Превод от английски
(дано съм успял да приведа смисъла... ВД)
Общо Информационно Споделяне: (редактиран
и коригиран текст) – „монашеството и неговото значение в нашата епоха на
отстъпление” -
Inbox х
Даниел Еверис
12 март 2014 г.
до
Бележка: Това е една много поучителна дисертация, което намерих за доста полезна за четене.
Все пак, поради това, че има множество печатни грешки, а също и някои пунктуационни грешки, просто не можех/не смеех да я споделя без първо да я коригирам.
Без съмнение тези проблеми съществуват тъй като този текст е груба чернова, незавършен / неозпипан и засега /все още/ непубликуван текст.
Внимателно изчетох и препрочетох наново, всяка дума и всяко изречение , и прилежно се опитах да поправя всяка правописна грешка, но може и да съм пропуснал някоя, за което моля читателите за прошка.
Чет. Даниел
Монашеството
и неговото значение
в нашата епоха на отстъпление
от истинното православно предание
и неговото значение
в нашата епоха на отстъпление
от истинното православно предание
от архиепископ Хризостом (Етнийски):
Все повече и повече виждаме днес едно подигравателно и
пренебрежително отношение от страна на православните християни – както на
Запад, така и все повече и повече в страни, където Православието е вкопано от
апостолските времена насам, към Свещеното Предание и тези, които го подкрепят,
а също и, съответно, едно ясно отклонение в Църквата от традиционните стандарти
на Православието. Вече сме минали отвъд модернизма и обновленчеството, тъй
доминиращи от няколко години в живота на православната диаспора, [и сме навлезли] в ерата на нещо, което може да бъде
описано само като отстъпление в световен мащаб от това, което представлява Православието
и което винаги е било. В името на икуменическата идеология, която по
необходимост отхвърля като фундаментализъм и „десен” фанатизъм твърдението [настояването] на Православната Църква за върховенство
в християнството, днес говорим шокиращо свободно за Православието като една всред
многото еднакво истинни религии, като един от клоновете на християнското дърво,
един от двата бели дроба на Тялото Христово, или като за „източен” стил на
християнството. Докато до голяма степен – трябва да се каже, достойно за
уважение, Ватиканът – независимо какво може да си мисли човек за твърдението – твърдо
стои, дори и в своите икуменически домогвания, върху основата на претенцията си
за върховенство в християнството по силата на своята Петрова еклесиологическа доктрина
(че Христовата Църква е построен на Св. Петър и че римските епископи [папи] са
негови наследници), то повечето Православни Църкви, тъкмо напротив, прегръщат –
поне неофициално – теорията за разклонение на Църквата под някаква форма, по
силата на икуменическите си връзки и споразумения.
От най-ранни времена, разбира се, Православната църква се
е провъзгласявала за Една, Свeта, Съборна и Апостолическа
Църква, основана не на един апостол, а на свидетелството на всички апостолите и
на основния камък на изповедта на св. Петър за божествеността на Христос. Тя
винаги е вярвала, че Тя Самата – както е изразено в една древна формулировка –
съдържа пълнотата на истината, която Христос проповядва, апостолите провъзгласяваха,
а отците на Църквата опазиха. Всичко извън Нея, Тя счита за отделено, било то
чрез изоставяне на Свещеното Предание или чрез еретически учения, [напускане] на Едната, Света, Съборна и Апостолическа
Църква.
[Като] Православната традиция счита за Свой
свещен дълг да ги помири, макар и в смирение и любов, с историческата църква,
източноправославната църква. Ако Тя – както се вижда себе си, е светлината от Ориента
[lux ex Oriente], и е все пак вселенската Църква, то Нейно свидетелство е призив към всички
да участват в тази светлина: „Eluceat omnibus lux” [Нека светлината извира от всичко/всички]. Нейната светлина [на Църквата] е фар, който свети от неразделното християнство, като привиква
всички, отклонили се от Нея към „негаснещата светлина”, която някога е била споделяна
от цялото християнство.
Трябва да повторя с тъга, че съвременните православни [вярващи], смутени от самото самосъзнание на
вярата си, са направили относителен и са предали своя статут. Вместо да призовават
останалите да черпят от светлината на Православието и постигнат просветление,
святост и обожение в единение с Бога, Който стана човек, та да може човек да
възстанови Божествеността в себе си, те са се поддали на изкушението да станат
част от една обединена светска [световна] религия, като по-скоро търсят, а не обожествяват единението с Бога (на което
се основава истинското човешко единство, и от което в крайна сметка произтича),
възвишената, но претенциозна хуманистична цел за човешко възстановяване просто в
някакво единство на общ ангажимент за добродетелност. Безумието на това желание
е, че без преобразяването на човек в благодат и с борба – възприемането на
Христа, Архитипът на възкръсналия [възстановения] човек –
човечеството е неспособно на такива висоти, така както човешката природа и
история са ни показали. Човекът, без онтологично преобразяване в Самото
Същество и прякото причастяване със Самото Съвършенство, е неспособен на
самовъзстановяване. И наистина, тази фантазия води до самата абсурдност да се
отрича целта на православното християнство, която е нашето обожение в Христа.
Освен това, тя в крайна сметка – в диренето на светско признание – води до само-унизяващо
противоречие.
По този начин, Вселенският Патриарх в Константинопол, в
едно изумително уширяване на нео-папската „Патриаршеска еклесиология”, напоследък
така демонтира основната догма на самия православен еклесиологичен ред, който
прокламира равнопоставеността, в подчинение на Христа, на всички епископи в
Църквата, че той създаде понятие на Своя Престол като такъв на unus sanctus [едничкия свят], на „светия”. Енциклики от
Константинопол отидоха толкова далеч, че открито да превърнат върховенството на
отличието [почитанието] на Патриарха, на първия сред равни (primus inter pares), в универсално върховенство, това
на пръв без равни (primus sine paribus), като твърде
странно надминаха – с изключение на безапелационната непогрешимост (ex-cathedra) (без съмнение скоро и това ще дойде), дори и претенциите на съвременните –
след схизмата – римски папи. По ирония на съдбата, всичко това съставлява един
фарс на православен икуменизъм. Как може unus sanctus [едничкият свят] и първият без равни да помири [съвмести] икуменическия
еклесиологичен релативизъм и нео-папизма – все идеи, които са неблагоприятни за самоопределението на
Православието – без да изглежда малко неискрен [лукав]?
В тази епоха на отстъпление в православието и в християнството
като цяло, не само Константинополската Йерархия, но и православният клир на много нива, а те следва да призовават останалите към
съкровището, което твърде често недостойно държим в ръцете си, са изгубили
или изоставили всякакъв ангажимент към онова, което Православието представлява
и към това, което всъщност са нашите отговорности към Църквата. Едно ерзац
Православие, движещо се от вече [предварително] изкривената представа, че Православието е просто един коректив на инославното
християнство, вместо [да е] оцелелият
прародител.