ABC: Monasticism and Its Importance in Our Age of Apostasy from True Orthodox Tradition

Превод от английски

(дано съм успял да приведа смисъла... ВД)

Общо Информационно Споделяне: (редактиран и коригиран текст) – „монашеството и неговото значение в нашата епоха на отстъпление” -

Inbox х

Даниел Еверис

12 март 2014 г.

до

Бележка: Това е една много поучителна дисертация, което намерих за доста полезна за четене.

Все пак, поради това, че има множество печатни грешки, а също и някои пунктуационни грешки, просто не можех/не смеех да я споделя без първо да я коригирам.

Без съмнение тези проблеми съществуват тъй като този текст е груба чернова, незавършен / неозпипан и засега /все още/ непубликуван текст.

Внимателно изчетох и препрочетох наново, всяка дума и всяко изречение , и прилежно се опитах да поправя всяка правописна грешка, но може и да съм пропуснал някоя, за което моля читателите за прошка.

Чет. Даниел

Монашеството
и неговото значение
в нашата епоха на отстъпление
от истинното православно предание

от архиепископ Хризостом (Етнийски):

Все повече и повече виждаме днес едно подигравателно и пренебрежително отношение от страна на православните християни – както на Запад, така и все повече и повече в страни, където Православието е вкопано от апостолските времена насам, към Свещеното Предание и тези, които го подкрепят, а също и, съответно, едно ясно отклонение в Църквата от традиционните стандарти на Православието. Вече сме минали отвъд модернизма и обновленчеството, тъй доминиращи от няколко години в живота на православната диаспора, [и сме навлезли] в ерата на нещо, което може да бъде описано само като отстъпление в световен мащаб от това, което представлява Православието и което винаги е било. В името на икуменическата идеология, която по необходимост отхвърля като фундаментализъм и „десен” фанатизъм твърдението [настояването] на Православната Църква за върховенство в християнството, днес говорим шокиращо свободно за Православието като една всред многото еднакво истинни религии, като един от клоновете на християнското дърво, един от двата бели дроба на Тялото Христово, или като за „източен” стил на християнството. Докато до голяма степен – трябва да се каже, достойно за уважение, Ватиканът – независимо какво може да си мисли човек за твърдението – твърдо стои, дори и в своите икуменически домогвания, върху основата на претенцията си за върховенство в християнството по силата на своята Петрова еклесиологическа доктрина (че Христовата Църква е построен на Св. Петър и че римските епископи [папи] са негови наследници), то повечето Православни Църкви, тъкмо напротив, прегръщат – поне неофициално – теорията за разклонение на Църквата под някаква форма, по силата на икуменическите си връзки и споразумения.

От най-ранни времена, разбира се, Православната църква се е провъзгласявала за Една, Свeта, Съборна и Апостолическа Църква, основана не на един апостол, а на свидетелството на всички апостолите и на основния камък на изповедта на св. Петър за божествеността на Христос. Тя винаги е вярвала, че Тя Самата – както е изразено в една древна формулировка – съдържа пълнотата на истината, която Христос проповядва, апостолите провъзгласяваха, а отците на Църквата опазиха. Всичко извън Нея, Тя счита за отделено, било то чрез изоставяне на Свещеното Предание или чрез еретически учения, [напускане] на Едната, Света, Съборна и Апостолическа Църква.

[Като] Православната традиция счита за Свой свещен дълг да ги помири, макар и в смирение и любов, с историческата църква, източноправославната църква. Ако Тя – както се вижда себе си, е светлината от Ориента [lux ex Oriente], и е все пак вселенската Църква, то Нейно свидетелство е призив към всички да участват в тази светлина: „Eluceat omnibus lux” [Нека светлината извира от всичко/всички]. Нейната светлина [на Църквата] е фар, който свети от неразделното християнство, като привиква всички, отклонили се от Нея към „негаснещата светлина”, която някога е била споделяна от цялото християнство.

Трябва да повторя с тъга, че съвременните православни [вярващи], смутени от самото самосъзнание на вярата си, са направили относителен и са предали своя статут. Вместо да призовават останалите да черпят от светлината на Православието и постигнат просветление, святост и обожение в единение с Бога, Който стана човек, та да може човек да възстанови Божествеността в себе си, те са се поддали на изкушението да станат част от една обединена светска [световна] религия, като по-скоро търсят, а не обожествяват единението с Бога (на което се основава истинското човешко единство, и от което в крайна сметка произтича), възвишената, но претенциозна хуманистична цел за човешко възстановяване просто в някакво единство на общ ангажимент за добродетелност. Безумието на това желание е, че без преобразяването на човек в благодат и с борба – възприемането на Христа, Архитипът на възкръсналия [възстановения] човек – човечеството е неспособно на такива висоти, така както човешката природа и история са ни показали. Човекът, без онтологично преобразяване в Самото Същество и прякото причастяване със Самото Съвършенство, е неспособен на самовъзстановяване. И наистина, тази фантазия води до самата абсурдност да се отрича целта на православното християнство, която е нашето обожение в Христа. Освен това, тя в крайна сметка – в диренето на светско признание – води до само-унизяващо противоречие.

По този начин, Вселенският Патриарх в Константинопол, в едно изумително уширяване на нео-папската „Патриаршеска еклесиология”, напоследък така демонтира основната догма на самия православен еклесиологичен ред, който прокламира равнопоставеността, в подчинение на Христа, на всички епископи в Църквата, че той създаде понятие на Своя Престол като такъв на unus sanctus [едничкия свят], на „светия”. Енциклики от Константинопол отидоха толкова далеч, че открито да превърнат върховенството на отличието [почитанието] на Патриарха, на първия сред равни (primus inter pares), в универсално върховенство, това на пръв без равни (primus sine paribus), като твърде странно надминаха – с изключение на безапелационната непогрешимост (ex-cathedra) (без съмнение скоро и това ще дойде), дори и претенциите на съвременните – след схизмата – римски папи. По ирония на съдбата, всичко това съставлява един фарс на православен икуменизъм. Как може unus sanctus [едничкият свят] и първият без равни да помири [съвмести] икуменическия еклесиологичен релативизъм и нео-папизма – все идеи, които са неблагоприятни за самоопределението на Православието – без да изглежда малко неискрен [лукав]?

В тази епоха на отстъпление в православието и в християнството като цяло, не само Константинополската Йерархия, но и православният клир на много нива, а те следва да призовават останалите към съкровището, което твърде често недостойно държим в ръцете си, са изгубили или изоставили всякакъв ангажимент към онова, което Православието представлява и към това, което всъщност са нашите отговорности към Църквата. Едно ерзац Православие, движещо се от вече [предварително] изкривената представа, че Православието е просто един коректив на инославното християнство, вместо [да е] оцелелият прародител.

UKRAINISM* or national-ism* (1255 and all that...)

* — any '-ism' is non-existent [VD]

Duke Daniil of Galicia
betrayed Orthodoxy in 1255

translated from Russian

Martin Miroslavovich
Béla Rus' – Our Deed Is Right!
Feb 28 , 2014 at 10:12 pm

To further understand current events in Ukraine, one has to clearly split its territory into two parts, [namely] the former Mala Rus [Small Rus'] and Galicia, which in 1939 the bolsheviks called Western Ukraine. It all started in the distant [year] 1255, when Duke Daniil of Galicia betrayed Orthodoxy and accepted from the Pope the Roman title 'King of Galicia'. He subdued the Church on the territory of the Galician-Volynsk Duchy to the Vatican in exchange for a promise of help in the war against the Mongol-Tatars. Of course, he saw no help from the West and all former fellow believers [of one faith], who could help him, he pushed away with this action of his. The Galician-Volynsk Rus' has since ceased to exist as an independent state. Already in the year 1339 it was captured by the Polish King Casimir the Great, and after Poland's split in 1772 it went into possession of the Austro-Hungarian Empire and there began a many-century long – in the literal sense – yoke and humiliation of the people, who – no matter what – reckoned themselves Russians and confessed the Orthodox faith.

The next milestone started in 1848 and we should dwell in greater detail on that moment [in time]. For all these centuries both Poland and then the Austrians up until 1848 officially recognized the national unity of both the Galicians, and other Mala Rus'-sians with the Russian people and there simply was no such concept as Ukraine and Ukrainians. The word "Ukrainec" [Ukrainian (of the outskirts)] started to be used at the end of 16th century as a degrading by-name. In the very Austria for the population of Galicia they used the word Russen, or just as the population called themselves – Rusiny. 

ABC – Proper Preparation for Holy Communion Правилна подготовка за Свето Причастие

http://www.synodinresistance.org/pdfs/Periodicals/OT/2013/OT_3_2013.pdf 

Proper Preparation for Holy Communion

Catechetical Notes - by Archbishop Chrysostomos of Etna

Превод от английски

Правилна подготовка за Свето Причастие

Катехизисни бележки –
от архиепископ Хризостом Етнийски

Един важен въпрос на съблюдателното Православие е състоянието на чистотата на ума, тялото и душата, с които следва да пристъпваме към евхаристийното Тайнство, когато Тялото и Кръвта Христоши се размесват с нашата кръв, плът, стави и органи. Целта на Православното Християнство, а тя е обожествяването на човека чрез Божията благодат в съюз с Бого-Човека Иисус Христос, Архитипа на човешкото съвършенство, се характеризира прекрасно и ярко в това да поемем в телата си – чрез Тайнството Свето Причастие – Свещените Тяло и Кръв Христови – Самия Христос. Това причастяване в Христа се постига в един преднамерен акт на кеносис, или изпразване на самия себе си посредством физическо и духовно пречистване, така че оживотворяващите елементи на Евхаристията да биха могли да оживотворят нашите тела и души и да улеснят нашето обожение [теосис], или обожествяване и освещаване в Христа.

Мнозина православни [вярващи], както такива дошли от друго западно християнко вероизповедание, така и цели Православни организации под влиянието на западната мисъл и на икуменическата идеология, са загубили ясно разбиране на Евхаристията и нейното отразяване на тайнствените учения на Православието, които са толкова интимно свързани с исихастките традиции на Църквата. По този начин, те подхождат към Евхаристията по един повърхностен начин и с недостатъчно осъзнаване на необходимостта и неотменимостта – когато се прави това, на чистота в мислите и тялото, на постенето (включително, за женените двойки, въздържание от плътта), Тайнството на Изповедта, измолването на прошка от – и помирението със – онези, на които може да сме нанесли обида, даването на милостиня, както и всяка една практика, включително и това да се обличате скромно и подходящо, когато се причастявате, жените да са с покрити глави – [това е] което ни отделя от нашето паднало "аз" и изпразва от нас онова, което е несъвместимо с влизането на Божественото в духовно болните ни сърца и тела по време на Светото Причастие.

Последиците от това, че си позволяваме Свето Причастение без правилна подготовка, са ярко изложени от св. ап. Павел, който на недостойнството на неподготвените причастници приписва източникът на много от техните заболявания, а дори в някои случаи и смъртта им. Отците на Църквата също така са усърдни да изключат от Свето Причастие ония, които не са подготвили телата и умовете си за това да преживеят прекратяването на плътските дейности и очистването от мръсни пожелания. По подобен начин Свещените канони предлагат строги насоки за приемането на Свето Причастие. Макар и да препоръчват честото причастяване ("Лекарство за безсмъртие") за излекуване от духовно заболяване, те очертават един режим, както би направил и лекар при даването на определени физически лекарства, които вярващият трябва да следва, за да се въздържа от всичко несъвместимо с терапевтичното естество, цел и действия на Светото Причастие. Онези неща, които могат да попречат на преобразуващите ефекти на Евхаристията, или които могат да доведат до опасни странични въздействия, те усърдно увещавали причастникът да избягва.

Saint Spyridon of Trimythous – a Zealous Defender of Orthodoxy

T A L M A C H
so much and simple

Translated from Russian

http://internetsobor.org/iz-raznykh-istochnikov/stati/iz-raznykh-istochnikov/sviatitel-spiridon-trimifunskii-revnostnyi-zashchitnik-pravoslaviia

http://inform-relig.ru/lib/detail.php?ID=6935&sphrase_id=4322087

Памятник святителю Спиридону Тримифунтскому,
Крым, Кореиз, 2012 г.
Авторы: Крылов Борис, Сидорук Олесь

A monument to St Spyridon of Trimthous
Crimea, Koreiz, 2012
Authers: Boris Krylov, Oles Sydoruk

Saint Spyridon of Trimythous  –
a Zealous Defender of Orthodoxy

Reporter: Nun Vera incl. December 27, 2013 . Posted in From various sources (Views: 22)

Tags: Saint Spyridon trimifunsky , Orthodoxy, miracle

Saint Spyridon and his death never cease to bear witness to the true faith . A terrible and admonishing miracle occurred in 1719, three years after the Turkish invasion of Kerkyra /the Corfu island/.

The ruler of the island, the Venetian fleet admiral Andrea Pisani, his advisor Catholic Cardinal and certain Italian Catholics living on the island, decided to make a Catholic altar in the Orthodox Church of St. Spyridon. The admiral announced the decision to the temple priests and asked for their consent. Naturally, the clergymen refused, but that did not stop the governor.

Then the Orthodox priests and the local Orthodox appealed to Saint Spyridon [in prayer], pleading to protect the temple from the encroachments of Catholics.

At night Saint Spyridon appeared in a dream to the Venetian rulers and said, "Why are you bothering me? It is not proper for the altar of your faith to be in my church." The saint demanded that this goal be abandoned, warning that otherwise all the perpetrators would be punished. The scared ruler turned to his adviser, who said that this was simply a wicked trick by the devil.

Reassured, Pisani ordered the necessary materials for the making of the altar. Then the entire Orthodox population of the island began to pray even harder to their patron [Saint] that he would not allow the desecration of the holy place. That same night, Saint Spyridon – in monastic garb – again appeared in a dream to Admiral Pisani with the warning: "I told you not to bother me. If you dare start the implementation of your plan, you will be very sorry – but it will then be too late."

In the morning the Admiral told his advisor what he had seen [in a dream] but the latter – accusing Pisani of cowardice – only laughed and said that such an educated person cannot pay [any] attention to dreams.

On November 11, 1719, Admiral Pisani and his supporters started for the Church of St. Spyridon, seemingly to venerate the relics of the Saint and lit up a lamp. In fact, however, they came to the temple in order to carry out measurements of the place where they planned to have a Catholic altar. The Orthodox priests once again tried to prevent this but again of no avail: the papists did not concede, making preparation to start the implementation of their plan on the next day.

But these plans were not to materialize. On the night of November 12, a terrible storm rose in the sea, a storm began, thunders and lightnings shook the city. At midnight, the guard, who was at the entrance to the Fort Castelli fortress, saw an old man in monastic garb with a lighted torch in his hand. To his questions: "Who are you? Where are you going?" The old man replied: "It's me, Spyridon." At that same moment three tongues of flame burst out from the bell tower of the church; at the same time there was a deafening explosion – and the gunpowder warehouse – together with the nearby houses – blew up. Nine hundred Catholics (soldiers and civilians) were instantly killed by the explosion, killing all the instigators of this deed – not pleasing to God: Admiral Pisani was found dead – his neck was clamped between two logs, and the Cardinal was found behind the walls of the fortress in the sewer ditch. But this terrible explosion hurt no one Orthodox, since Catholics were forbidding them to be inside the fort after dark. Not injured either was the sentinel who saw St. Spyridon with a lit torch: during the explosion some unknown force picked him up and carried him away from the fortress – he did not get a single scratch.

In the church of St. Spyridon, the silver lamp given by the Admiral fell onto the floor, with the result that its base got damaged. That lamp has been re-hung in its place – and to this very day it is a silent witness to the tragedy. In the same hour, in Venice, another lightning struck the castle belonging to the admiral, broke the wall through and burned his portrait. Of all the castle, the only item to have suffered [damage] was the portrait.

Thus the zealous defender of Orthodoxy Saint Spyridon defended – through a great and terrible miracle – his people, his city, and his temple from desecration.

---

Спиридон Тримифунтский приближаеться...

---

(The Studite Monastery) THE CHURCH OF ST JOHN the Baptist AT STUDIOS (in Istanbul)

T A L M A C H
so much and simple

     Constantinople's oldest Church, the only one of the time-bracket between Constantine the Great and Justinian the Great that has survived, is the Church of St. John the Baptist at Studios [now known in Turkey as Imrahor Camii]. It is referred to as one of the most attractive ruins in today's Istanbul – roofless and romantically overgrown around its edges. 

     The Church was founded in 463 by a Roman patrician [consul] named Studium. Every year on the feast of the beheading of St. John the Baptist (29 August) the Emperor would come by sea to visit the Church whose most sacred relic was the head of the Baptist. [Apparently the latter acquired in the 13th C. the gift of {{{{bilocation}}}}[who's mocking...], for after the Fourth Crusade's loot had been distributed around Europe both Soissons and Amiens boasted the possession of the head of John the Baptist.]

     Today we approach the Church through what was originally the atrium, [or the courtyard of the mosque 1000 or so years later] with the ablution fountain still remaining. The narthex still shows much of its fine entrance portals with magnificently carved capitals, architrave and cornice. Inside, the Church is an empty shell but for the six lovely columns, each formed of a single block of verd antique. The entablature on top of this colonnade is still in place, popped up by scaffolding, but its carving, once rich, is now badly weathered. Originally, above it there was another row of support columns to the wooden roof. We can see parts of the fine opus sectile floor, the gift of Michael VIII Palaeologus after the restoration of the Byzantine Empire in 1261, in place of the flooring destroyed by the Fourth Crusade. The shell of the semi-circular apse still contains some of the structure of the mosque's mihrab with its askew orientation. But only our imagination may re-dress the walls with the rich marble revetments and mosaics of the days of the Church's glory. 

     This is the oldest Church in Istanbul, [the only example there of] a pure basilica, the first type of building used for Christian worship [the secular basilica had long been used for public assemblies of various kinds – from legal to social or imperial].

     The Church of St. John at Studios was originally attached to a monastery whose monks were known as 'Acoemetae', the sleepless ones, from their round-the-clock liturgizing, on a relay basis, with intercessions for the sins of the world. Under the iconoclast Emperors of the 8th C., the monastery clung tenaciously to the use of images in both art and worship; but it was not until 799 – when Theodore the Great became Abbot – that it rose to its full prominence. Under his guidance the monastery became not merely a centre of resistance to iconoclasm – with the inevitable persecutions that this entailed – but it also became a world-famous centre of scholarship, icon painting, manuscript interpreting, and sacred music composing.

     The Studite monastery produced several Patriarchs; and had two Emperors spending their enforced retirement here as monks in the 11th C., Isaac I Commenus and Michael VII Ducas. Isaac I had also studied here in his youth. Another Emperor, the much-hated Michael V Calaphates, was dragged screaming from his sanctuary here on April 21, 1042 [3 days after banishing his uncle John ... and his aunt Zoe to a convent], to be deposed and blinded [+ 24 August 1042, Estimated value $ 90,000, Gold histamenon nomisma (4.44 gr.), Extremely rare: probably less than eight specimens exist]. A son of the Ottoman Sultan Beyazid I, a covert Christian, was buried here in 1417. 

     After the Conquest of Constantinople in 1453, the Church and monastery remained Christian until about 1500 when Beyazid II's Master of Horse (imrahor) Ilyas Bey evicted the few remaining monks and converted the Church into a mosque – Imrahor Ilyas Bey Camii. Hardly a stone has remained of the monastery. Both it and the mosque were damaged badly in a fire in 1782, and were further destroyed by an earthquake in 1894, which turned the mosque into a roofless ruin.

     [[[where is your treasure?...]]] 

The Spirit of the Times, the Orthodox Church and Its Mission in Contemporaneity — An Exposition of c. 2009

T A L M A C H
so much and simple

Translated from Bulgarian

[I apologize for imagining
myself apt to the task...]

Zeitgeist, the Orthodox Church and
Its Mission in Our Modern Times

A Letter by Bishop Photii of Triaditsa
to a Bulgarian Orthodox priest

bishop Photii of Triaditsa [1]

Dear Father N.
May God’s grace be with you!

          First I would like to thank you for the kind words and best wishes in your letter of March 1^st this year, and then I will try and respond to your supplication by sharing views of mine on the Church ‘s mission in our times.

          Let me start with a thought from your letter to me:

I understand that the question of the church calendar is something that seriously concerns you and a field in which you undoubtedly are competent to the possible utmost extent. Such a conversation takes a special attitude within the Church, just as well as a certain level of knowledge. We are still leading a survival fight, and when you chase the overall you miss out on detail. Meanwhile, we must not lose sight of the especially great need for a mission that would face the modern man.

          The question of our survival in the Church is for us not so much a matter of survival in a horizontal dimension, that is physical and social survival of the Church as an institution – and that, at any cost. Such a view, such an emphatically empirical sense of the Church’s survival has intensively been formed in this country during the years of communist dictatorship. In Russia, under a persecution – monstrous in its cruelty – of the faithful, the practical application of this concept for the Church survival was rejected by the majority of new martyrs and confessors of the Orthodox Faith and was called “Sergianism”. According to that kind of perception, according to that view for the survival of the Church of Christ – not only under persecution but also in [the conditions of] spiritually destructive processes within and without her – the primary, solid, tangible reality of the Church is above all the ecclesiastical institution, the visible structure of the Church as a social body [organism/constitution] in terms of its physical and social functioning. An organism with such an understanding of its own essence inevitably begins to struggle for survival primarily in the mainstream of the laws and logic of this world through adapting and compromising, which ultimately can provide its physical and social survival – but at the same time, put it in a deep contradiction with the Church’s essence as a God-man body. From this point of view, the basic reality for the Church survival – the heavenly-earthly Church as the Body of Christ, in which we can only survive as living members in Faith, in spirit and in truth, to which the institutional structure is but an external expression – becomes an “idea”, an “ideal”, something sublime, supposedly desirable in word but abstract and ultimately conditional on the reality of the institution, on the empirical social organism as a massive church body, which, however, loses its authentic church spirit. And so, in our understanding of the survival battle the overall and the detail emerge in a somewhat different light. To us overall, basic, and defining is the spiritual authenticity of the Tradition, of the doctrine, of the customs of the Church. Affiliation with this spiritual authenticity and fullness of Tradition is for us the major condition for our survival as members of the Church, the Body of Christ. In this context, the church calendar, too (or to put it more precisely, the calendar-and-paschal system of the Great indiction), being an expression of the Church’s liturgical unity ever since the sixth century, is to us an integral part of the Church Tradition, and not some immaterial detail liable to mechanical separation from the Tradition fullness. And it is by virtue of this feature exactly of the calendar that it should neither be underestimated, nor [made to] grow into an unlawfully enlarged and self-sufficient criterion of “orthodoxy”. 

Серафим Роуз - Рассказ блаженной Феодоры о мытарствах

T A L M A C H
so much and simple

Рассказ блаженной Феодоры 

о мытарствах

У преп. Василия была послушница Феодора,

которая много служила ему; приняв иноческий чин, она отошла ко Господу. Одному из учеников преподобного, Григорию, пришло желание узнать, где находится по своем преставлении Феодора, сподобилась ли она от Господа милости и отрады за свое служение святому старцу. Часто размышляя об этом, Григорий просил старца ответить ему, что с Феодорой, ибо твердо верил, что угоднику Божию все это известно. Не желая огорчить своего духовного сына, преп. Василий помолился, чтобы Господь открыл ему участь блаженной Феодоры.

И вот Григорий увидел ее во сне – в светлой обители, полной небесной славы и неизреченных благ, которая была уготована Богом преп. Василию и в которой водворена была Феодора по его молитвам. Увидев ее, Григорий обрадовался и спросил ее, как разлучилась душа ее от тела, что она видела при своей кончине, как проходила воздушные мытарства. На эти вопросы Феодора отвечала ему так:

«Чадо Григорие, о страшном деле спросил ты, ужасно вспомнить о нем. Видела я лица, которых никогда не видела, и слышала слова, которых никогда не слыхала. Что я могу сказать тебе? Страшное и ужасное пришлось видеть и слышать за мои дела, но при помощи и по молитвам отца нашего преподобного Василия мне все было легко. Как передать тебе, чадо, ту муку телесную, тот страх и смятение, которое приходится испытывать умирающим! Как огонь сжигает брошенного в него и обращает в пепел, так мука смертная в последний час разрушает человека. Поистине страшна смерть подобных мне грешников! Итак, когда настал час разлучения души моей от тела, я увидела вокруг моей постели множество эфиопов, черных как сажа или смола, с горящими как уголья глазами. Они подняли шум и крик: одни ревели как скоты и звери, другие лаяли как собаки, иные выли как волки, а иные хрюкали как свиньи. Все они, смотря на меня неистовствовали, грозились, скрежетали зубами, как будто желая меня съесть; они готовили хартии, в которых были записаны все мои дурные дела. Тогда бедная душа моя пришла в трепет; муки смертной как будто не существовало для меня: грозное видение страшных эфиопов было для меня другою, более страшной смертью. Я отворачивала глаза, чтобы не видеть их ужасных лиц, но они были везде и отовсюду неслись их голоса. Когда я совершенно изнемогла, то увидела подходивших ко мне в образе красивых юношей двух Ангелов Божиих; лица их были светлы, глаза смотрели с любовью, волосы на голове были светлые как снег и блестели как золото; одежды были похожи на свет молнии, и на груди они были крестообразно подпоясаны золотыми поясами. Подошедши к моей постели, они стали около меня с правой стороны, тихо разговаривая между собой. Увидев их, я обрадовалась; черные же эфиопы затрепетали и отошли подальше; один из светлых юношей обратился к ним со следующими словами: «О бесстыдные, проклятые, мрачные и злые враги рода человеческого! Зачем вы всегда спешите придти к одру умирающих, производя шум, устрашаете и приводите в смятение каждую душу, разлучающуюся от тела? Но не радуйтесь очень, здесь вы ничего не найдете, ибо Бог милостив к ней и нет вам части и доли в этой душе». Выслушав это, эфиопы заметались, подняв сильный крик и говоря: «Как мы не имеем части в этой душе? А это грехи чьи,– говорили они, показывая на свитки, где были записаны все мои дурные дела,– не она ли сделала вот это и это?» И сказав это, они стояли и дожидались моей смерти. Наконец, пришла и сама смерть, рыкающая как лев и очень страшная по виду; она похожа была на человека, но только не имела никакого тела и была составлена из одних голых человеческих костей. При ней находились различные орудия для мучений: мечи, копья, стрелы, косы, пилы, топоры и другие неизвестные мне орудия. Затрепетала бедная душа моя, увидев это. Святые же Ангелы сказали смерти: что же медлишь, освободи эту душу от тела, освободи тихо и скоро, потому что за ней нет многих грехов. Повинуясь этому приказанию, смерть подошла ко мне, взяла малый оскорд и прежде всего отсекла мне ноги, потом руки, затем постепенно другими орудиями отсекла прочие члены мои, отделяя состав от состава, и все тело мое омертвело. Затем, взявши теслу, она отсекла мне голову, и она сделалась для меня как бы чужая, ибо я не могла ею повернуть. После этого смерть сделала в чаше какое-то питье и, поднеся к моим устам, насильно напоила меня. Питье это было так горько, что душа моя не могла этого вынести – она содрогнулась и выскочила из тела, как бы насильно вырванная из него. Тогда светлые Ангелы взяли ее себе на руки. Я обернулась назад и увидела свое тело лежащим бездушным, нечувственным и недвижным, подобно тому, как если кто снимет с себя одежду и, бросивши, смотрит на нее – так и я глядела на свое тело, от которого освободилась, и весьма удивлялась этому. Бесы, бывшие в образе эфиопов, обступили державших меня святых Ангелов и кричали, показывая мои грехи: «Душа эта имеет множество грехов, пусть даст нам за них ответ!» Но святые Ангелы стали отыскивать мои добрые дела и, по благодати Божией, находили и собирали все, что при помощи Господней сделано было мною доброго: милостыню ли я когда подала, или накормила голодного, или жаждущего напоила, или одела нагого, или ввела странника в дом свой и успокоила его, или услужила святым, или посетила больного и находящегося в темнице и помогла ему, или когда с усердием ходила в церковь и молилась с умилением и слезами, или когда со вниманием слушала церковное чтение и пение, или приносила в церковь ладан и свечи, или делала какое другое какое-либо приношение, или вливала деревянное масло в лампады перед святыми иконами и лобызала их с благоговением, или когда постилась и во все святые посты в среду и в пятницу не вкушала пищи, или сколько когда поклонов сделала и молилась по ночам, или когда всей душой обращалась к Богу и плакала о своих грехах, или когда с полным сердечным раскаянием исповедовала Богу перед своим духовным отцом свои грехи и старалась их загладить добрыми делами, или когда для ближнего сделала какое-нибудь добро, или когда не рассердилась на враждующего на меня, или когда перенесла какую-нибудь обиду и брань и не помнила их и не сердилась за них, или когда воздала добром за зло, или когда смиряла себя или сокрушалась о чужой беде, или сама была больна и безропотно терпела, или соболела другим больным, и утешила плачущего, или подала кому руку помощи, или помогла в добром деле, или удержала кого от дурного, или когда не обращала внимания на дела суетные, или удерживалась от напрасной клятвы или клеветы и пустословия, и все другие мои малейшие дела собирали святые Ангелы, готовясь положить против моих грехов. Эфиопы, видя это, скрежетали зубами, потому что хотели похитить меня у Ангелов и отвести на дно ада. В это время неожиданно явился там же преподобный отец наш Василий и сказал святым Ангелам: «Господие мои, эта душа много служила мне, успокаивая мою старость, и я молился Богу, и Он отдал ее мне». Сказав это, он вынул из-за пазухи золотой мешочек, весь полный, как я думала, чистым золотом, и отдал его святым Ангелам, сказав: «Когда будете проходить воздушными мытарствами и лукавые духи начнут истязывать эту душу, выкупайте ее этим из ее долгов; я по благодати Божией богат, потому что много сокровищ собрал себе своими трудами, и дарю этот мешочек душе, служившей мне». Сказавши это, он скрылся. Лукавые бесы, видя это, находились в недоумении и, поднявши плачевные вопли, тоже скрылись. Тогда угодник Божий Василий пришел снова и принес много сосудов с чистым маслом, дорогим миром и, открывая один за другим каждый сосуд, вылил все на меня, и от меня разлилось благоухание. Тогда я поняла, что изменилась и стала особенно светла. Святой же опять обратился к Ангелам со следующими словами: «Господие мои, когда вы совершите все, что нужно для этой души, отведите ее в уготованный мне Господом Богом дом и поселите ее там». Сказавши это, он сделался невидим, а святые Ангелы взяли меня, и мы по воздуху пошли на восток, поднимаясь к небу.

МЫТАРСТВО 1-е

Когда мы восходили от земли на высоту небесную, сначала нас встретили воздушные духи первого мытарства, на котором испытываются грехи празднословия. Здесь мы остановились. Нам вынесли множество свитков, где были записаны все слова, какие я только говорила от юности моей, все, что было сказано мною необдуманного и, тем более, срамного. Тут же были записаны все кощунственные дела моей молодости, а также случаи праздного смеха, к которому так склонна юность. Я видела тут же скверные слова, которые я когда-либо говорила, бесстыдные мирские песни, и обличали меня духи, указывая и место и время и лиц, с кем занималась я праздными беседами и своими словами прогневляя Бога, и нисколько не считала того за грех, а потому и не исповедовалась в этом перед духовным отцом. Глядя на эти свитки, я молчала будто лишенная дара речи, потому что мне нечего было им отвечать: все, что было у них записано, была правда. И я удивлялась, как это у них ничего не забыто, ведь прошло столько лет и я сама давно забыла об этом. Подробно и самым искусным образом испытывали они меня, и мало по малу я все вспомнила. Но святые Ангелы, водившие меня, положили конец моему испытанию на первом мытарстве: они покрыли грехи мои, указав лукавым на некоторые из бывших моих добрых дел, а чего не доставало из них на покрытие моих грехов, добавили из добродетелей отца моего преподобного Василия и искупили меня из первого мытарства, и мы пошли далее.

What is the way to reach the truth – a commendation of Humility

T A L M A C H
so much and simple

St. Augustine, Letters

And here comes the famous passage [Letter 118 § 22, by W. J. SPARROW-SIMPSON] in commendation of Humility: one of the noblest sentences ever written in praise of that most distinctively Christian Value. Dwelling on the thought, What is the way to reach the truth, Augustine writes:

“In that way the first part is humility; the second, humility; the third, humility: and this I would continue to repeat as often as you might ask direction; not that there are no other instructions which may be given, but because, unless humility precede, accompany, and follow every good action which we perform, being at once the object which we keep before our eyes, the support to which we cling, and the monitor by which we are restrained, any good work on which we are congratulating ourselves is wholly wrested from our hand by pride.”

ABC: True Christian Identity in Faith 2 проповеди на архиепископ Хризостом Етнийски

True Christian Identity in Faith (for English doc)
2 проповеди на архиепископХризостом Етнийски

Source 1 (pdf): Личната идентичност и
вселенската личностност в Христа,
ОТ бр 3, 2011 г.

Source 2 (pdf): Истинската християнска
личност и истинната лична вяра,
ОТ бр. 2, 2011 г.

Личната идентичност и вселенската личностност в Христа

Проповед от архиепископ Хризостом Етнийски

В една проповед преди известно време, говорих за личността на Христос и за значението на нашето преобразяване в Него чрез аскетизъм, концентрация върху вътрешния живот и постоянно оценяване на духовното ни възкачване спрямо трансцендентния стандарт, който се намира – както ни казва апостол Павел, в „доброто съкровище на сърцето.”* Този зов към вътрешен живот е в основата на Евангелието, той е същността на християнството и е източник на истинна личностност и на лична вяра. Като монаси – и особено като живеем – както го правим – в сянката на великите отци-исихасти, достигнали обожението (теосис) в тайнствено единение с Христа, този вътрешен фокус заема централно място в живота ни, дори и да не можем да постигнем величието на онези, на които подражаваме и които величаем. Самият тайнствен живот – както гръцката дума за тайнствен: „μυστικός” (мистикос) скрива – е „скрит”: т.е. таен, вътрешен, личен и интимен. В Православието ние дирим тайнствените и тайни реалности на живота, които отиват отвъд този свят. Православието наистина е припознато – дори сред инославните – с тази тайнствена ориентация. При автентичното му спазване, то е отвърнато от светски развлечения и от така нареченото „социално евангелие” като гледа към mysterium tremendum: поразителното тайнство на Бога и на онези най-крайни неща, излизащи извън времето и пространството и ежедневните тревоги на обществото и на света.

ABC: A Yearning for Love Without Compromise Копнеж за любов без компромиси – от архиепископ Хризостом, Етнийски

Старостилната Борба

Копнеж за любов без компромиси *

от
архиепископ Хризостом

Превод от английски,
сп. „Orthodox Tradition“
бр 2, 2012 г.
2017 re-print

     В няколко минали броеве на списание „Orthodox Tradition“ [Православнo Предание], се опитах да представя един справедлив и обективен профил на старостилното движение в Гърция: неговите прекомерности и неговите триумфи, неговите силни и слаби страни, както и неговата борба да остане непоклатим свидетел на всички църковни предания в момент, когато дори и най-основните традиции биват захвърляни от много от националните църкви, техните екзархии в диаспорите, и – уви! – от някои от древните Патриаршии. В тези свои опити, се опитах да следвам пътя на умереността, като със сигурност признавах грешките и недостатъците, съществуващи в нашите традиционалистически кръгове и като – същевременно – посочвах, че Църквата все така е една и това, че мнозина така наречени „модернистични” православни, всъщност истински се стремят към искрени духовни цели. 

     Моите опити за умереност имаха различен успех. Умерената позиция е трудно нещо, тъй като тя прерязва самата същност на прекомерностите, които са разположени от двете й страни. По този начин, от една страна, един изтъкнат православен учен-модернист, когото силно уважавам, неотдавна ми каза, че някои от моите писания са нараняващи в тяхната нечувствителност към духовността на другите. Аз взех бележките му присърце и внимателно ще потърся такива примери и по възможност ще избягвам нараняващата реторика за в бъдеще. От друга страна, друг един много близък мой приятел и духовен съветник ме предупреди, че моите коментари в сп „Orthodox Tradition” за старостилците са толкова примиренчески, на моменти, че един невнимателен читател би могъл да си помисли, че когато обяснявам защо съм старостилец, аз всъщност не показвам достатъчно отдаденост на движението. Вярвам, поради това, че трябва да изясня някои основни точки.