Съмнение, притча by John Patrick Shanley,
Превод на български©: Владимир Джамбов is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at pra-blah.blogspot.com.
от Джон Патрик Шанли
Превод на български©: Владимир Джамбов
Настоящата пиеса е посветена на множеството поръчки от страна на католически монахини, посветили живота си на това да служат на другите
в болници, училища и старчески домове.
Макар те да са силно оклеветявани и осмивани,
кой ли сред нас е бил толкова щедър?
Предговор
Какво се крие под една пиеса? Какво я поддържа? Можете също така и да запитате какво има под мене? Върху какво съм изграден? Има по нещо умълчавано под всяка една личност и под всяка пиеса. Има също така по нещо неизказано и под всяко едно общество.
Наблюдаваме един симптом, който точно сега е очевиден в Америка. Той се вижда от политическите ток шоу-та, в развлекателните репортажи, в художествената критика от най-различен вид, в религиозните дискусии. Сега живеем в култура на съдебната зала. Преди живеехме в култура на знаменитостите, но нея вече я няма. Сега се интересуваме от знаменитостите, само ако са в съда. Живеем в култура на екстремна адвокатура, на конфронтация, на съдене и на присъди. Дискусията стори път на дебата. Общуването се превърна в надпревара на волите. Общественото говорене стана с омраза и без искреност. Защо? Може би защото дълбоко-дълбоко под брътвежа сме достигнали до място, където знаем, че не знаем... нищичко. Но на никой не му се иска да изрече това.
Нека ви запитам. Случвало ли ви се е някога да устоявате в спор позиция отвъд точката на комфорта? Защищавали ли сте някога начин на живот, който сте били на ръба да изчерпите? Били ли сте някога в служение на верую, в което вече не вярвате напълно? Казвали ли сте някога на момиче, че я обичате, и да почувствате слабото гадене на подкопана увереност? Е, аз съм. Това е един интересен миг. За драматурга, това е началото на една идея. Видях един недвижим имот, върху който бих могъл да построя пиеса, пиеса, която седи на нещо, премълчано от живота ми и от моето време. Започнах със заглавието: Съмнение.
Какво е Съмнение? Всеки един от нас е като планета. Ето я коричката, която изглежда вечна. Уверени сме за това кои сме. Ако попитате, можем с готовност да опишем сегашното си състояние. Зная своите отговори на толкова много въпроси, също както и ти. На какво приличаше баща ти? Вярваш ли в Бог? Кой е най-добрият ти приятел? Какво искаш? Твоите отговори са сегашната ти топография, сякаш непроменлива, но по един лъжовен начин. Защото под лицето на лесното отговаряне има едно друго Ти. И това безсловесно Същество се движи прилепнало до мигновените ходове; то напира нагоре без обяснение, течно и без думи, докато съпротивляващото се съзнание няма друг избор освен да стори път.
Наблюдаваме един симптом, който точно сега е очевиден в Америка. Той се вижда от политическите ток шоу-та, в развлекателните репортажи, в художествената критика от най-различен вид, в религиозните дискусии. Сега живеем в култура на съдебната зала. Преди живеехме в култура на знаменитостите, но нея вече я няма. Сега се интересуваме от знаменитостите, само ако са в съда. Живеем в култура на екстремна адвокатура, на конфронтация, на съдене и на присъди. Дискусията стори път на дебата. Общуването се превърна в надпревара на волите. Общественото говорене стана с омраза и без искреност. Защо? Може би защото дълбоко-дълбоко под брътвежа сме достигнали до място, където знаем, че не знаем... нищичко. Но на никой не му се иска да изрече това.
Нека ви запитам. Случвало ли ви се е някога да устоявате в спор позиция отвъд точката на комфорта? Защищавали ли сте някога начин на живот, който сте били на ръба да изчерпите? Били ли сте някога в служение на верую, в което вече не вярвате напълно? Казвали ли сте някога на момиче, че я обичате, и да почувствате слабото гадене на подкопана увереност? Е, аз съм. Това е един интересен миг. За драматурга, това е началото на една идея. Видях един недвижим имот, върху който бих могъл да построя пиеса, пиеса, която седи на нещо, премълчано от живота ми и от моето време. Започнах със заглавието: Съмнение.
Какво е Съмнение? Всеки един от нас е като планета. Ето я коричката, която изглежда вечна. Уверени сме за това кои сме. Ако попитате, можем с готовност да опишем сегашното си състояние. Зная своите отговори на толкова много въпроси, също както и ти. На какво приличаше баща ти? Вярваш ли в Бог? Кой е най-добрият ти приятел? Какво искаш? Твоите отговори са сегашната ти топография, сякаш непроменлива, но по един лъжовен начин. Защото под лицето на лесното отговаряне има едно друго Ти. И това безсловесно Същество се движи прилепнало до мигновените ходове; то напира нагоре без обяснение, течно и без думи, докато съпротивляващото се съзнание няма друг избор освен да стори път.
Именно Съмнението (толкова често изпитвано първоначално като слабост) променя нещата. Когато човек се почувства нестабилно, когато залитне, когато пред очите му се изпари трудно придобитото знание, то той е на ръба на израстването. Финото или бурното помиряване на външната личност и на вътрешната сърцевина често на пръв поглед изглежда като грешка, сякаш си поел по грешния път и си се изгубил. Но това е само една емоция, копнееща за познатото. Животът се случва, когато тектоничната сила на безмълвната ти душа се напуква през умъртвените навици на ума. Съмнението не е нищо по-малко от една възможност да влезеш наново в Настоящето.
