Старостилната Борба
Копнеж за
любов без компромиси *
архиепископ Хризостом
В няколко минали броеве на списание „Orthodox Tradition“ [Православнo Предание], се опитах да представя един справедлив и обективен профил на старостилното
движение в Гърция: неговите прекомерности и неговите триумфи, неговите силни и
слаби страни, както и неговата борба да остане непоклатим свидетел на всички църковни
предания в момент, когато дори и най-основните традиции биват захвърляни от
много от националните църкви, техните екзархии в диаспорите, и – уви! – от някои
от древните Патриаршии. В тези свои опити, се опитах да следвам пътя на
умереността, като със сигурност признавах грешките и недостатъците, съществуващи
в нашите традиционалистически кръгове и като – същевременно – посочвах, че
Църквата все така е една и това, че мнозина така наречени „модернистични”
православни, всъщност истински се стремят към искрени духовни цели.
Моите опити за умереност имаха различен успех. Умерената позиция е трудно нещо, тъй като тя прерязва самата същност на прекомерностите, които са разположени от двете й страни. По този начин, от една страна, един изтъкнат православен учен-модернист, когото силно уважавам, неотдавна ми каза, че някои от моите писания са нараняващи в тяхната нечувствителност към духовността на другите. Аз взех бележките му присърце и внимателно ще потърся такива примери и по възможност ще избягвам нараняващата реторика за в бъдеще. От друга страна, друг един много близък мой приятел и духовен съветник ме предупреди, че моите коментари в сп „Orthodox Tradition” за старостилците са толкова примиренчески, на моменти, че един невнимателен читател би могъл да си помисли, че когато обяснявам защо съм старостилец, аз всъщност не показвам достатъчно отдаденост на движението. Вярвам, поради това, че трябва да изясня някои основни точки.
Моите опити за умереност имаха различен успех. Умерената позиция е трудно нещо, тъй като тя прерязва самата същност на прекомерностите, които са разположени от двете й страни. По този начин, от една страна, един изтъкнат православен учен-модернист, когото силно уважавам, неотдавна ми каза, че някои от моите писания са нараняващи в тяхната нечувствителност към духовността на другите. Аз взех бележките му присърце и внимателно ще потърся такива примери и по възможност ще избягвам нараняващата реторика за в бъдеще. От друга страна, друг един много близък мой приятел и духовен съветник ме предупреди, че моите коментари в сп „Orthodox Tradition” за старостилците са толкова примиренчески, на моменти, че един невнимателен читател би могъл да си помисли, че когато обяснявам защо съм старостилец, аз всъщност не показвам достатъчно отдаденост на движението. Вярвам, поради това, че трябва да изясня някои основни точки.
Сериозно съм обезпокоен от онези традиционалисти,
които смятат, че само те представляват Православната Църква и които отхвърлят
всички новостилците и „модернисти” като не-православни. Подобни нагласи са
грубо фундаменталистични и граничат с мислене, което води до разкол, като вземат
– а те правят точно така – апокалиптичните личби на нашето време толкова
буквално, та да нарушат единството на Църквата. Подобни нагласи, струва ми се,
игнорират някои основни реалности. Има новистилни църкви, като например
гръцката Църква, които все още произвеждат светци. Собственият ми духовен отец
– митрополит Киприан – е духовно чедо на блажения архимандрит Филотей (Зервакос)
– който пък е духовно чедо на Св. Нектарий Егински – който остана в държавната
Църква на Гърция до смъртта си (макар че следваше църковния календар в
последния си дни1), като работеше за връщането на този орган към
правилния празничен календар на Църквата и към светоотеческото предание. И макар
и прелатите на много новостилни църкви, в дивите си икуменически изстъпления,
да са достигали до отричане на естеството на Самата Църква , други йерарси – както
и голям брой вярващи – остават верни на Истината, предадена им от Светите Отци [на църквата]. Като
се има това предвид, кой би искал да отчужди нашите „модернистични” събратя със
силна реторика? Кой би могъл да желае
да вярва, че Православието е било сведено до една шепа хора, които самостоятелно
са решили, че те представляват „единствената
Църква под слънцето” – нека цитирам една такава група?
В същото време, обаче, не одобрявам това, което бе
сторено на Свещеното Предание в името на модернизма, мислейки си, че някаква
абстрактна същност на Православието надхвърля
Свещеното Предание. Расте и едно ожесточено и вулгарно презрение към
етническото наследие на Православието сред новопокръстените в някои „модернистични”
юрисдикции, дотолкова че ежедневните, конкретни начини, по които Истината на Църквата
е достигала до вярващите в продължение на десетилетия – традиционното
свещеническо облекло, стоенето в църква, постенето, зачитането на визията на
Божествения порядък в православните монархии от миналото, скромността в
облеклото, определени видове поведение – биват отхвърляни като „най-обикновени
външни белези”. Традиционалистичните православни се характеризират като „глупци”,
заети с „камбани и миризми”, и всичко това – от хора, които за жалост никога истински
не са се потапяли в православния „начин на живот” – orthopraxis [правоправене] – и
спазването на Вярата, която – както те не успяват да осъзнаят – наистина не
може да бъде отделена от същността на Православието: правилния „начин на вярване”
и „истинският начин Богопочитане”.
В името на мисионерската целесъобразност и на апокалиптичната
необходимост, огромната част от православните в Америка – т.е. болшинството „модернисти”
– не успяват да изградят православни култури в Новия свят и – което е
по-важното – безславно се провалят [в това] да възпитат децата си –
бъдещето на Църквата – на истинско, традиционно и здраво Православие. Объркани
понякога от разминаването на Църквата с пътищата на един покварен свят, ние
започнахме да се съгласяваме онова, което превъзхожда света, онова, което не е
от света, с капризите на съвременната ни епоха! Скромният монашествуващ епископ
се заменя със светския „корпоративен човек”, твърде често повлияван от силните
и богатите и твърде зает с „бизнеса” на Църквата, за да пости, да следва
монашеските ограничения за ядене на месо, да се облича в традиционни одеяния,
да отбягва [притежаването
на] лични вещи, или да се въздържа от това да ухажва „световното Православие”. Нещо
повече, ереста на „теорията за разклоняване” на Църквата се проповядва от най-известните
православни амвони, като подкопава наложителността и върховенството на нашите
традиции. Нашият вяррващи, Пастирите, и чедата са отчуждени от Православието на практика, като прегръщат Вярата само на думи.
Нашите църкви – в агностическата атмосфера на
Новия свят – се отказаха от тайнствената, тиха и мрачна атмосфера на Свещеното
Предание, тъй благоприятна за молитва, в полза на ярко-осветената врява на
светския театър. В Църквата е навлязъл по-скоро личен вкус, а не послушание към
Свещеното Предание. И наистина, нашата свята задача като православни християни –
да се въздигнем, и още в този живот да
участваме в Божественото, да станем „синове Божии” в Сина Божий – е заменена с
бурните претенции на „наново родени”, на „спасени:, и на „избрани”, като много
от нашите църкви са изпълнени с хипербола на „телевангелска” религия за сметка
на едва доловимата, тиха и благочестива святост, преобразявала нашите предци в
продължение на векове. Успокояваща „евангелска” протестантска благочестивост,
подправена с малко римокатолически черти – един пакет, който по общо признание [се] продава
добре – замени силното вино и содата каустик на целебното Православие, което
има големи изисквания към тялото и към душата.
Ако съм отчаян от фанатизираните традиционалисти, то
това не е въз основа на личности, то е просто защото се боя както за душите на
онези, които изпадат в екстремизъм, така и за душите на ония, които биват заблуждавани
или – както често се случва – отблъсквани от неразумната си свръхревност.
Загрижен съм с изопачаването [при представянето] на Църквата, до което неизбежно води неразумната ревност.
По същата логика, ако съжалявам за капризите на „модернистите”, то не е поради
действията на който и да било отделен човек, а е поради възмущението ми от
начина, по който – малко по малко – модернистичните обновленци премахвате
парчета от съставната мозайка, което е Църквата. Някой може да си твърди, че
изоставянето на една традиция не може да помрачи лицето на Църквата. Аз
отхвърлям това твърдение, тъй като определено няма [никакво] съмнение,
че всяка еда иновациия – всеки отказ от традициите още от времето – в много
случаи – на апостолските времена – представлява стъпка към по-голямо обезобразяване
образа на спасението. Макар и някои хора и личности и да са обвързани с определени
процеси, като по този начин трябва да бъдат посочвани и цитирани, то в крайна
сметка аз осъждам [окайвам] и се боя именно (от) процеса, който всъщност ги е превърнал в свои
жертви.
Като помня твърдо всичко, което съм казал, всеки честен човек ще разбере защо аз съм старостилец и
защо съм непоколебим в тази своя позиция. Аз не съслужа с новостилци и не участвам
в онези дейности, в които те съгрешават като се отклоняват от православните
традиции. Не ги насърчавам в техните грешни възгледи за Свещеното Предание,
нито съм тъй духовно вял, че да пропусна да посоча техните грешки и погрешни
вярвания. Аз искрено им напомням за злите последствия от техните нарушения,
както е видно от факта, че много старостилни ревнители в Гърция, Румъния, и по
други места са претърпели преследвания – и дори смърт – от ръцете на православните
си събратя. Това не бива да се забравя. Аз им напомням, че не малко обслужващи
самите себе си [самопредставящи
се за?] „модернисти”, страхувайки се от истинското
ни свидетелство за Вярата, са били далеч не честни и почтени в приказките си за
законни и умерени старостилци. По силата на своята самопровъзгласена „официалност”
те понякога са заявявали, че ние, старостилците, сме само-ръкоположени, че нямаме
епископи и че сме неграмотни фанатици. На тази пародия по необходимост трябва
да се обърне внимание.
Но всичките тези напомняния аз предлагам с
християнска любов. Ако истина вярвам, че разрушителните сили на модернизма,
икуменизма и компромиса водят до обезобразяване образа на Църквата, и че
силните опити да се опази Преданието до най-дребните подробности представляват
средство, чрез което мога да опазя образа на Църква чист, то тогава аз трябва
да говоря – и то отново от любов, по един безкомпромисен и некомпрометиран
начин на моите събратя. Аз трябва да се оградя и да се откъсна от тяхната грешка,
като правя всичко необходимо сам да не бъда докоснат от онова, що ги напада и разболява.
Именно в този дух, опасявайки се от отклоняващия се [девиантен] курс на държавната гръцка църква, архимандрит Филотей (вж. по-горе)
благослови митрополит Киприан – тогава един многоуважаван свещеник и духовен отец
в новостилната църква – да потърси убежище от нейните иновативни и икуменически
прекомерности, като се присъедини към гръцката Старостилна Православна Църква, коятро
тогава – с изключение на ултра-консервативната фракция Матеевити – бе обединена
в една юрисдикция2. В същия [този] дух,
като се стремим да се опазим от грешки, в своите действия ние не осъждаме
нашите братя, а съзнателно се опитваме [всячески] да опазим един стандарт, към
който те биха могли да се върнат – едно действие с достатъчно паралели в църковната
история.
Позволете ми да повторя [и
подчертая] предишните си думи. Ако изглведа сякаш че говоря остро за модернистичните
отклонения от Вярата, като по този начин някак си създавам впечатлението, че
моето бичуване е бичуване на отделни лица, а не на процесите и движенията, то аз
се извинявам. Ако пък може би звуча твърде компромисен в говоренето ми срещу
модернистичните отклонения, поради страх да не би да нараня отделни лица, то за
това също се извинявам. Просто ще помоля читателите си да разберат тези недостатъци,
да ги разберат като неволни прегрешения и да осъзнаят, че те не представляват
истинската ми цел: т.е. целта да стоя настрана от грешката и – макар и да осъждам
грешката – аз нито осъжда ония, които стават нейна жертва, нито осъждам тяхното
място в Църквата, което [и] не е моя работа. Позволете ми също така да потвърдя, че – ако на моменти съм
привидно неподатлив в поддържането на стандарт, към който всички в крайна сметка
ще бъдат призвани когато нечестивите биват отделяни от праведните, то аз не се
съмнявам, че грешащите, които в крайна сметка се върнат към Православието в неговата
пълнота, ще се радват на по-голяма чест от онези, които просто са били призвани
да го опазят. Тяхната добродетел е по-голяма, а не нашата.
* Тази статия е леко ревизирана версия на есе, което излезе в списание „Orthodox Tradition” [Православно Предание] през 1984 год. Поискахме разрешение от Негово Високопреосвещенство да я препечатаме наново тук, тъй като – макар и със стара дата – тя все така изразява мисли, които намираме за уместни, поучителни и полезни за нашите читатели днес, също както и когато той първоначално я е съставил – редакторите
1 Вж. Константин Каварнос, Блажени Старец Филотей Зервакос (Белмонт, Масачузетс: Институт за византийски и новогръцки изследвания, 1993 г.), стр. 69-75.
2 Вж.: http://hsir.org/p/wd6
