Св. Исаак Сириец
Човек винаги се е очаровал от принципните неща – от живота, смъртта, произхода на света – и откритията му в другите области на знанието са му дали увереност да предполага, че един ден тези мистерии също ще поддадат пред силата на разума му. Такава една гордост на ума, обаче, може само да отведе далече от истината, която – според православното учение, е целта и основата на всяко истинско познание. Как е придобито такова едно познание? Разполагаме с част от едно пространно есе от известния сръбски приснопаметен богослов архимандрит Иустин Попович (+1979 г.), в което той дава в концентриран вид писанията на Свети Исаак Сириец за Православното богословие на познанието. Накратко, той обяснява, че тъй като разбирането на човека се помрачило чрез греха, чрез общуване със злото, той е станал неспособен за истинско познание. Човек може да достигне до това познание, само когато душата му (седалището на познанието) е излекувано. Това става възможно посредством добродетелите, а основната добродетел в този процес на излекуване е вярата. „Чрез вяра умът, който преди е бил разпилян сред страстите, се концентрира, освобождава от чувствеността и бива надарен с мир и смирение на помислите... Именно чрез АСКЕЗИСА [ascesis] на вярата, човек надвива егоизма, пристъпва отвъд границите на самия себе си, и навлиза в нова, трансцедентна [извън пределите на познанието] реалност, която също така надвишава и субективността”. В отделни раздели, о. Иустин говори за молитвата, смирението, любовта и благодатта – все необходими придружители на вярата, преди да доведе читателя до „Тайнството на познанието”, която препечатваме по-долу с незначителни съкращения.
Според учението на св. Исаак Сириец, има два вида познание: едно, което предхожда вярата, и познание, което се ражда от вярата. Първото е естествено познание и включва разпознаването на добро и зло. Второто е духовно познание и представлява „възприятие на тайните'”, „възприятие на скритото”, „съзерцание на невидимото”.
Също така има и два вида вяра: първата идва посредством слушане и се потвърждава и доказва от втората – „вярата на съзерцанието”, „вярата, която се основава на видяното”. За да придобие духовно познание, човек трябва първом да се освободи от естественото знание. Това е работа на вярата. Именно от АСКЕЗИСА [ascesis] на вярата до човека идва онази „непозната сила”, която го прави способен за духовно познание. Ако човек си позволи да бъде заловен в мрежата на естественото знание, за него освобождаването от него става по-трудно отколкото да изхвърли железни окови, и той живее живота си „срещу острието на меч”.
Когато човек тръгне по пътя на вярата, той трябва веднъж и завинаги да изостави старите си методи на познание, тъй като вярата има свои собствени методи. Тогава естественото познание престава и духовното познание заема мястото му. Естественото познание е в противоречие с вярата, понеже вярата – и всичко, което идва от вярата – е „унищожаването на законите на познанието” – макар и не на духовното, а на естественото познание.
Главната характеристика на естественото познание е неговият подход посредством проучване и експериментиране. Това само по себе си е „признак на несигурност относно истината”. Вярата, напротив, следва един чист и простичък път на мисълта, който е много далеч от всякакви лукави и методични проучвания. Тези два пътя водят в противоположни посоки. Къщата на вярата е „детински помисли и сърдечна простота”, защото е казано, „Славете Бога простосърдечно
Колкото повече човек се вдава в пътищата на естественото познание, толкова повече той бива завладяван от страх и толкова по-малко може да се освободи от него. Но ако следва вярата, той незабавно бива освободен и „като син Божи, има силата свободно да използва всичко сътворено”, защото на вярата е дадена властта „да бъде като Бог в направата на ново творение”. Писано е: „Ти пожела, и всичко ти се предостави” (ср. Йов 23:13). Често вярата може да „извади всичко от нищото”, докато познанието не може да направи нищо „без помощта на материята”. Знанието няма никаква власт над природата, а вярата – има такава сила. Въоръжени с вяра, хора са влизали в огън и са погасявали пламъците, оставайки недокоснати от тях. Други са ходил по вода като по суша. Всички тези неща са „отвъд природата”, те са срещу способите на естественото познание и разкриват суетата на тези способи. Вярата „се придвижва над природата”. Пътищата на естественото познание са управлявали света в продължение на повече от 5 000 години, а човек не е могъл да „вдигне поглед от земята и да разбере мощта на своя Създател”, докато „вярата ни се въздигне и ни избави от сенките на делата на този свят” и от разпокъсания ум. На онзи, който има вяра, „не ще му липсва нищо”, а когато няма нищо, „той притежава всичко чрез вярата”, както е писано: „и всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите. ” (Мат. 21: 22), и също така; „Господ е близо. Не се грижете за нищо” (Фил. 4:5-6).
Природните закони не съществуват за вярата. Св. Исаак подчертава това много силно: „Всичко е възможно за вярващия. ” (Марк 9:23), защото с Бога нищо не е невъзможно... Да се пристъпи извън границите на природата и да се навлезе в сферата на свръхестественото се счита, че е против природата, като нещо ирационално и невъзможно... Въпреки това, това естествено познание, според св. Исаак, не е объркано. То не бива да бъде отхвърляно. Просто вярата стои по-високо от него. Това познание следва да бъде осъдено само дотолкова, доколкото – чрез различните средства, които използва – то се обръща срещу вярата. Но когато към това познание „се присъедини и вярата, и то стане едно цяло с нея, обличайки се в изгарящите й мисли”, когато то „се сдобие с крилата на безстрастието”, тогава – като се използват средства, различни от естествените, то се издига от земята [и отива] „в царството на своя Създател”, в свръхестественото. Това познание след това се изпълва с вяра и получава силата да „се въздигне до висинето”, да съзерцава онзи, който е отвъд всички възприятие и да „види ярката светлина, недостижима за ума и познанието на тварите”. Знанието е онова ниво, от което човек се издига до висините на вярата. Когато достигне тези висини, той вече не се нуждае от него – защото писано е: „Знаем донейде, но когато дойде съвършеното, тогава това, „донейде” ще изчезне” (I Кор. 13:9-10). Сега вярата ни разкрива истината за съвършенството, сякаш тя е пред очите ни. Именно с вяра се учим на онова, що е отвъд нашето проумяване – посредством вярата, а не посредством изследване и силата на познанието.
/ ... /
Има три духовни способа, по които познанието се въздига и пада, и чрез които то се движи и променя. Това са тялото, душата и духът... На най-ниското си ниво, познанието „следва желанията на плътта”, занимавайки се с богатства, тщеславие, дрехи, покой за тялото и дирене на рационална мъдрост. Това познание измисля изкуствата и науките и всичко, което украсява тялото в този видим свят. Но във всички тези неща, такова едно познание е в противоречие с вярата. То се знае като „обикновени (по)знания, защото са лишени от всякаква мисъл за божественото и – по плътския си характер, довежда до ума една ирационална слабост, защото в него умът бива победен от тялото и цялата му загриженост е за нещата от този свят”. То е напомпано и изпълнено с гордост, защото отнася всяко добро дело към самото себе си, а не към Бога. Това, което Апостолът казва, знанието възгордява (I Кор. 8:1),
Вярата представлява нов начин на мислене, чрез който цялата работа на познаване се извършва у вярващия човек. Този нов начин на мислене е смирение... Именно чрез смирение интелектът се излекува и става цял... Смиреният човек е изворът на мистериите на новата епоха.
очевидно е казано за това познание, което не е свързано с вярата и надеждата в Бога, и не за истинското познание. Истинското, духовно познание, съчетано със смирение, довежда до съвършенство душата на придобилите го, както се вижда у Мойсей, Давид, Исайа, Петър, Павел, и у всички онези – които в рамките на [ограничената] човешката природа – са били счетени за достойни за това съвършено познание. „При тях, познанието винаги е потопено в размишляване над странни за този свят неща, [потопено] в божествени откровения и възвишено съзерцание на духовното и [на] неизразими тайнства. В техните очи, собствените им души са само прах и пепел.“ Познанието, което идва от плътта, бива критикувано от християните, които го виждат като противопоставено не само на вярата, но и на всяко добродетелно дело.
Не е трудно да се види, че този първа и най-ниска степен на познание, за което говори св. Исаак, буквално включва цялата европейска философия, от наивистичния реализъм до идеализма – както и всички науки от атомизма на Демокрит до [теорията на] относителността на Айнщайн.
От първата и най-ниската степен на познанието, човек се придвижва към втората, където той започва – както в тялото, така и в душата, да практикува добродетелите: пост, молитва, даване на милостиня, четене на Свещеното Писание, борба със страстите и т.н. Всяко едно добро дело, всяко едно добро душевно разположение в тази втора степен на познанието, се започва и завършва от Светия Дух посредством действието на това конкретно познание. На сърцето се показват пътищата, които водят до вярата, при все че това познание си остава „телесно и съставно”.
Третата степен на познание, е тази на съвършенството. „Когато познанието се издигне над земята и грижите за земните неща и започне да изследва собствените си вътрешни и скрити мисли, като укорява онова, от което извира злото на страстите и се възвисява, за да следва пътя на вярата, загрижен за бъдещия живот...”
Много е трудно, а често и невъзможно, да се изрази с думи тайнството и естеството на познанието. Няма готова дефиниция в областта на човешката мисъл, която може да го обясни напълно. Ето защо св. Исаак дава много и различни дефиниции на познанието. Той постоянно се упражнява по този въпрос и проблемът е като горящ въпросителен знак пред очите на светия аскет. Светецът предоставя отговори от богатия си и благодатен опит, постигнат чрез дълъг и упорит АСКЕЗИС [ascesis]. Но най-дълбокият, и според мен най-изчерпателен отговор, който човек може да даде на този въпрос е даденият от св. Исаак под формата на диалог: „Въпрос: Какво е познанието?” „Отговор: Възприемането на вечния живот.” „Въпрос: А какво е вечен живот?”
„Отговор: „Да съзерцаваш всичко у Бога. Защото любовта идва чрез разбиране, а Божието познание властва над всички желания. За сърцето, получило това познание, всяка съществуваща на земята наслада е безполезна, защото няма нищо, което да може да се сравни с насладата от познаването на Бога.”
Ето защо познанието е победа над смъртта, свързването на този живот с безсмъртния живот и обединяването на човек с Бога. Самият акт на познанието се докосва до безсмъртното, защото именно чрез познанието човек преминава отвъд границите на субективното и навлиза в сферата на транс-субективното. А когато транс-субективният обект е Бог, тогава тайнството на познанието става тайнство на тайнствата и загадка на загадките. Такова познание е тайнствена тъкан, изтъкана на стана на душата от човека, който е обединен с Бога.
За човешкото познание най-жизненоважният въпрос е този за истината. Познанието носи в себе си едно неустоимо влечение към безпределното тайнство, а този глад за истината, който е инстинктивен за човешкото познание, никога не бива задоволен докато вечната и абсолютна истина не се превърне в същина на човешкото познание, докато познанието – в собственото си самовъзприемане – не придобие съзерцанието на Бога – и в собственото си само-познание не дойде до познаването на Бога. Но това се дава на човек само от Христос, Бого-Човека, Който е единственото въплъщение и олицетворение на вечната истина в света на човешките реалности. Когато човек е приел Богочовека у себе си, като душа на душата си и като живот на живота си, тогава този човек е постоянно изпълнен със познанието за вечната истина.
/.../
Именно човекът, който възстановява и преобразява своите органи на познание чрез практиката на добродетелите, дохожда до възприемането и познаването на истината. За него вярата и познанието, както и всичко, което върви с тях, представляват едно неделимо и органично цяло. Те се изпълват и са изпълнени едно от друго, и всяко потвърждава и подкрепя другото. „Светлината на ума ражда вярата,” казва св. Исаак „а вярата ражда утехата на надеждата, като надеждата укрепява сърцето. Вярата е просветление на разбирането. Вярата, която облива разбиране в светлина, освобождава човек от гордостта и съмнението, и е известна като „познанието и проявата на истината””.
Божественото познание изхожда от един свят живот, а гордостта помрачава това свято познание. Светлината на истината се увеличава и намалява съобразно начина на живот на даден човек. Грозни изкушения връхлитат върху онези, които се опитват да водят духовен живот. Ето защо един аскет във вярата трябва да премине през големи страдания и нещастия, за да достигне до познание на истината.
Обърканият ум и хаотичните мисли са плод на разстроен живот, и те помрачават душата. Когато страстите биват прогонени от душата с помощта на добродетелите, когато „завесата на страстите се пооттегля от очите на ума
Истинското познание – „откровението за тайнствата” – се постига с помощта на добродетели, и това е „познанието, което спасява”.
Откъс от главата „Теория на познанието на Св. Исаак Сириец”, от ‘Православната вяра и Живот в Христа’ от архимандрит Иустин Попович, препечатан с любезното разрешение на преводача [на английски], о. Астериос Геростергиос.
Този том е съставен от няколко есета и подбрани текстове от по-дълги творби, които отразяват богословското великолепие на о. Иустин в неговите разнообразни форми. Неговата Христо-центрична философия неопровержимо привежда доводи не само срещу светския хуманизъм, но също така и срещу хуманистичното Християнство, което сега прави [своите] посегателства дори и в Православния свят. Книгата може да се намери от издателя:
Институт за византийски и новогръцки изследвания
115 Гилбърт Роуд, Мелмонт, Масачузетс 02178, САЩ
Край на превода от английски език
Saints Proto-father Isaac and Rev Isaac the Syrian
Живял през втората половина на VII век
Паметта му се чества на 28 януари (10 февруари ст.стил)
заедно с паметта на преп. Ефрем Сириец
Свети Григорий Двоеслов, папа Римски, в своя диалог с дякон Петър разказва следното за свети Исаак.
По времето на древните готи близо до град Сполето живеел праведен мъж на име Исаак; той прекарал тук до края на владичеството на готите и мнозина жители на Рим го познавали. Особено много почитала свети Исаак една девойка Грегория, която живеела в Рим при храма на Пресвета Богородица. В дните на младостта си Грегория била сгодена, но когато дошло време за бракосъчетанието, побягнала в църквата, с желание да получи монашески образ. Преподобни Исаак отървал Грегория от роднините й, които насила искали да я извлекат от храма, и с Божието съдействие я постригал за монахиня. Така Грегория презряла земния жених и се удостоила с небесен годеж.
Свети Григорий Двоеслов научил твърде много неща за Исаак от честния отец Елевтерий, който бил в близки отношения с преподобния, и онова, което той разказвал за него, напълно се потвърждавало от другите сведения за живота му. Исаак не бил родом от Италия, но тук ще опишем само онези чудеса, които е извършил в тази страна.
Когато преподобни Исаак пристигнал от Сирия в Сполето, първо влязъл в църквата; помолил клисарите да му разрешат да се моли толкова време, колкото желае, дори ако поиска да остане в храма и през нощта, когато вече ще бъдат затворени църковните врати. И като застанал на молитва, прекарал в църквата без почивка две денонощия и половина. Един от клисарите, който бил горд - и тази гордост го довела до греха, като възбудила у него несправедливо негодувание срещу преподобния, - като забелязал това, започнал да се подиграва на свети Исаак с оскърбителни думи, наричал го лицемер, който престорено се моли почти три денонощия, за да си спечели известност. После се приближил до преподобния, ударил го по бузата и настоявал със срам да напусне храма като лицемер. И в същия миг клисарят бил постигнат от наказание: по Божие допущение внезапно го нападнал нечист дух и като му причинявал силни мъки, го хвърлил в нозете на Божия човек с вик: "Исаак ще ме изгони!" Допреди нечистият дух да обяви името, никой не знаел как се нарича странникът. Преподобният се навел над измъчвания и нечистият дух веднага го оставил.
Вестта за това, което станало в църквата, бързо се разнесла из града и мъже и жени, богати и бедни, веднага забързали към храма, за да поканят у дома си Божия угодник; едни му обещавали да уредят манастир с владения и имения, други искали да му дадат храна и всичко необходимо за живеене. Но рабът на Всесилния Бог отхвърлил всичко, което му предлагали: излязъл от града и недалеч намерил пустинно място, където си направил малка килия.
При него започнало да се стича множество народ: като виждали добродетелния му живот, някои от идващите се възпламенявали от любов към вечния живот и под ръководството на преподобния се посвещавали на служба Богу; така бил създаден манастирът. Когато учениците на свети Исаак го молели заради манастирските нужди да приема даровете, които му донасят, той, който твърдо пазел любовта към нищетата, отговарял: щом монахът придобива имане, вече не е монах; така се боял да не изгуби бедността си, както богаташът скъперник се страхува да не изгуби съкровищата си.
Свети Исаак бил надарен с пророчески дух; поради чудесата и своя сияен като светлина добродетелен живот станал известен на всички жители на тази страна. Веднъж, когато се свечерявало, той наредил на братята да нахвърлят в градината всички лопати, които се намерят в манастира, и когато на другия ден станали за сутрешните молитви, преподобният им казал: към изгрев слънце пригответе храна за нашите работници. После, когато в посоченото време храната била приготвена, Исаак наредил да я вземат и се упътил с братята към градината; тук намерили толкова работници, колкото лопати били донесли вечерта. Тези хора били крадци, които се промъкнали в градината за грабеж; но като влезли се отказали от намерението си, взели лопатите, които били там, и започнали да работят, докато дошъл преподобният; през това време те прекопали всичката необработена земя. Като се приближил към тях, Исаак казал:
- Радвайте се, братя! Оставете работата, защото през нощта добре се потрудихте.
Той им дал храната и ги поканил да се подкрепят, и да отпочинат от труда си. Когато се нахранили, преподобният се обърнал към тях с думите:
- Отсега нататък оставете всяко желание да вършите лоши неща; ако ви е нужно нещо от градината, влезте открито, поискайте каквото ви трябва и го вземете с благословение, а кражбата оставете.
След това преподобният наредил да им дадат толкова пшеница, колкото поискат. Така онези, които били влезли в градината с лоши намерения, излезли оттам без грях, с благословение, като носели и награда за труда си.
Друг път при Исаак дошли странници, облечени в дрипи, и го молели да им даде дрехи. Като им казал да почакат малко, преподобният извикал при себе си един от учениците и му казал тайно:
- Иди в горичката зад манастира, там на едно място има дърво с хралупа; вземи дрехите, които намериш в нея, и ги донеси тука.
Братът се отправил натам и наистина намерил скрити дрехи в хралупата; взел ги всичките и ги предал на учителя. Като получил дрехите, Божият угодник ги дал на странниците с думите:
- Понеже сте голи, вземете и се облечете.
Те ги взели и разпознали собствените си дрехи, които нарочно били скрили; обхванал ги голям срам, защото, като мислели с лъжа да придобият чужди дрехи, те отново получили своите.
Случило се също, че един благочестив човек изпратил на преподобния по слугата си две кошници с храна, като просел молитвите на светеца. Слугата скрил едната кошница по пътя, а другата донесъл на Божия угодник, като предал молбата на този, който го изпратил. Свети Исаак приел кошницата мълчаливо, после дал такова наставление на слугата:
- Аз приемам даровете, а ти внимавай с кошницата, която скри по пътя: в нея е влязла змия и ако не се предпазиш, ще те ухапе.
Тези думи засрамили слугата и събудили у него страх, но и радост при мисълта, че е научил за змията, от която можел да умре.
Така разказва свети Григорий Двоеслов за преподобния Исаак Сириец. От него е запазена книгата "Подвижнически слова", в която са събрани твърде полезни наставления за монасите. Заради своя живот самият той се удостоил от Бога да бъде записан в книгата на вечния живот и заедно със сонма на светиите предстои пред Словото на Отца, Христа, Божия Син, на Когото заедно с Отца и Светия Дух слава навеки. Амин.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.
Прп. Исаак. "Грешный" Гавриил.
Миниатюра "Слова постнические Исаака Сирина".
Великая Лавра (Афон). 1389 г.
С XV - XVI веков до середины XIX века
кодекс хранился в Лавре прп. Саввы Освященного.
С 1858 года в Оптиной. РГБ. Москва.
За живота на преп. Исаак Сириец са запазени много малко сведения. Според сирийския писател Иезудена той бил родом от Бет-Катрайа, на границата с Индия, а според други автори — от Ниневия. Още в ранна юношеска възраст се отказал от светския живот и заедно с брат си постъпил в манастира „Мар-Матей“, където приел монашество. Укрепнал духом, той се уединил в пустинята и се отдал на строг подвижннчески живот. Усърдно изучавал Свещ. Писание. Станал известен като строг аскет и мистик. Като узнали за високодобродетелния му живот, ниневийци го избрали за свой епископ. На епископската катедра обаче той останал само пет месеци. В 661 г. той напуснал Ниневия и отначало живял като отшелник, а след това като обикновен монах в манастира в планината на персийска Сузиана. Починал в края на VII в.
Литературно-богословското творчество на преп. Исаак, което вероятно е било голямо, поради смесването му с други църковни писатели със същото име, мъчно може да се установи. Според споменатия сирийски писател Иезудена, преп. Исаак написал книга „За живота на отшелниците“. Запазено е в арабски и отчасти в гръцки превод съчинението му „Монашески правила“ или „Подвижнически наставления“ в четири книги. Първата книга съдържа 24 поучения, втората— 45, третата— 44 и четвъртата — 20, и писмо до св. Симеон Стълпник.
Според преп. Исаак в духовния процес могат да се различават три момента или степени: покаяние, очистване и съвършенство. Движеща сила на подвига е молитвата, от която се ражда и разгаря любовта. Само любовта към Бога и ближните е законната врата към съзерцанието.
© Настоящият текст е част от Четвърта глава от Част Втора от съчинението на проф. Ил. Цоневски, Патрология (Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели). София, 1986, с. 372.
Translation from BULGARIAN
Rev. Isaac. Gabriel “the sinner”.
Miniature “Words of fasting by Isaac the Syrian”
Great Lavra (Athon). 1389
From 155h – 16th centuries through mid-19th century
the Code was kept at the Lavra of Rev. Sabbas the Sanctified.
Since 1858 – at Optina. ‘RGB’. Moscow.
Very little information has been preserved for the life of St. Isaac the Syrian. According to Syrian writer Iezudena he was born in ‘Beth Katraya’ [Qatraya / Qatraye, i.e. Qatar], at the border with India, and according to other writers – in Nineveh. When still quite young he renounced the worldly life and together with his brother entered the “Mar-Matthew” monastery, where he took the monastic vows. Strengthened in spirit, he retired to the desert and devoted himself to strict ascetic life. He diligently studied the Holy Scripture. He gained fame as a strict ascetic and mystic. Having learned of his highly-virtuous life the Ninevites elected him as their bishop. However, he occupied the bishopric cathedra only five months. In 661, he left Nineveh, and at first lived as a hermit and then as a simple monk at a monastery in the mountains of Persian Susiana. He died at the end of 7th century.
The literary and theological works of St. Isaac, which were probably numerous – [but] due to his mixing up with other ecclesiastical writers of the same name, are very hardly to verify. According to the said Syrian writer Iezudena, Rev. Isaac wrote a book “On the Life of Hermits”. Preserved in Arabic and partly in Greek translations is his essay “Monastic Rules” or “Ascetics’ Instructions” in four books. The first book contains 24 instruction, the second – 45, the third – 44, and the fourth – 20 instructions plus a letter to St. Simeon the Stylite.
According to Rev. Isaac, discerned in the spiritual process can be three points or degrees: repentance, purification and perfection. Driving power of the exploit is prayer, which gives birth and kindles love. Only love for God and neighbors is the legitimate gateway to contemplation.
© This text is an excerpt from the fourth chapter of Part II of the work by Prof. Il. Tsonevski, Patrology (Life, Writings and Teaching of the Church Fathers, Teachers and Writers). Sofia, 1986, p 372.
End of the translation from Bulgarian
