ABC: True Christian Identity in Faith 2 проповеди на архиепископ Хризостом Етнийски

True Christian Identity in Faith (for English doc)
2 проповеди на архиепископХризостом Етнийски

Source 1 (pdf): Личната идентичност и
вселенската личностност в Христа,
ОТ бр 3, 2011 г.

Source 2 (pdf): Истинската християнска
личност и истинната лична вяра,
ОТ бр. 2, 2011 г.

Личната идентичност и вселенската личностност в Христа

Проповед от архиепископ Хризостом Етнийски

В една проповед преди известно време, говорих за личността на Христос и за значението на нашето преобразяване в Него чрез аскетизъм, концентрация върху вътрешния живот и постоянно оценяване на духовното ни възкачване спрямо трансцендентния стандарт, който се намира – както ни казва апостол Павел, в „доброто съкровище на сърцето.”* Този зов към вътрешен живот е в основата на Евангелието, той е същността на християнството и е източник на истинна личностност и на лична вяра. Като монаси – и особено като живеем – както го правим – в сянката на великите отци-исихасти, достигнали обожението (теосис) в тайнствено единение с Христа, този вътрешен фокус заема централно място в живота ни, дори и да не можем да постигнем величието на онези, на които подражаваме и които величаем. Самият тайнствен живот – както гръцката дума за тайнствен: „μυστικός” (мистикос) скрива – е „скрит”: т.е. таен, вътрешен, личен и интимен. В Православието ние дирим тайнствените и тайни реалности на живота, които отиват отвъд този свят. Православието наистина е припознато – дори сред инославните – с тази тайнствена ориентация. При автентичното му спазване, то е отвърнато от светски развлечения и от така нареченото „социално евангелие” като гледа към mysterium tremendum: поразителното тайнство на Бога и на онези най-крайни неща, излизащи извън времето и пространството и ежедневните тревоги на обществото и на света.

Бих искал сега да се върна към тази тема и да подчертая, както следва, че истинската ни личностност в Христа, нашето възкачване към архетипа на възстановения човек, който е нашият Господ, живее не просто в личното преобразяване, моралната висока нравственост, аскетизма и отделянето от света. Ако покаянието за нашите грехове – един очевидно индивидуален стремеж – и нашата борба за спасение – което е просветление, обожение, съвършенство и единение с Бога (т.е. с Христа) по Благодатта – изискват нещо лично от нас, то те са напълно невъзможни без нашите събратя християни. Както всички знаете, великият руски писател , А. С. Хомяков, веднъж казал известната фраза, че „когато който и да е от нас падне, то пада сам, но никой не се спасява сам”. Този велик афоризъм ясно потвърждава парадокса на разкриването на истинската личностност и на спасението в личното преобразяване, който е неразделна част от другите. С израстването ни в Бога, ние растем на любов, а любовта – както знаем от Троичното естество на Самия Бог – е обединяваща. Тя обединява ипостасите на Бога в Едно Естество и обединява човешките същества във вселенската личностност в Христа. Тя ни привлича отвъд личната идентичност към общение с цялото човечество. За да се убедите в това [За да илюстрирам това], бих ви помолил да се вгледате в стената на наоса на манастирската ни Църква. В иконата на св. Йоан Климакос (Св. Йоан Лествичник) изобразена там, ще намерите следните думи, написани на свитък, който той държи в ръцете си: „Този, който обича Господ отпървом е обичал брата си, защото вторият е доказателство за първия”.

Лесно бих могъл да спра проповедта си тук и да кажа , „Q.E.D.” [което и трябваше да бъде доказано] Доказах онова, което трябваше да бъде доказано. Без ближните ни ние не можем да бъдем спасени. Ние най-напред сме мотивирани – в задачата да се вгледаме навътре и да преобразуваме вътрешния човек – от любовта на другите. Тази среща с любовта започва с първоначалните ни – ориентирани към самоотъждестваване и себични – отклици на родителската грижа. В крайна сметка – като достигаме отвъд своето его – тази среща предизвиква в нас една естествена любов към другите. Провокирана от интуитивните копнежи на благодатта, тази любов към другите ни кара да търсим истинския Извор и Същност на любовта: Бога. Чрез нашата любов към другите ние достигаме до това да Го обичаме, и да сме едно с Него, ние сме все повече единени по същество с нашите братя и сестри. Ние ставаме агенти на любовта чрез нашето преобразяване в Божията любов. Не искам, обаче, да завърша проповедта си с тези думи. Бих искал да изкоментирам първата половина на известните думи на Хомяков, както той сам направил по собственото си признание. Ние не само не биваме спасени сами, но ние също така – в действителност – и не падаме сами. Нашите индивидуални падания имат последствия за другите. За да приложим това в контекста на нашата дискусия за любовта, ако познаваме Христа чрез единението си с Него в любовта, то ние също така сме отчуждени от Него чрез греха. Поради това, точно както преобразяването ни в Христа привлича другите към нас чрез Неговата любов, така и нашето самоочерняне в грях засяга другите и ги прогонва от Него. Когато се издигаме духовно, въздигаме и другите със нас, като спасяваме мнозина около нас, като ни казва св. Серафим Саровски. Когато падаме, повличаме надолу и други, заедно с нас. Любящата ни връзка с другите не е просто източник на вселенската ни личностност в Христа, тя е една тъй трайна връзка, че когато бива пречупена в грях и от страсти, тя унищожава нас [а също така] уврежда и ближния ни.

Когато разсъждавам върху въздействието на личния грях, често ми идва на ум известния испански художник и гений от Андалусия, Пабло Пикасо (известен с майчиното си име). Пълното име на Пикасо, включително и майчиното и бащино имена, е Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Сиприано де ла Сантисима Тринидад Мартир Патрисио Клито Руис и Пикасо [Pablo Diego José Francisco de Paula Juan Nepomuceno María de los Remedios Cipriano de la Santísima Trinidad Mártir Patricio Clito Ruiz y Picasso] в чест на предците му (баща му бил идалго – т.е., от благородничеството), на някои светци, на които е кръстен, както и на Светата Троица. С подобна религиозна основа е иронично той да стане атеист (въпреки скорошните данни, че отявленият му атеизъм не е могъл да го предпази от случайни мисли за Бога), комунист и морален дегенерат. Освен двете жени, за които действително се оженил, той поддържал взаимоотношения с безброй любовници, всички от които обожавал и всяка една от които била за него – по собственото му признание – обект на неумолима плътска мания. Той прославил страстната си, еротична любов към жените в живота си като ги направил субекти на много от своите картини. Въпреки тази привързаност към любовниците си (макар и привързаност похотлива), Пикасо – по думите на всички – бил безчувствен, егоцентричен човек. Нещо повече, неговите недостатъци и егоцентризъм се отразили отрицателно върху тези около него. И наистина, една любовница от фаворитките му – Мари-Терез Валтер, извършила самоубийство след смъртта му – съдба споделена и от необичайно голям брой хора на изкуството и други, които го познавали.

Пикасо – в много отношения – представлява човека, който се нуждае от другите, за да изпълни греховните си страсти и желания, и все-таки не може да достигне до това да ги обича по начин, който води до само-преобразяване и [до] истинска, безусловна или безкористна любов. Личните му падения го отчуждили от чистата, единителна любов, точно както са го накарали и да отдалечи други от тази любов. Не случайно цитирам публична личност като Пикасо, за да илюстрирам това което искам да кажа за греха. Въздействието на неговото изкуство и нашето очарование от него са ни приучили към унищожението около него, точно както в днешни времена съвременните културни „икони” и медиите са ни направили по-малко чувствителни [са ни дисенсибилизирали] към развлечения, които промотират и дори прославят прелюбодейството, перверзията, порнографията, както и деградацията на любовта. Ние открито сме превърнали любовта, която в най-чистата си форма води човека към Бога, в един сигурен път към духовна разруха. Нашите популярни идоли днес, подпомогнати от алчността и покварата на медиите, са въздигнали до ниво на приемливост начини на живот, които навремето се приписваха на социални отрепки, като по този начин се надсмиват и подиграват с всяко понятие за човешко достойнство или изисканост. Имаме ясни доказателства в съвременното общество, че не само биваме спасявани заедно, по силата на характера и единителните характеристики на любовта, но и че падаме заедно, въвлечени в грях от покварата на другите и завличайки други в поквара чрез собствените си грехове. Това явление, разбира се, не е непознато за християнското учение. Не беше ли, в края на краищата, Сатаната – в неспособността си да се покори на Бога като отвърне на Неговата любов – онзи, който свлече – чрез този „грях на греховете”, безброй ангели и самия човек?

Следователно, личната идентичност, формирана извън Божията любов, е нещо смъртоносно и зло, демонично и сатанинско по произход. Ако вътрешното търсене на Бога и на вселенската личностност може да изглежда – по един външен смисъл – така сякаш първоначално ни отлъчва от света и от другите, [то] преследването на лична идентичност без Бог разделя човека не само от Бога в рамките на човешкото [сред човеците?], но и от истинското „аз” и от единението ни с другите. Това води не само до нашето падение, както посочих, но и до падението на други, тъй като те ни имитират и ни подражават в нашето снизхождение към падналото „аз” и срамотните му страсти. Идентичността, вкоренена в егото и падналото „аз”, превъзнася злото и себичността. Придобиването на вселенска личностност, обратно, разтваря сърцата ни за другите. Това ни предоставя първото ни зърване на Бога посредством любовта ни към другите и разкрива Бога [вътре] в нас. При вселенската личностност, индивидуалността възприема автентичен характер, като ни опазва като обособени и уникални индивиди, но ни обединява към архетип на Христа, като обожествява нашите лица в единение с Бога, и – по един фундаментален, истински смисъл [на думата] – ни съединява с всеки друг човек [индивид]. Личната ни идентичност възраства не от егото и от лъже-човека, а от вселенската личностност, както тя е изразена в общението с другите.

* Виж проповедта на Негово Високопреосвещенство „Истинската християнска личност и истинната лична вяра” в списание „Православно предание” [Orthodox Tradition] , т. XXVIII , № 2 , стр. 12-14

Истинската християнска личност и истинната лична вяра

Проповед от архиепископ Хризостом Етнийски

Неотдавна писах на свой приятел – блестящ учен и православен вярващ, че личният живот – а с това имам предвид отделната личност и преживяванията, които я оформят – е силно надценен като мярка за живота на един мъж или жена. И наистина, в християнството – макар и енергично да сме призовавани към почтен живот и лична добродетел, ние сме призовани към това в светлината на Христовата Личност, като култивираме вътрешния, духовния човек. Макар и да съм имал такива изключителни възможности и изумителната привилегия да се срещна и запозная с необикновени личности, които дълбоко са ме облагодетелствали – аз все така считам личния си живот, поне външно, буквално за катастрофа. Страдал съм от собствените си недостатъци и грехове, живял съм с дълготрайни съжаления за ония, които – колкото и да е [било] неволно – съм наранил, и също така съм се чувствал наранен и съм изпитвал болка от други поради техни слабости. Изправял съм се пред тъга и трагедия и [пред] щастие и радост. Когато се говори честно и не се позира, подозирам, че повечето хора биха си признали същите тия чувства и преживявания. Все пак, като човек – най-малкото онази част от мен, оформена в света и съгласно рубриките на психологията – аз съм намерил своето вътрешно удовлетворение в нещо отвъд личния си живот в света, в онова, което е транс-личностно и – [напълно] парадоксално – интимно лично по един необичаен и духовен начин. Извличам своята личностност “ἐκ τοῦ ἀγαθοῦ θησαυροῦ τῆς καρδίας” – или от „доброто съкровище на сърцето си” (Лука 6:45).

По този начин, когато оценявам собствения си живот и разглеждам съществуванието си, аз поглеждам отвъд моето крехко егото и понякога [доста] трудната ми личност. Достигам до онази част от мен, където – както казва св. Павел (Рим. 7:19 ), дори и да бих вършил зло (κακόν), то волята ми е да върша добро (ἀγαθόν). Именно тази част от човешкото същество съставлява критерият за себе-осъждане за тия, що имат вяра – което се открива единствено чрез общение [причастяване] с Бога „с ново око, ново ухо и ново сърце”, като казва светият Църковен Отец от втори век, Климент Александрийски, в своята „Стромата” [Stromata] (Patrologia Graeca [Гръцки светоотечественик], т. VIII , кол. 945B) – и които поради това – също както св. Павел смело отрича, счита за „нещо малко” това да бъдат съдени от самите тях си или от други (I Кор. 4:3-4), но които са съдени от Господа и се преценяват чрез „τὰς βουλὰς τῶν καρδιῶν”, или намеренията на сърцата им (пак там, ст. 5). Такива хора също преценяват другите чрез онова, що живее в сърцата им и е отвъд външния човек или личността, като се поддават на строгото предупреждение на [Свещеното] Писанието да не съдим другите за външните им грехове и недостатъци, та да не би и ние да бъдем съдени (Мат. 7:1).

Ако вярата на един християнин се основава на общение с Бога и на нарастващо съзнаване на истинската ни личностност в Христа, опитните аспекти на християнската вяра се префокусират нацяло встрани от личността и човешкия опит – така както ги познаваме обикновено. Както отново Климент Александрийски казва (като тук загърбваме подозренията към неговата христология заради практичността на изказа му): „...Ὁ Λόγος τοῦ Θεοῦ, ἄνθρωπος γενόμενος ·ἵνα δὴ καὶ σὺ παρὰ ἀνθρώπου μάθῃς, πῇ ποτε ἄρα ἄνθρωπος γένηται θεός” (Словото Божие стана човек, та да можете да се научите от човек как чрез това човек може да стане Бог) (Patrologia Graeca, т. VIII , кол. 64D). Основният извод [по подразбиране] на това твърдение е, че самата вяра, а не просто самият човек, се формира в общение с Бога и се разбира и преживява на транс-личностно ниво – отново в рамките на парадокса на интимно личното взаимоотношение с истинската личностност на Христа. Вярата в личен план се преобразява, възвисява, разтваря [разширява], и накрая бива осъзната, отвътре „по Бога” и по едно лично взаимоотношение с Христа. (Следва да кажа, че напълно очевидно прилагам тия думи по начин, който няма почти нищо общо с баналната, куха изтъркана представа, която те тъй често формират във фундаменталистките кръгове.)

Следователно, личната вяра се въздига от една по-дълбинна вътрешна среща с Божественото на място, където идентичност, личностността и личната добродетел възприемат нови дефиниции и лицата, за които те се отнасят, възприемат тайнствени измерения. Именно поради тази причина човек, обхванат от истинска лична вяра, може само да гледам с удивление и учудване празнотата на ония, които търсят вярата в квази-научни брътвежи и галимации за „историческия Иисус”, за авторството и датировката на Евангелията, за емпиричните аспекти на Христовите чудеса, и за твърденията за духовно и църковно върховенство, които се намират извън само-удостоверяващия се опит на християнската истина в истинната лична вяра на намерилите истинската личностност. Хора, които не са въздигнали своите личности отвъд индивидуалното, като се срещат с Бога отвъд интелекта, и които не са обвързани с вселенската автентичност на християнското преобразяване – такива мъже и жени измерват всички неща по стандартите на своите ограничения. Автентичността става не въпрос на предание [традиция], оформена от тайнствени връзки към онова що във всички времена и навсякъде е било преподавано (преживявано) по един и същи начин, a [става] въпрос на его и институции и дори – един от [твърде] характерните симптоми на религиозна патология – въпрос на личен триумфализъм (във възможно най-грубата си проява като манталитета „Аз се спасявам, а вие – не”: едно достойно за презрение натрупване, което наблюдаваме в наше време, дори и в Православието).

В голяма част от така наречените „християнски научни знания” днес, слабостите на фалшивата личностност и изкуствена вяра се проявяват по един разбираем начин. Предполагаемата лична вяра, а често и такава от напълно фундаментален вид, работи ръка за ръка с херменевтиката [изтълкуването] на съмнението, което на свой ред е неизбежен продукт на убеждение и вяра, основани просто на учение и догми, а не на опитната среща с Божественото, която действително представлява същността и съдържанието на истинското учение и догма. Винаги съм бил поразяван, и без никакво съмнение това не е случайно, че някои от гръмогласните атеисти днес – много странно, някои от тях са направо приспивни в омразата и прекомерната си загриженост към онова, в което твърдят, че не вярват – и това са лица, които са били отглеждани като фундаменталисти или които нямат истинска духовна оформеност. По подобен начин, не малко от християнските учени, които са се стремили да разглеждат религията от рационалистична гледна точка, са били продукти на определено фундаментално религиозно възпитание. Веднага се сещам за Рудолф Бултман [Rudolf Bultmann], християнския рационалист. Не само баща му бил реформиран пастор, но и бил по-скоро с тесни възгледи. Дори когато идеите му били натруфени с екзистенциални слова, Бултман никога не се отърсил – мотивиран от елементи от личната си психология – от нуждата си да разглежда не [въпроси на] истинската духовност, а въпроси от действителната периферия на истинския духовен опит.

В ума на тия, които нямат нито истинско разбиране за духовната личностност, нито истинска лична вяра, рационалността размножаваща се чрез повърхностно християнство може да се развива в екстремистки посоки и да възприеме една грозна форма. Едноизмерни мъже или жени, обхванати от паднала рационалност и фундаментален емпиризъм („нещата са такива, каквито изглеждат”) – или онова, което древните гърци считали за идиоти или псевдо-люде – минават отвъд християнския рационализъм до застъпничество за атеизма, като често [правят така, че] тяхната морална поквареност и тъп, хедонистичен материализъм пораждат християнска вяра. Такива разочаровани вярващи или агресивни невярващи приемат [за даденост], че апостолите – било то за лична облага или власт – са изфабрикували християнството. Чудодейното зачатие, раждането и Възкресението на Христа се превръщат в измама и – надминавайки в своята язвителност дори и нехристиянските религиозни полемики насочени срещу християнството – правят от Христос не просто една не-историческа фигура, но и мошеник, шарлатанин или извратен религиозен фанатик, чието тяло – както членовете на отблъскващия „Семинар Иисус” изказаха такова мнение преди няколко десетилетия – било завлечено от диви кучета в пустинята. Повърхностната вяра, която е станала стерилна, и дивото атеистично непознаване на неговата същност изграждат една платформа за отхвърляне на християнството – като цяло – като абсурдно.

Човек не бива да нахоква религиозните полемики, които наистина произхождат от може би по-малко пикантните – но все пак разбираеми – аспекти на религиозната вяра [религиозното вярване]. Нито пък следва човек наистина да се обръща към [за справяне с] атеизма, който има свои собствени философски предположения с различна стойност, нито да казва нещо повече за нещо от рода на глуповатия „Семинар Иисус” от това, което собствените му магарешки [глупави] изказвания вече казват. Човек трябва, обаче, да предупреждава срещу едно християнство, което излага становище като истина, предава баналности и чисто благочестиви формули като далновидност и богословие, и е лишено от истинна дълбочина и истински преобразяваща сила. Камъкът на такова повърхностно християнство не само оставя духовно гладните лишени от хляб и прехрана, но се превръща в оръжие в ръцете на враговете грабители на християнската вяра и на религиозните убеждения като цяло. Този, който губи от поглед истинската владичица на вярата и който отхвърля необходимостта от формирането на истинска, тайнствена вяра, причинява на себе си и на недоразвитата си „религия” същото наказание, което Св. първомъченик Стефан насочил към ония, които го убиха с камъни: че те са „предатели и убийци”, след като не са успели да последват онова, което „Праведникът” е поставил пред тях (Деян. 7:52-53 )