And It Came To Pass

T A L M A C H
so much and simple

ти си по-прав от мене, защото ти ми отвърна с добро, а аз ти отвръщах със зло (1 Царс. 24:18)

 
/еще - more]

Thou art more righteous than I: for thou hast rewarded me good, whereas I have rewarded thee evil. [1 Sam. 24:17]

«Моей матери» Александр Блок

Друг, посмотри, как в равнине небесной
Дымные тучки плывут под луной,
Видишь, прорезал эфир бестелесный
Свет ее бледный, бездушный, пустой?

Полно смотреть в это звездное море,
Полно стремиться к холодной луне!
Мало ли счастья в житейском просторе?
Мало ли жару в сердечном огне?

Месяц холодный тебе не ответит,
Звезд отдаленных достигнуть нет сил…
Холод могильный везде тебя встретит
В дальней стране безотрадных светил…

Царь мой Христос, для чего Ты опутал меня этими сетями плоти? Для чего ввел меня в эту противоборную жизнь? Произошел я от отца, имевшего богоподобный совершенства, и увидел свет по молитвам матери, которая была не мала пред Богом. Она молилась, и с младенчества посвятила меня Богу; горячую же любовь к девственной жизни влияло в меня ночное виденье. Так благоволил о мне Христос; а впоследствии обуреваем я был кипящими волнами, стал добычею хищных рук, изнемог телом, встретил недружелюбных пастырей, испытал невероятное, поглощенный бедствиями, осиротел, лишившись чад.

Св. Григорий Богослов
'Песнопения таинственные'

Слово 10, о человеческой природе

.

Вчера, сокрушенный своими скорбями, сидел я один вдали от людей, в тенистой роще, и снедался сердцем. В страданиях люблю я такое врачевство и охотно беседую наедине с своим сердцем. Ветерки жужжали и вместе с поющими птицами с древесных ветвей ниспосылали добрый сон даже и слишком изнемогшему духом. А на деревах любимцы солнца, сладкозвучные кузнечики (цикады. - Ред.), из музыкальных гортаней оглашали весь лес своим щебетаньем. Неподалеку была прохладная вода и, тихо струясь по увлаженной ею роще, омывала мои ноги. Но мною так же сильно, как и прежде, владела скорбь. Ничто окружающее не развлекало меня; потому что мысль, когда обременена горестями, нигде не хочет встретить утешения. И я, увлекаемый кружением парящего ума, видел в себе такую борьбу противоположных помыслов.

.
Кто я был? Кто я теперь? И чем буду? - Ни я не знаю сего, ни тот, кто обильнее меня мудростию. Как покрытый облаком, блуждаю туда и сюда; даже и во сне не вижу, чего бы желал, потому что и низок, и погряз в заблуждениях всякий, на ком лежит темное облако дебелой плоти. Разве тот премудрее меня, кто больше других обольщен лживостию собственного сердца, готового дать ответ на все?

.
Я существую. Скажи: что это значит? Иная часть меня самого уже прошла, иное я теперь, а иным буду, если только буду. Я не что-либо непременное, но ток мутной реки, который непрестанно притекает и на минуту не стоит на месте. Чем же из этого (из того, чем я был, есть и буду) назовешь меня? Что наиболее, по-твоему, составляет мое я? - Объясни мне сие; и смотри, чтобы теперь этот самый я, который стою перед тобою, не ушел от тебя. Никогда не перейдешь в другой раз по тому же току реки, по которому переходил ты прежде. Никогда не увидишь человека таким же, каким видел ты его прежде.

.
Сперва заключался я в теле отца, потом приняла меня матерь, но как нечто общее обоим; а потом стал я какая-то сомнительная плоть, что-то, не похожее на человека, срамное, не имеющее вида, не обладающее ни словом, ни разумом; и матерняя утроба служила мне гробом. И вот мы от гроба до гроба живем для тления! Ибо в этой жизни, которую прохожу, вижу одну трату лет, которая мне приносит гибельную старость. А если там, как говорит Писание, примет меня вечная и нетленная жизнь, то скажи: настоящая жизнь, вопреки обыкновенному твоему мнению, не есть ли смерть, а смерть не будет ли для тебя жизнью?

.
Еще не родился я в жизнь. Для чего же крушусь при виде бедствий, как нечто, приведенное в свой состав? Это одно и непреложно для существ однодневных; это одно для меня сродно, непоколебимо, не стареется, после того как, вышед из недр матери, пролил я первую слезу, прежде нежели коснулся жизни, оплакав все те бедствия, с которыми должен встретиться. Говорят, что есть страна, подобная древнему Криту, в которой нет диких зверей, и также есть страна, где неизвестны хладные снега. Но из смертных никто еще не хвалился тем, что он, не испытав тяжелых бедствий жизни, преселился отселе. Бессилие, нищета, рождение, смерть, вражда, злые люди - эти звери моря и суши, все скорби - вот жизнь! И как много я видел напастей, и напастей ничем не услажденных; так не видал ни одного блага, которое бы совершенно изъято было от скорби, с тех пор как пагубное вкушение и зависть противника заклеймили меня горькою опалой.

.
К тебе обращаюсь, плоть, к тебе, столько неисцельной, к тебе - льстивому моему врагу и противнику, никогда не прекращающему нападений. Ты злобно ласкающийся зверь, ты (что всего страннее) охлаждающий огонь. И великое было бы чудо, если бы напоследок и ты сделалась когда-нибудь ко мне благорасположенною!

.
И ты, душа моя (пусть и тебе сказано будет приличное слово), кто, откуда и что такое? Кто сделал тебя трупоносицею, кто твердыми узами привязал к жизни, кто заставил непрестанно тяготеть к земле? Как ты, дух, смесилась с дебелостию, ты, ум, сопряглась с плотию, ты, легкая, сложилась с тяготою? Ибо все это противоположно и противоборствует одно другому. Если ты вступила в жизнь, будучи посеяна вместе с плотию, то сколько пагубно для меня такое сопряжение! Я образ Божий и родился сыном срама, со стыдом должен матерью своего достоинства наименовать похотение; потому что началом моего прозябания было истекшее семя, и оно сотлело, потом стало человеком, и вскоре будет не человеком, но прахом - таковы последние мои надежды! А если ты, душа моя, что-нибудь небесное, то желательно знать, откуда ведешь начало? И если ты Божие дыхание и Божий жребий, как сама думаешь, то отложи неправду, и тогда поверю тебе; потому что в чистом несвойственно быть и малой скверне. Тьма - не доля солнца, и светлый дух никогда не был порождением духа лукавого. Как же ты возмущаешься столько от приражений губительного велиара, хотя и сопряжена с небесным духом? Если и при такой помощи клонишься ты к земле, то, увы! увы! сколь многомощен твой губительный грех! А если ты во мне не от Бога, то какая твоя природа? Как страшно, не надмеваюсь ли напрасно славой!

.
Божие создание, рай, эдем, слава, надежда, заповедь, дождь - истребитель мира, дождь - огнь с небеси, а потом закон - писанное врачевство, а потом Христос, соединивший Свой образ с нашим, чтобы и моим страданиям подал помощь страждущий Бог и соделал меня богом через Свое человечество... Но мое сердце ничем не приводится в чувство. В самоубийственном исступлении, подобно вепрям, напираем мы на меч, Какое же благо жизни? - Божий свет. Но и его преграждает мне завистливая и ужасная тьма. Ни в чем не имею преимущества, если только не преимуществуют предо мною злые. О, если бы при больших трудах иметь мне равную с ними долю! Я повержен в изнеможение, поражен Божиим страхом, сокрушен дневными и ночными заботами. Этот высоковыйный и поползновенный гонит меня сзади, наступил на меня пятою. Говори ты мне о всех страхованиях, о мрачном тартаре, о пламенеющих бичах, о демонах - истязателях наших душ. - Для злых все это баснь! Для них всего лучше то, что под ногами. Их нимало не приводит в разум угрожающее мучение. Лучше было бы беззаконникам остаться впоследствии ненаказанными, нежели мне ныне сокрушаться о бедствиях греха.

.
Но что говорить о людях? К чему так подробно описывать скорби нашего рода? Все имеет свои горести. И земля не непоколебима; и ее приводит в содрогание ветер. Времена года стремительно уступают место одно другому. Ночь гонит день, буря помрачает воздух; солнце затмевает красоту звезд, а облако - красоту солнца. Луна возрождается вновь. Звездное небо видимо только вполовину. И ты, денница, был некогда в ангельских ликах, а теперь, ненавистный, со стыдом спал с неба!

.
Умилосердись надо мною, царственная, досточтимая Троица! и Ты не вовсе избегла от языка безрассудных однодневных тварей! Сперва Отец, потом великий Сын, а потом Дух великого Бога были предметом хулы!

.
К чему приведешь ты меня, зломудренный язык? Где прекратятся мои заботы? Остановись. Все ниже Бога, Покорствуй Слову. Не напрасно (возобновлю опять песнь) сотворил меня Бог. От нашего малодушия такая мысль. Теперь мрак, а потом дастся разум, и все уразумеешь, когда будешь или созерцать Бога, или гореть в огне.

.
Как скоро воспел мне сие любезный ум, утолилась моя скорбь. Поздно пришел я домой из тенистой рощи, и иногда смеюсь над рассуждающими иначе, а иногда, если ум в борьбе с самим собою, томлю скорбью сердце.

Напутствие1[т. е. моление о хорошей дороге]

Царь мой Христос, Ты, в Ком всякое благо для смертных, Который
Им есть прямая дорога во всем и повсюду; огнем и
Тучей водивший войска, друзьям своим путь через море,
Чрез рассеченное море открыл, фараона покрыв им.
5 Хлеб Кто с небес подавал им чудесный, из скального камня
Реку извел им — великое чудо — в пустыне. Врагов их
Гневную мощь усмирил: Моисей когда, руки раскинув,
Крест — мой оплот — изваял из себя пророческим жестом.
Солнце, Луну задержал. И теченье реки пред спешащим
0 Остановил Ты Израилем, путь проложивши нетрудный
В землю, которую Сам обещал и отдал Своим людям.
В дни же последние смертным дал к небу дорогу,
Новую к старой добавил2 тропу, когда с Богом смешал3 Ты
Смертного; в наши края Ты пришел, после снова поднялся
В небо, чтоб лик лучезарней, чем прежде, явить ожидавшим.
Сам и ступал по морям, и стопами высокие волны
Ты усмирял, что поднялись тяжелых ветров принужденьем.
Ныне, Блаженный, зовущему спутником будь мне на море4;
Путь мой да будет хорош, дай мне ангела — бед отвратителя,
Скорого в помощи, путеводящего, годного к делу,
Чтобы он денно и нощно всё зло отводил бы подальше,
Чтобы усталость дороги счастливым концом увенчалась,
Чтобы, здоровым отправившись в путь, я здоровым вернулся
В дом, где родные, друзья и собратья по образу жизни;
Чтоб мог свободный, спокойный5, без примеси зла и порока
Жизнь проводить, [непрестанно] молиться ночами и днями.
Свет моей жизни, к Тебе чтоб взлетал всегда ум окрыленный6 —
Вплоть до того, как отправлюсь в последний я путь неизбежный7,
Благочестивых конца ни стяжаю, труды завершивши.
Царь мой Христос, для Тебя я живу, говорю, и покоюсь;
Ради Тебя оставляют след стопы; в Твоей я деснице8.
Ныне же дай моему путешествию кончиться благом!

1                      Стихотворение написано гекзаметром.
2                      έπέμιξας — букв.: «примешал».
3                      κραθέις — выше мы уже писали о смешении как основном термине св. Григория для обозначения способа соединения Бога и человека.
4                      συνέμπορος — обозначает как плывущего на одном корабле, так и спутника вообще. Учитывая морской опыт св. Григория, думаю, здесь следует переводить не вообще, а конкретно.
5                      άτρεμέων — букв.: «не дрожащий» (от страха, вообще какого-либо возбуждения). Житейский идеал св. Григория, очевидно, совпадает с идеалами философов эллинистического периода: начиная с Зенона и Эпикура, заканчивая современными поэту неоплатониками. Дело, разумеется, не только в словах; дело в том, что получив соответственное воспитание, св. Григорий остается по самому внутреннему укладу античным человеком, имеющим соответствующие идеалы и ценности. Крупный земельный магнат, рабовладелец, потомственный епископ, избранник императора, св. Григорий в некоторых чертах чрезвычайно напоминает Сенеку и других философствовавших аристократов.
6                      Πτερόεντα — возможно также перевести как «оперенный». Так или иначе, образ восходит к платоновскому Федру (где, правда, речь шла о душе, но о душе — в том же смысле, в каком св. Григорий говорит об уме: т. е. как о средоточии личности).
7                      В оригинале: «общий всем».
8                      буквально: «ибо я под Твоею рукой».

Догматические поэмы

/"и дерева стоят голубые"/

Живата връзка със светите отци

T A L M A C H
so much and simple

Превод от английски
руски

Живата връзка със светите отци:
Архиепископ Андрей (Рымаренко)

Без постоянна, съзнателна духовна борба православният живот може да се превърне в "оранжерия" с изкуствена атмосфера, където външните атрибути на Православието услаждат и разслабват душата, без изобщо да й въздействат, – вместо да я мобилизират по пътя към спасение. Колко често даже май-добрите общини, след като са постигнали благосъстояние и известност, губят сърдечния жар и единодушие от предишните трудни години! За истински богоугодния християнски живот няма и не може да има никаква "формула на успеха"; всяка външна особеност рискува да се обърне във фалш, ако душата не върви по верния път, не трепери [благоговейно] пред Господа, не държи на първо място Неговите свети заповеди и всичко, което е Божие, във всяко време.

  Архиепископ Андрей (Рымаренко)

Church of the Unchurchly

T A L M A C H
so much and simple

Translated from Russian

http://www.bogoslov.ru/text/4495228.html

http://rpczmoskva.org.ru/stati/domuschi-stefan-cerkov-necerkovnyx.html

http://internetsobor.org/apostasiia/tcerkov-i-mir/apostasiia/tcerkov-netcerkovnykh 

Church of The Unchurchly

April 1, 2015

Domuschy Stefan, priest

The article by Ph.D., candidate of theology priest Stephen Domuschy is devoted to the study of the phenomenon of religious identity and the specifics of its development in the history of Christianity. It focuses on the issue of the mismatch of objective and subjective criteria of belonging to a religious community. Further, the question is discussed about the causes and the possible consequences of the actual legalization of the impoverished religious identity of today.

At present, quite a lot of research is devoted to the issues of identity – both religious and moral. Typically, identity is understood as a "man's awareness of one's belonging to some group, allowing one to determine one's place in the socio-cultural space" [1]. The word group itself, with its clarity, suggests boundaries or criteria of belonging, beyond which it is impossible to identify oneself as [being] a part of it.

Moreover, using the word "awareness" we need to understood that the measure of awareness may be different. A man can be aware of oneself as belonging to a group, without [taking] a thought about what criteria exactly that belonging matches. In the minds of such a man identity boundaries are there implicitly, these have not been given meaning.

Identity can well be set by a single sign, and it can also be created by a set of signs. In the latter case the signs themselves are different, but for the identity implementation they all prove necessary.

It is important to bear in mind that identity may be subjective and objective. In the former case, a man independently assesses the extent of one's eligibility vis-à-vis that determining the boundaries of the group. At that, one may well mistakenly accept as being the major criteria ones that for the group itself may be necessary, although insufficient, [ones] that may be secondary, an may well even be imaginary, thought-up.

On Angels – from archimandrite Sava's blog

T A L M A C H
so much and simple

Translation from Bulgarian

By Rev. Theodore Studite – 26:08 06:37 –

May we make friends of our Angles through passionless living, so that when leaving this world we may also be elevated by them friend-like to the Master. (Rev. Theodore Studite) 

By Rev. Nikita Stifat – 22:07 06:36 – 

If a man had no Angel or God, to protect him, one could not possibly avoid the devilish slander and deadly networks. (Rev. Nikita Stifat)

By Rev. Symeon the New Theologian – 21:07 06:25 –

To Angelic nature it is inherent to not sin, as Angels are strong by the fortress and vested in the divine garb of the Holy Spirit, without Whom it is impossible to not sin. (Rev. Simeon the New Theologian)

By St. John the Carpathian – 20.07 6:14 –

Once the devil has such power that even against man's will they might persuade one and draw one to themselves because of the falling away from the true rank of their nature, then how much stronger is the Angel, who has at a certain [the appropriate] time adopted God's command to make better all the disposition of man? (Rev. John the Carpathian)

For the Angels – 19:07 07:03 –

Angels are present everywhere, especially in the house of God where they stand before the King, everything is filled with these bodiless powers. (St. John Chrysostom)

By St. John Chrysostom – 18.07 6:38 –

By "Angels" understand also the God-bearing men who have knowledge about God, who keep us and guide us in all paths, i.e. in life, lest we would stumble on the stone temptation. (St. John Chrysostom)

PROTECTION AND GUIDANCE – 17:07 06:39 –

Angels do not only protect, but they also guide the faithful to not stumble. (St. John Chrysostom)

On Heavenly Inhabitants – 16:07 06:35 –

There are Angels and Archangels, Thrones, Dominions, Powers, Authorities; but not only these ranks exist in Heaven, there are endless multitudes and countless tribes, which no words can portray. (St. John Chrysostom)

By St.Basil the Great – 15.07 06:35 –

Angels come and visit us not at their will and [by their] power. Because the main purpose of their lives is, according to their nature, to steer their gaze to God's beauty and to incessantly glorify God. Communion with us men, and the care for us is for them a somewhat work on-the-side. (St. Basil the Great)

For more in ENGLISH

and for EVEN MORE

За БЪЛГАРСКИ:

'...нас очень мало чему учат и спрашивают с нас очень мало' Проповед на о. Алехандро (Ивашевич) - МОЖЕ ЛИ ДА ВЯРВА СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК?

T A L M A C H
so much and simple

[English here]
Превод от русский 

28 юни 2014 г.

'много малко ни учат и много малко изискват от нас'

МОЖЕ ЛИ ДА ВЯРВА СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК?

Има две страни на заглавието на днешната проповед "Може ли да вярва съвременният човек?" Може да се даде много бърз и прост отговор: "Да, съвременният човек е вярващ човек". Той вярва в най-необикновени неща: в западния ни свят той приема на вяра каквото и да е, само не традиционните вярвания на страната си. Лековерието днес е несравнимо по-голямо отколкото преди петдесет години – а не отивам още по-назад, защото това е приблизително периодът, който сам помня съзнателно. Хората с научно образование и интелектуално с достатъчно зрял ум са готови да повярват в някои неща, но отхвърлят като невъзможни други. Помня една книга, написана от човек, пред когото се прекланям с голямо уважавам, за опита му в Хималаите, в Тибет. Той казва някъде в увода си, че му се наложило да се откаже от християнството, поради това, че то е изпълнено с най-небивали твърдения. И после най-спокойно, безметежно, но със страстна убеденост, ни разказва за един тибетски подвижник, който можел да лети на воля. Не казвам, че подвижникът не може да лети, но това ако вярваш, че човек е способен да лети, то още повече може да приемеш много неща в християнството, които представляват по-малки проблеми от гледна точка на науката и са по-приемливи за човешкия разум. Не мисля, че ще оскърбя някого, ако кажа, че разпространението на вярата в такива явления като летящи чинии, гадаене, астрология и т.н., се е увеличило поразително много през последните десетилетия. И все пак хората, [които са] готови да повярват във всички изброени неща, казват, че е невъзможно да се вярва на християнството". Помня един човек, който ми каза, че е невъзможно да приеме на вяра Възкресението на Христос – макар че вярва във Въплъщението. И когато отбелязах, че е много по-лесно да се повярва, че Бог, въплътил се в човек, е възкръснал от мъртвите, отколкото да се повярва, че Бог, въплътил се в човек, може да умре, той ме погледна с изумление и каза: "Никога не съм се замислял над това в такъв план".

Тази доверчивост – способността да се приемат нови, изпълнени с тайнственост представи, благодарение на което започваш да принадлежиш към дадена група или движение на ексклузивно "посветени", е нещо поразително. И понякога ми се струва, че преживяването на на собствената изключителност и особено положение, в което се оказваш, когато принадлежи към такова движение, частично способства за това хората да са способни да приемат на вяра определени твърдения. В края на краищата, доста примамливо е да принадлежиш на тесен кръг, дори и да има видни личности, подобно на теб – стига те да са твърде много и и вашата изключителност да е напълно очевидна.

Сблъсквал съм се с подобно отношение към Православната Църква. Отказвал съм да приема в Православието немалко хора, отказвал съм им, просто защото след като копна малко (под повърхността), съм откривал, че Православната Църква на тях им изглежда тъй екзотична; да принадлежиш към нея би било тъй чудно, би предизвиквал към тях интерес, предоставяйки им особен статут (правейки ги особняци) в живота. Има два вида такива проблеми у хората; единият изисква на всяка цена да не се отделяш от мнозинството и да си една от блеещите овце във възможно по-многочисленото стадо, а другият (проблем) пък изисква да избереш нещо екстравагантно или изключително, за да се окажеш на пиедестал. Но много трудно е да приемеш нещо съвършено просто, което изглежда съвсем обикновено, доколкото хората са живели с това в продължение на 2-, 5- или 10- хиляди години.

ABC: Monasticism and Its Importance in Our Age of Apostasy from True Orthodox Tradition

Превод от английски

(дано съм успял да приведа смисъла... ВД)

Общо Информационно Споделяне: (редактиран и коригиран текст) – „монашеството и неговото значение в нашата епоха на отстъпление” -

Inbox х

Даниел Еверис

12 март 2014 г.

до

Бележка: Това е една много поучителна дисертация, което намерих за доста полезна за четене.

Все пак, поради това, че има множество печатни грешки, а също и някои пунктуационни грешки, просто не можех/не смеех да я споделя без първо да я коригирам.

Без съмнение тези проблеми съществуват тъй като този текст е груба чернова, незавършен / неозпипан и засега /все още/ непубликуван текст.

Внимателно изчетох и препрочетох наново, всяка дума и всяко изречение , и прилежно се опитах да поправя всяка правописна грешка, но може и да съм пропуснал някоя, за което моля читателите за прошка.

Чет. Даниел

Монашеството
и неговото значение
в нашата епоха на отстъпление
от истинното православно предание

от архиепископ Хризостом (Етнийски):

Все повече и повече виждаме днес едно подигравателно и пренебрежително отношение от страна на православните християни – както на Запад, така и все повече и повече в страни, където Православието е вкопано от апостолските времена насам, към Свещеното Предание и тези, които го подкрепят, а също и, съответно, едно ясно отклонение в Църквата от традиционните стандарти на Православието. Вече сме минали отвъд модернизма и обновленчеството, тъй доминиращи от няколко години в живота на православната диаспора, [и сме навлезли] в ерата на нещо, което може да бъде описано само като отстъпление в световен мащаб от това, което представлява Православието и което винаги е било. В името на икуменическата идеология, която по необходимост отхвърля като фундаментализъм и „десен” фанатизъм твърдението [настояването] на Православната Църква за върховенство в християнството, днес говорим шокиращо свободно за Православието като една всред многото еднакво истинни религии, като един от клоновете на християнското дърво, един от двата бели дроба на Тялото Христово, или като за „източен” стил на християнството. Докато до голяма степен – трябва да се каже, достойно за уважение, Ватиканът – независимо какво може да си мисли човек за твърдението – твърдо стои, дори и в своите икуменически домогвания, върху основата на претенцията си за върховенство в християнството по силата на своята Петрова еклесиологическа доктрина (че Христовата Църква е построен на Св. Петър и че римските епископи [папи] са негови наследници), то повечето Православни Църкви, тъкмо напротив, прегръщат – поне неофициално – теорията за разклонение на Църквата под някаква форма, по силата на икуменическите си връзки и споразумения.

От най-ранни времена, разбира се, Православната църква се е провъзгласявала за Една, Свeта, Съборна и Апостолическа Църква, основана не на един апостол, а на свидетелството на всички апостолите и на основния камък на изповедта на св. Петър за божествеността на Христос. Тя винаги е вярвала, че Тя Самата – както е изразено в една древна формулировка – съдържа пълнотата на истината, която Христос проповядва, апостолите провъзгласяваха, а отците на Църквата опазиха. Всичко извън Нея, Тя счита за отделено, било то чрез изоставяне на Свещеното Предание или чрез еретически учения, [напускане] на Едната, Света, Съборна и Апостолическа Църква.

[Като] Православната традиция счита за Свой свещен дълг да ги помири, макар и в смирение и любов, с историческата църква, източноправославната църква. Ако Тя – както се вижда себе си, е светлината от Ориента [lux ex Oriente], и е все пак вселенската Църква, то Нейно свидетелство е призив към всички да участват в тази светлина: „Eluceat omnibus lux” [Нека светлината извира от всичко/всички]. Нейната светлина [на Църквата] е фар, който свети от неразделното християнство, като привиква всички, отклонили се от Нея към „негаснещата светлина”, която някога е била споделяна от цялото християнство.

Трябва да повторя с тъга, че съвременните православни [вярващи], смутени от самото самосъзнание на вярата си, са направили относителен и са предали своя статут. Вместо да призовават останалите да черпят от светлината на Православието и постигнат просветление, святост и обожение в единение с Бога, Който стана човек, та да може човек да възстанови Божествеността в себе си, те са се поддали на изкушението да станат част от една обединена светска [световна] религия, като по-скоро търсят, а не обожествяват единението с Бога (на което се основава истинското човешко единство, и от което в крайна сметка произтича), възвишената, но претенциозна хуманистична цел за човешко възстановяване просто в някакво единство на общ ангажимент за добродетелност. Безумието на това желание е, че без преобразяването на човек в благодат и с борба – възприемането на Христа, Архитипът на възкръсналия [възстановения] човек – човечеството е неспособно на такива висоти, така както човешката природа и история са ни показали. Човекът, без онтологично преобразяване в Самото Същество и прякото причастяване със Самото Съвършенство, е неспособен на самовъзстановяване. И наистина, тази фантазия води до самата абсурдност да се отрича целта на православното християнство, която е нашето обожение в Христа. Освен това, тя в крайна сметка – в диренето на светско признание – води до само-унизяващо противоречие.

По този начин, Вселенският Патриарх в Константинопол, в едно изумително уширяване на нео-папската „Патриаршеска еклесиология”, напоследък така демонтира основната догма на самия православен еклесиологичен ред, който прокламира равнопоставеността, в подчинение на Христа, на всички епископи в Църквата, че той създаде понятие на Своя Престол като такъв на unus sanctus [едничкия свят], на „светия”. Енциклики от Константинопол отидоха толкова далеч, че открито да превърнат върховенството на отличието [почитанието] на Патриарха, на първия сред равни (primus inter pares), в универсално върховенство, това на пръв без равни (primus sine paribus), като твърде странно надминаха – с изключение на безапелационната непогрешимост (ex-cathedra) (без съмнение скоро и това ще дойде), дори и претенциите на съвременните – след схизмата – римски папи. По ирония на съдбата, всичко това съставлява един фарс на православен икуменизъм. Как може unus sanctus [едничкият свят] и първият без равни да помири [съвмести] икуменическия еклесиологичен релативизъм и нео-папизма – все идеи, които са неблагоприятни за самоопределението на Православието – без да изглежда малко неискрен [лукав]?

В тази епоха на отстъпление в православието и в християнството като цяло, не само Константинополската Йерархия, но и православният клир на много нива, а те следва да призовават останалите към съкровището, което твърде често недостойно държим в ръцете си, са изгубили или изоставили всякакъв ангажимент към онова, което Православието представлява и към това, което всъщност са нашите отговорности към Църквата. Едно ерзац Православие, движещо се от вече [предварително] изкривената представа, че Православието е просто един коректив на инославното християнство, вместо [да е] оцелелият прародител.

UKRAINISM* or national-ism* (1255 and all that...)

* — any '-ism' is non-existent [VD]

Duke Daniil of Galicia
betrayed Orthodoxy in 1255

translated from Russian

Martin Miroslavovich
Béla Rus' – Our Deed Is Right!
Feb 28 , 2014 at 10:12 pm

To further understand current events in Ukraine, one has to clearly split its territory into two parts, [namely] the former Mala Rus [Small Rus'] and Galicia, which in 1939 the bolsheviks called Western Ukraine. It all started in the distant [year] 1255, when Duke Daniil of Galicia betrayed Orthodoxy and accepted from the Pope the Roman title 'King of Galicia'. He subdued the Church on the territory of the Galician-Volynsk Duchy to the Vatican in exchange for a promise of help in the war against the Mongol-Tatars. Of course, he saw no help from the West and all former fellow believers [of one faith], who could help him, he pushed away with this action of his. The Galician-Volynsk Rus' has since ceased to exist as an independent state. Already in the year 1339 it was captured by the Polish King Casimir the Great, and after Poland's split in 1772 it went into possession of the Austro-Hungarian Empire and there began a many-century long – in the literal sense – yoke and humiliation of the people, who – no matter what – reckoned themselves Russians and confessed the Orthodox faith.

The next milestone started in 1848 and we should dwell in greater detail on that moment [in time]. For all these centuries both Poland and then the Austrians up until 1848 officially recognized the national unity of both the Galicians, and other Mala Rus'-sians with the Russian people and there simply was no such concept as Ukraine and Ukrainians. The word "Ukrainec" [Ukrainian (of the outskirts)] started to be used at the end of 16th century as a degrading by-name. In the very Austria for the population of Galicia they used the word Russen, or just as the population called themselves – Rusiny.