода местен римски папа, по принципите на Първия ватикански събор, който установи
непогрешимостта на главата на Църквата, която приема решенията си самостоятелно,
без да се нуждае от одобрението или съветите на останалите членове на Църквата.
Да си спомним как той с ритник уволни изглеждащия всевластен митр. Иларион Алфеев,
който даже и дума не посмя да обели в своя защита. Неговите събратя в аржиерейско
сан също действаха страхливо-мълчаливо, както и членовете на Синода, от които не
се чу ни една дума, ни един недоумяващ въпрос - как може да постъпите така с човек,
който стои на такъв пиедестал, който досега се е ползвал с пълното доверие и е заслужил
толкова много награди за дейността си? Но не, на всички ръцете са по кантовете,
независимо дали имаш бял клубок или диамантен кръст на него, което още веднъж показва
какво е относителното тегло на тези широко раздавани награди. И все пак, Кирил не
реагира по никакъв начин на дързостта на такава малка пешка за него като този евлогиански
митр. Йоан. Можете да си зададете въпроса – защо? А вероятно защото е започнал да
разбира, че земята гори под краката му. Предишният му всевластен статут е сериозно
разклатен и той трябва да е внимателен. Той вече е разкъсал (връзки с) половината
от официалните православни Църкви след неканонични актове, поставени от Патр. Вартоломей
за Украйна, но сега авторитетът му започна да се оспорва сред онези, които стояха
на негова страна. Сега хората не се страхуват открито да го критикуват. Носят се
слухове за желателността да се избере нов патриарх. В някои европейски страни, редица
приходи, които бяха под неговия омофор, открито скъсаха с него. Необходимо е, моля
ви се, да се внимава с тези европейци, защото това е витрина, на която не бива да
се позволи да се пропука, не нива да бъдат третирани като домораслите, с които няма
нужда да се съобразяваш.
В същото време, от страна на РПЗЦ МП, под номиналното
ръководство на своя нов митрополит, устойчиво цари пълно мълчание. По-рано ние,
в самото начало на събитията, писахме за две изказвания, макар и не от страна
на архиереи, нито даже от духовенството, а от една мирянка и една монахиня. Тези
две реакции даваха някаква слаба надежда, че нещо ще се раздвижи, но здравите слова
и мисли бяха тъй и заглъхнаха във въздуха, без да бъдат подхванати от никого. Дори
и самите две "жени-храбреци" свикнаха със създалото се положение и не
счетоха за необходимо да се опитват повече да възстановят лицето на своята Църква.
Сонадалистите мълчейки, страхливо седят, въпреки че може да се предположи, че разбират
позорното си положение, но за това вече няма нужната духовна сила, за да се
отскубнат от това унизително положение. Едно нещо безусловно ги измъчва сега: фактът,
че киевският митрополит Онуфрий скъса с Москва и отсега нататък те не могат да общуват
с него. И те хранят много повече единомислие и симпатия към Онуфрий, отколкото към
Кирил, когото сега всички те са "разпарчетосали".
И тук достигаме до най-болезненото за МП –
загубата на Украинската църква. Загуба, която се случи в две стъпки: първо, УПЦ
на митр. Онуфрий едностранно скъса административните и дори сакраментални отношения,
като реши самостоятелно да вари свето Миро, което е прерогатив на Църква, която не зависи
от никого в тайнствата. И второ, по-нататъшното съществуване на самата УПЦ днес
е под въпрос по чисто политически причини, които са пламенното желание на днешното
"демократично" правителство. Правителството на Зеленски използва раздути,
но добре проверени подлоги, които бяха използвани в продължение на десетилетия от
съветчиците, в успешното издирване на "врагове на народа" и прочие шпиони
в полза на тяхната антирелигиозна политика, за да прихванат в полза на своята
бутафорна ПЦУ, самата сърцевина на православието в Русия - Киево-Печерската лавра,
която вече е опетнена от служението в нея на Рождество и на Кръщение Господне на
командата на ПЦУ и на самия Епифаний.
ПЦУ, или "тюрлюгювечът", както някои
уместно я наричат, е разнородно сборище, в което обаче липсва един елемент - порядъчни
свещенослужители. В това сборище, което обединява най-ненадеждните личности, където
всеки е щастлив да излее компромат срещу брат си, все по-влиятелен става бившият
секретар и дясна ръка на покойния митр. Владимир Сабодан, известен с нетрадиционалността
си и избягал от УПЦ, Александър Драбинко. В допълнение, Епифаний, както и на много
бесни шовинисти украинци, горещо приветства прехода към нов стил на календара. Би
било интересно да се знае: Епифаний и неговите съслужащи празнуваха ли Коледа или
не две седмици по-рано, на 25 декември? Оказва се също така, че тази чисто обновленческа
църква служи на украински език! Самият Епифаний в пълен възторг, че служи за първи
път в Киево-Печерската лавра, заяви след Литургията: "На родния си език прославяме
великото събитие на Богоявление". Родният им език е измислената от тях галимация
през ХХ век. Да си представим Божествената Литургия на съвременен украински
език – направо "изнесете светиите". ПЦУ с радост внедрява всичко
онова, което я откъсва от традиционните й корени, следвайки по стъпките на болшевиките,
завличайки целия народ към въведения от Ленин григориански календар, като по този
начин се надява да отблъсне още повече своя народ от Русия и от руските вярващи.
В същото време върви мащабен план за постепенно
пълно изтласкване на УПЦ от украинското пространство, чрез сплашване на духовенството,
образуване на наказателни дела срещу тях, като те се лишават от гражданство, отнемане
по "законов ред" на манастири и храмове. Сега в дневния ред на Върховната
Рада стои въпросът за по-нататъшната съдба на Почаевската лавра. Неприкритата цел
на правителството е да превърне цялата УПЦ в своята новоизмислена ПЦУ, което нито
един православен не може да приветства. Безусловно, цялата ПЦУ е излязла от МП и
страда от все същия първороден грях и няма никакво основания да я превъзнасяме,
както прави германският Вл. Марк, но все таки да се поставят и двете структури,
УПЦ и ПЦУ, на едно и също ниво и да се отъждествяват е просто нечестно. У първият
има повече от видимост на Църквата, което хич не може да се каже за втората, дори
и само заради това, че в нея изобщо няма нито монаси, нито монашество.
Но колко назидателно е да разчитаме плача и
риданията на поддръжниците на Онуфрий: "Трябва да се борим за нашите светини
/.../ Отнемат църкви, прогонват молещите се /.../ Господ не бива поругаван и на
всички ще въздаде за заслугите им /.../ Това е действие на антихриста или на неговите
поддръжници" ... Верни, искрени думи, но по някаква причина те не бяха чути,
когато МП с помощта на гражданските власти насилствено отнемаше църкви от Задграничната
Църква. Когато началникът на съветската църковна мисия в Йерусалим, застанал редом
до палестинските полицаи в нашия Хебронски манастир, се усмихваше, когато изповедничката
игумения Юлиания била теглена надолу по стълбите за краката, а главата й се блъскала
по каменните стъпала...
Да, сега очевидно преживяваме още един обрат
в живота на Московската патриаршия, който може да доведе до радикално изменение
на съдбата й, и то – не към по-добро за нея. И не само в материално отношение със
загубата на Украйна, най-големият й източник на доходи. В продължение на толкова
десетилетия те незаслужено се ползваха от невероятна снизходителност. Светът се
отказваше да погледна със здрави очи на същността й. Предупрежденията на Задграничната
Църква бяха глас, който викаше в пустинята. Само да си спомним как на Запад посрещаха
патриаршеските архиереи с умиление, превъзнасяйки се, че в тяхно лице виждат представители на Църква-Мъченица,
тогава когато със сътрудничеството си с безбожните власти в действителност те
съучастваха в задушаването на вярата и в преследването на православния народ. Такова
ослепление, може да се предположи, към днешен ден е отишло във вечността. Не за
дълги години (напред), а завинаги. И можем само да се надяваме, че самите обстоятелства
ще доведат до необходимостта да се принесе онова дълбоко духовно покаяние, което
бе толкова очаквано и не се състоя през деветдесетте години. Такова очистване със
безусловно ще доведе до много загуби на кадри, но ще постави и началото на възхода
на нови сили, на нова Църква. И нека не губим надежда, защото сме дълбоко убедени,
че в народните недра има огромен потенциал за искрена саможертвена вяра.
Плодовете, посяти от Равноапостолния Свети
Велик княз Владимир ще се почувстват и Светата Русия отново ще възсияе.
Протодякон Герман Иванов-Тринадесети
Тагове:
RPHZ, Протодякон Герман
# RE: Протодякон Герман: Иде ли
краят на Московската патриаршия? — Митрополит Агафангел 25.01.2023 17:11
Съгласен съм с написаното от скъпия
отец Герман. Единственото, което искам да кажа е, че ПЦУ не е "бутафорно"
образование - а това, в което се е изродила днес Константинополската патриаршия,
сега това е истинското й лице. Те са различават, разбира се, от МП, но не бих утвърждавал
дали е за по-лошо. МП без покаяние, давайки си "вид на Православието"
е Църквата на Антихриста, апокалиптичната блудница, седяща на звяра, която не може
да се отърве от Кремъл и сега се гърчи в опити да измами всички. Ето пред какъв
избор са (изправени) православните в Украйна. Хората, у които е запазена съвестта,
предпочитат да не избират нито едното, нито другото.
И, разбира се, исторически украинският
език не е измислен - това е древният език на народа, който живее в тази местност,
който дори е съхранил оноова, което руският език е загубил, поддал се на обработка
от "културната западна цивилизация" (което е очевидно, ако например сравним
имената на месеците на украински и руски езици и много други). Разбира се, съвременният
украински език до голяма степен е изкуствен, в него има много нови думи, измислени
на принципа "само и само да не е като на руски". Но простият, народен
украински език, на който тук са говорили в продължение на хиляди години, с който
ние тук, в СССР, израснахме, беше по време на нашата младост много красив и
изразителен.
