And [next] We Wonder Why We Do Not Feel God’s Proximity, Why We Lose the Sense of His Living Presence

Temporal

 

Translation from Bulgarian
(scroll down for original)

269 

THE MAIN AND ULTIMATE GOAL
– AND THE CONTENT – OF
OUR TEMPORARY LIFE
ON EARTH

A sermon by Fr. Nicholas, Sofia, cath. Church “Assumption”, Sofia, Bulgaria

June 16, 2013 Sunday 7th after Pascha

On Sunday after the Ascension and before Pentecost, the Church has established for us to hear again God's [highest] Wisdom – of God the Word: why are we in the world; what is the point and the goal of man’s life. In his first-hierarch’s prayer the Saviour says: “And this is life eternal, that they might know thee the only true God, and Jesus Christ, whom thou hast sent.” [John. 17:3]. This most important, quintessential issue of our existence – namely, on true life’s content, which is life in eternity and which starts from our temporary life on earth, is being, today, widely ignored or taken with surprising indifference and lack of interest by contemporary mankind. Another variant of rendering it essentially meaningless – these are the vague, groundless and frivolous human presumptions and speculations about immortality that are the fruit of imagination and fantasies of man’s mind – darkened by the isolation from God, as well as [fruit of] demonic suggestions. These fill up all the superstitions [vain beliefs, lit. in Bulgarian] and evil beliefs, as well as the deviations and distortions of the salvific God-revealing truth that is kept in fullness only within the Orthodox Church, the head of which is the God-man Jesus Christ.

Knowledge of the True God, which is life eternal – this is the main and ultimate goal and content of our temporary life on earth, which is a preparation for the transition into life eternal. God has ordained as a mandatory and indispensible prerequisite for obtaining the inexpressible bliss from the adoption by God and living together with our Creator in the immeasurable eternity, not only our desire for this but also labors and zeal to do away with sin. These are the efforts of the self-denial of our sinful nature, of the delights and comforts of the temporary life, of the fight with vanity and pride, through which we may come closer to Him and get to know Him, at that – in the not so long decades of our life here on the earth. Subservient to the way to life in eternity, to starting to live together with the Lord, should be all our earthly existence, but its essence represents the cleansing of the heart from passions and the enlightenment of the mind – its turning into a dwelling place of God’s truth, our starting to live with God in the heart. In the road of knowing God, through reviving the subtle heart flare, coming from the purification of the heart, one realizes how important is the growing into the habit and the in-building of a sustainable and unchangeable habit – to stray away and to isolate oneself from sin, to guard oneself against the penetration of temptations therein. From experience one is convinced that in addition to God’s comfort, only there, in the heart, one can most clearly hear and understand the voice of God which guides and strengthens one as to how to think and act, [which] gives him the necessary useful understanding of God’s ways. It is exactly that understandable and VISIBLE TO THE SOUL God’s presence, and in-dwelling in the heart that represent the beginning of the one new to it, of the real life, which goes on after the death of the body, in the blissful eternity. This is “filling up with all the fullness of God ... Christ’s dwelling in the hearts” [cf. Ephes. 3:19, 17] which Ap. Paul wrote of. One sees that even if they are not to the taste of one’s natural predispositions and desires, the listening in to and the living up to these suggestions, to the voice of the purified and enlightened conscience will always bring bright comfort from the true peace and rest for the soul. Only through one’s marriage to and growing together the heart’s taste into them one may come to know the truth and the pure joy that God grants to those who live with Him – by His commandments, of those who obey His will. In this exactly lies the fulfillment of the God-promised new covenant – with the new Israel, with the Christians, with the spoken by the prophet: “I will put my laws into their mind, and write them in their hearts: and I will be to them a God, and they shall be to Me a people” [Heb. 8:10] 

Yet, even if we have started to live in this way, how often it is that due to inadvertence to ourselves, as well as to imprudence and faint-heartedness, we find ourselves again entangled in the touch to and empathy of previous passionate attitudes and dispositions. Even not desiring and accept them, they violently and importunately assert their authority over the soul, in which they have grown accustomed to abide and order about. For a short time or for longer this leads to unrest, taking away their peace and joy in the Lord. The reason is clear – God’s presence in the heart is incompatible with the passions that have penetrated it [beforehand] until the time they prove to be repudiated only externally and partially, while their roots in it [the heart] are still alive. The torpid resistance to them, the delay and indecision to drive them away and most of all – to forever part with them –this, unfortunately, is the widespread spiritual reality of today’s lukewarm Christianity. Like those who are alien to faith, modern Christian, too, loves too much and believes [too much] in oneself, and this is why one cannot come to love and believe in the True God in the only way of salvation and consolation – “with all thy heart, and with all thy soul, and with all thy mind.” [Matt. 22:37]

After each [and every] loss of the relationship with the Lord in the heart, we have to again and again travel the road of coming back to Him – the road of repentance, which is returning to life – [to] the only and eternal life that is in God and through God. This return calls not to the simple wish but it takes efforts and labors, it takes a going through a heart-felt sickness of the soul – repentant for the perpetrated unfaithfulness to the Lord. While it is only God Who knows and decides when to take mercy and bring us back the heart peace, to bring us back to life with Himself. In fact, each and every holding of a thought adverse to God, be that for a short time only, cools down the heart for God and imposes a heart wail for the perpetrated deviation and treason. It turns out that this cathartic wail is to become an obligatory necessity if we are trying to purify the heart, if we want to stay in the living communion with God. Because through it, over time, the heart-felt heed starts seeing, with surprise, unseen sinful defects and inclinations of the soul, [it starts to] to feel its helplessness to free itself of them on its own. Of course, it cannot live – even shortly – without God, without His help and protection. It sees all [sorts of] manifestations of the deeply set, concealing itself under different forms, selfishness and conceit of ours, which taste good [sweet] to us and captivate us [carry us away]. It discerns the insidiousness of the subtle arrogance and contempt, with which we so often judge and condemn others, smugly placing ourselves above them and becoming their judges. And [next] we wonder why we do not feel God’s proximity, why we lose the sense of His living presence – by us and within us. – Because, on the power of a heart non-purified from passions, we go on sinning and not recognizing it as sin; seeking self-justification and belittling what was done. Actually – [we keep on] isolating ourselves from God, hiding [ourselves] in deceit from Him, from the All-seeing God – similarly to Adam in paradise – in a place invented by us where He would [imagine!] not see us. Let us not forget that everything wrong and adverse to God, which stays long in the mind and creates compassion in the heart, indicates something wrong and is a fault and represents guilt before God, especially if we do not will and do not try to get rid of it. If we belittle and ignore it, then inevitably this leads to cooling down and roughening of the heart; spiritual impulses become torpid and fruitless. Ultimately, this leads to exiting true, eternal life, which is the living connection and sense of God in the mind and heart.

Quite often this chronic, fixed state of heart’s stupor – the result of external, formal good condition – due to the lack of spiritual fruits, leads to megrims and hopelessness, to secondary demobilization of the spiritual efforts. Then we need an urgent, wholehearted invocation of the Lord – that He may propitiate over our [state of] helplessness, [that He may] come and lead us out of the power of darkening and depression. But it is difficult to reach [the point] where God hears our wails – in full sincerity, with no self-pity and whining, and above all – with the urge of the full and unconditional faith – for the All-Merciful Lord to see our helplessness and with His Divine omnipotence to save us from the roots of the passions to be found in an impure heart that strays away from and knows not genuinely the Only True God. A heart that is filled up and lives with predilections for the temporary earthly goods and comforts, whose end is the end of this life, and whose vengeance – eternal death for not knowing the Lord, for the wasted away earthly life outside true living.

The Saviour complements the definition for eternal life by adding up after the knowing of the Only True God [the following], “and Jesus Christ, whom Thou hast sent.” [John. 17:3]. God-Word utters the innermost Secret of the Holy Trinity – the Mystery of human salvation through life in faith in Him as the Son of God and Saviour. Faith in the New Testament annunciation, [faith] in the Gospel teaching as brought and clarified by God incarnate Himself, as a beginning of the redemptive work of God’s Love that transforms and recreates man. This is why the lofty and – for men – hard to assimilate truths about salvation impose full faith and denial of analyzes of the limited human rationality –– for the fact that they themselves have the ability and power to change both the mind – the way of thinking – and to spiritually renew the heart by restoring the action of the life-giving and enlightening power of the Holy Spirit –– make man participant [in communion] in the divine nature, in eternal life.

May we turn everything we have been commanded in the Gospel by our Saviour Who Ascended [into heaven] in glory into content of our whole life, bring it not only in our minds, but make it a law for our hearts, so that dwelling and living in them may be also His life-giving Holy Spirit. Amen.

---

ГЛАВНАТА И КРАЙНА ЦЕЛ –
И СЪДЪРЖАНИЕ – НА
ВРЕМЕННИЯ НИ ЖИВОТ
НА ЗЕМЯТА

Проповед на о. Николай, София, к. храм „Успение Богородично“

16.6.2013 г. Неделя 7-ма след Пасха

В неделния ден след Възнесение и преди Петдесетница Църквата е установила отново да чуем думите на Божията Премъдрост – на Бог Слово защо ни има на света, какъв е смисълът и целта на човешкия живот. В своята първосвещеническа молитва Спасителят казва: „Вечен живот е това – да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа.“ /Ин. 17:3/ Този най-важен, най-същностен въпрос на нашето съществуване – за съдържанието на истинския живот, който е животът във вечността и който започва от временния ни живот на земята, днес този въпрос масово се пренебрегва или се приема с учудващо безразличие и незаинтересованост от съвременното човечество. Друг вариант на неговото обезсмисляне по същество – това са смътните, безпочвените и фриволни човешки допускания и предположения за безсмъртието, които са плод на въображението и фантазиите на омрачения от богоизолацията човешки ум, както и на демоничните внушения. С тях са изпълнени всички суеверия и зловерия, а също отклоненията и изопаченията на спасителната богооткровена истина, която се пази в пълнота само в Православната църква, глава на Която е Богочовекът Иисус Христос.

Познаването на Истинния Бог, което е вечен живот – това е главната и крайна цел и съдържание на временния ни живот на земята, който е подготовка за прехода във вечния живот. Задължително и неотменно условие за получаване на неизразимото блаженство от бого-осиновението и съжителството с нашия Творец в неизмеримата вечност, Бог е отредил да бъдат не само нашето желание за това, но също трудовете и усърдието за скъсване с греха. Това са усилията на самоотречението от нашата греховна природа, от насладите и утехите на временния живот, на борбата със самолюбието и гордостта, чрез които можем да се доближим до Него и да Го познаем, при това в не толкова продължителните десетилетия, колкото е животът ни на земята. На пътя към живота във вечността, на заживяване с Господа, следва да бъде подчинено цялостното ни земно съществуване, но негова същност представлява очистването на сърцето от страстите и просветлението на ума, превръщането му в обиталище на Божията истина, заживяването с Бога в сърцето. В пътя на богопознанието, чрез съживяване на тънкия сърдечен усет, идващ от очистването на сърцето, човек разбира колко е важно привикването и изграждането на устойчив и непроменим навик – да страни и се изолира от греха, да се пази от проникване на изкушенията в него. От опит се убеждава, че освен Божията утеха, само там, в сърцето, може най-ясно да чува и разбира Божия глас, който го напътства и укрепва как да мисли и постъпва, дава му нужното полезно разбиране на Божиите пътища. Точно това разбираемо и ЗРИМО ЗА ДУШАТА Божие присъствие и вселяване в сърцето представлява началото на новия за нея, на истинския живот, който продължава след смъртта на тялото, в блажената вечност. Това е „изпълнение във всичката пълнота Божия ... и вселяване на Христос в сърцето“ /ср. Ефес. 3:19, 17/, за които пише ап. Павел. Човек разбира, че дори да не са по вкуса на неговите природни разположения и желания, вслушването и изпълнението на тези внушения, на гласа на очистената и просветлена съвест, винаги му носи светлата утеха от истинския мир и покой за душата. Само чрез сродяване и срастване на вкуса на сърцето с тях се върви до познаване на истината и на чистата радост, които Господ дава на живеещите с Него – по Неговите заповеди, на спазващите Неговата воля. Точно в това е изпълнението на обещания от Бога нов завет, с новия Израил, с християните, с изречените от пророка: „ще вложа законите Си в мислите им, и в сърцата им ще ги напиша, и ще бъда техен Бог, а те ще бъдат Мой народ.“ /Евр. 8:10/

И все пак, дори да сме заживяли по този начин, колко често от невнимание към себе си, както и от неразумие и малодушие, отново се оказваме вплетени в допира и съпреживяването на предишни страстни нагласи и разположения. Дори и без да ги желаем и приемаме, те насилствено и настойчиво предявяват своята власт над душата, в която са свикнали да пребивават и се разпореждат. Това за кратко или за дълго води до смут, като отнема покоя и тяхната радост в Господа. Причината е ясна – Божието присъствие в сърцето е несъвместимо с проникналите в него страсти дотогава, докато те се оказват само външно и частично неприемани, а корените им в него са още живи. Вялата съпротива срещу тях, забавянето и нерешителността да ги прогоним и най-вече – завинаги да се разделим с тях – това за съжаление е масовата духовна реалност на днешното топлохладно християнство. Подобно на чуждите на вярата, и съвременният християнин твърде много обича и вярва на себе си, и затова не може да обикне и повярва в Истинния Бог по единствения спасителен и утешителен начин – „с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“ /Мат. 22:37/

След всяка загуба на връзката с Господа в сърцето, следва отново да изминем пътя на връщане при Него – пътя на покаянието, което е връщане към живота – единствения и вечен живот, който е в Бога и чрез Бога. За това връщане не стига простото желание, а са нужни усилия и трудове, нужно е сърдечно преболедуване на душата, разкаяла се за допуснатата невярност към Господа. Докато – само Господ знае и решава, кога да се смили и ни върне сърдечния покой, да ни върне в живота при Себе Си. Всъщност, всяко задържане на богопротивна мисъл, дори за кратко, охлажда сърцето за Бога и налага сърдечен плач за допуснатото отклонение и измяна. Оказва се, че този очистителен плач трябва да стане задължителна потребност, ако се стремим към очистване на сърцето, ако искаме да останем в живото богообщение. Защото чрез него, в течение на времето, сърдечното внимание с изненада започва да съзира невиждани греховни дефекти и склонности на душата, да чувства своето безсилие да се освободи от тях със свои сили. Разбира, че не може да живее и за кратко без Бога, без Неговата помощ и защита. Вижда всякакви прояви на дълбоко-залегналото, прикриващо се под различни форми наше самолюбие и самонадеяност, които ни услаждат и увличат. Разпознава коварството на тънката надменност и презрение, с които толкова често преценяваме и осъждаме другите, като самодоволно се поставяме над тях и им ставаме съдници. И се учудваме защо не чувстваме Божията близост, защо губим усета за Неговото живо присъствие до нас и в нас. – Защото по силата на неизчистеното от страстите сърце продължаваме да грешим и да не съзнаваме това като грях, да търсим самооправдание и да омаловажаваме стореното. Всъщност – да се изолираме от Бога като измамно се скрием от Него, от Всевиждащия Бог, подобно на Адам в рая, в измислено от нас място, където Той няма да ни види. Да не забравяме, че всичко нередно и богопротивно, което се задържа задълго в ума и поражда съчувствие в сърцето, говори за неизправност и е вина пред Господа, особено ако не желаем и не се постараем да се освободим от него. Ако го омаловажаваме и пренебрегваме, то неизбежно води до охлаждане и огрубяване на сърцето, духовните пориви стават вяли и безплодни. В крайна сметка това води до излизане от истинския, вечния живот, който е живата връзка и усет за Бога в ума и сърцето.

Нерядко това хронично, фиксирано състояние на сърдечно безчувствие, резултат на външна, формална изправност, поради липса на духовни плодове, води до потиснатост и безнадеждност, до вторична демобилизация на духовните усилия. Тогава е нужно настойчиво, от цяло сърце призоваване на Господа – да се умилостиви над нашата безпомощност, да дойде и ни изведе от властта на омрачението и угнетеността. Но дотам, където Бог чува нашите вопли, се стига трудно – с пълна искреност, без самосъжаление и хленчене и най-вече – с порива на пълната и безусловна вяра – Всемилостивият Господ да види нашата безпомощност и със Своето Божествено всемогъщество да ни избави от корените на страстите, които са в нечистото сърце, което страни и не познава истински Единия Истинен Бог. Сърце, което е изпълнено и живее с пристрастията към временните земни блага и утехи, чийто край е краят на този живот, а въздаянието – вечната смърт от непознаването на Господа, от пропиляния земен живот извън истинския живот.

Спасителят допълва определнието за вечен живот като след познаването на Единия Истинен Бог допълва: „и пратения от Тебе Иисуса Христа.“ /Ин. 17:3/. Бог-Слово изрича съкровената Тайна на Пресвета Троица – Тайната за човешкото спасение чрез живот във вярата в Него като Син Божий и Спасител. Вяра в новозаветното благовестие, в евангелското учение като донесено и изяснено от Самия въплътен Бог, като начало на преобразяващото и пресътворяващо човека изкупително дело на Божията Любов. Възвишените и трудни за приемане по човешки истини за спасението затова налагат пълна вяра и отказ от анализите на ограничената човешка разсъдъчност, защото те самите имат свойството и силата да променят както ума – начина на мислене, така и духовно да обновяват сърцето, като му връщат действието на животворящата и просвещаваща сила на Божия Дух – правят човека причастен на божественото естество, на вечния живот.

Нека всичко, което ни е заповядал в Евангелието Възнеслия се в слава наш Спасител, да превърнем в съдържание на цялостния си живот, да го носим не само в умовете си, но да го направим закон за сърцата си, за да се всели и заживее в тях и Неговият животворящ Свети Дух. Амин.