Temporal
The heavens are opened
[cf. Act. 7:56]
– [but] while they yet believed not for joy [Lk. 24:41]
Небесата са отворени
[срв. Деян. 7:56]
– НО [понеже] те от радост още не вярваха [Лк. 24:41]
St. Macarius
Book II, Chapter IX.
Answer to an objection based on S. Mark 10:18 and S. Matt. 12:35. Come now, let us also make clear the question of those two sayings: “None is good save God” and “The good man out of the good treasure of his heart bringeth forth that which is good.”
See how plainly here also Jesus dissociates Himself from man when He says, “None is good save one, even God.” And without doubt Christ is Himself God, even as John says, “And the Word was God." Also the Saviour Himself, revealing the essence of His own Godhead, says, “I and the Father are one”; which means that undoubtedly He who spoke the words was God. Why, then, if He be God, did He deny that He was God, by saying, “None is good save one, even God; why callest thou me good?” If your desire is to pay a genuine heed to the saying, the subject will become clear and easily grasped, though it be disputed and a matter of discussion among many. A certain young man of comely appearance pictured in the Saviour's presence a state of righteous action,[1] imagining that He, who for man's sake had become man, was like other men, possessed of no relationship besides that which is mortal. This young man played the impostor and desired to show himself off as often receiving much praise at the hands of many, besides thinking that the Lord was an ordinary man. So it was not as God but as man that he addressed Him when he came near and said, "Good master." Christ faces the man who has such an opinion of Him by saying, "Why dost thou call me good" when thou thinkest me a mere man? Thou art mistaken, young man, in holding the theory that I am mortal and yet addressing me as good; for among men there is nothing inherently good, but in God alone. So according to thee at least I deny that I am good, since I am reckoned as a man. For if thou didst hold the belief that God is in me, and the unalloyed nature of the Godhead, thou wouldst have decided that I bear affinity to the nature of the Good, and wouldst have had no doubt.[2] But since thou didst secretly steal away the good that is absolute, and dost bear unreasoning witness to the good that is relative(1), thou canst not reckon me as a partner of this thy reckless act of theft. For do not suppose that I myself have ever used the word ‘good’[3] without due thought. For even if I said ‘The good man out of the good treasure bringeth forth that which is good’, I do not call the man good absolutely, but relatively, whenever he performs some good action through sharing in that which is good. Take an illustration. The fire is warm, and that which is brought near the fire is also said to be warm.[4] But one is called warm absolutely and the other relatively. It is not that the identity of name steals away the truth and has a single way of expressing the matter. Rather is the difference of the nature of each wont to determine the identity of name. Thus if any one calls the Creator good, and also that which is created, he makes it plain that in the one case the goodness is in Himself, and in the other case it is derived from another. Hence a man is good,[5] not as having this possession from his own nature, but as having obtained this advantage from another. But God is good, not as having received or won this from another, but as a good which is absolute, and as such is neither changeable nor visible." This then must be the distinction in your mind with regard to what is "good." It will prevent you from thinking that Christ stultified His own words by saying, "No one is good save one, even God." For the absolute good, the inherent good, the archetypal good, the invisible and unchangeable good, — this, He declares, is unique, and the Godhead underlies it. But the relative good, the good that is easily altered, that does not stand steadfast, but suffers change, — this He connects with man, and also with any created thing; as for example when He called a fish or an egg good, by saying, "Ye know how to give good gifts to your children."
TheAPOCRITICUS of Macarius Magnes
(the Egyptian, Saint, 4th cent Macarius)
and
T. W. (Thomas Wilfred),
1870-1949 Crafer
(the Egyptian, Saint, 4th cent Macarius)
and
T. W. (Thomas Wilfred),
1870-1949 Crafer
last part of Ch. VII
[Bk. I (almost) entirely lost]
1 neani/skoj tij
eu0prosw&pw| sxh&mati tou~ Swth~roj e1mprosqen dikaiopragi/aj
e0zwgra&fei poli/teuma. Or does eu0prosw&pw| sxh&mati mean "in specious form"?
2 Reading e0nedoi/asaj
instead of e0nedoi/asa.
3 Literally, good by nature ( fu&sei ) and
good by position ( qe&sei ).
4 The same illustration is used in iv. 26,
of the relation of God to the gods of heathenism.
5 Reading a0gaqo&j
instead of a0gaqo&n.
Превод от английски
"Апокритикус" (англ.)
Св. Макарий
Kнига II, Глава IX.
Отговор на възражение, основавщо се на св. Марк 10:18 и св. Мат. 12:35. Хайде сега, нека изясним също и въпроса за онези две поговорки (израза): „Никой не е благ, освен един Бог“, и „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро“.
Вижте колко ясно (и разбираемо) Иисус тук Се разграничава от човек, когато казва: „Никой не е благ, освен един Бог”. И без съмнение Христос Самият е Бог, точно както казва Иоан: „И Словото беше Бог” (~Йн. 1:01). Също и Сам Спасителят, разкривайки същността на собственото Си Богоначалие, казва: „Аз и Отец едно сме” (Йн. 10:30); което означава, че без съмнение Казалия тия думи е Бог. Защо тогава, бивайки Бог, Той отрече, че Той е Бог, казвайки, „Никой не е благ, освен един Бог; защо ме наричаш благ?” Ако твоето желание е да обърнеш истинско внимание на поговорката (казаното), (то) темата ще се изясни и ще е лесна за схващане, макар и да се обсъжда и да е въпрос на спор за мнозина. Някой-си (определен) момък с приятна външност дал вид в присъствието на Спасителя на (свое) състояние на праведно действие,[1] въобразявайки си, че Този, Който в името на човека е станал човек, е като останалите човеци, незапознат с никакво друго взаимоотношение освен това, че е смъртен. Този момък изиграл (ролята на) самозванеца и пожелал да се изтъкне като (такъв, който) често получаващ хвалвения от ръцете на мнозина – освен че мислел, че Господ е един обикновен човек. Така че не като към Бог, а като към човек, той се обърнал към Него, когато се приближил и казал: „Учителю благий”. [Мк. 10:17, Мат, 19:16] Христос се изправя пред човека, който има такова мнение за Него, като казва: „Защо ме наричаш благ”, когато ме мислиш просто за човек? Ти си в грешка, млади момко, като се придържаш към теорията, че аз съм смъртен, и все пак се обръщаш към мен като благ(ий); понеже сред човеците няма нищо присъщо (вродено) благо, а само в един Бог (има). Тъй че, според теб, най-малкото аз отричам, че съм благ, понеже ме считат за човек. Защото да би се ти наистина придържал към вярването, че Бог е в мен, и (е) непримесената природа на Богоначалието, (то) ти би решил, че аз имам сродство с природата (същността) на Благостта, и не би имал никакви съмнения.[2] Но тъй като ти потайно ограби благостта, която е абсолютна, и принесе неблагоразумно свидетелство за благостта, която е относителна,[3] (то) ти не можеш да ме считаш за партньор в този твой безразсъден акт на кражба. Та недей да предполагаш, че аз самият някога съм използвал думата ‘благ’ без дължимото обмисляне. Че дори да съм казал ('Благият човек) ‘Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро’ [Мат. 12:35], то всякога, когато човек изпълнява някое добро действие като споделя онова, що е добро [благо], аз не го наричам абсолютно добър [благ], а относително. Ето един нагледен пример. Огънят е топъл, и за онова, що бива приближено до огъня, също се казва, че е топло.[4] Но едното бива наричано топло абсолютно [по абсолютен начин], а другото – относително [по относителен начин]. И не, че идентичността на името ограбва истината и има един единствен начин да се изрази въпроса [същината]. По-скоро, разликата е в природата на всеки обичай да се установи самоличността [идентичността] на името. И по този начин, ако някой нарече Създателя благ, а също и онова, що е създадено, (то) той изяснява, че в единия случай благостта е в Самия Него, а в другия случай тя е получена [произтекла] от друг. Следователно човек е добър,[5] не като такъв, който има това притежание по собствената си природа, а като такъв, който е получил това преимущество от друг. Но Бог е благ (добър), не като такъв, който е получил или спечелил това от (някой) друг, а като благост (доброта), която е абсолютна, и като такава не е нито променлива, нито видима.” Това, значи, трябва да е различаването в ума ти по отношение на туй, що е „благо”. То ще те предпази от това да си мислиш, че Христос е обезсмислил собствените му думи, казвайки: „Никой не е благ, освен един Бог” [Марк 10:18]. За абсолютното благо, за присъщото благо, за първообраза на благостта, невидимата и неизменна благост, – това (именно), заявява Той, е уникално, и то е в основата на Богоначалието (Божествената същност). Но относителната благост, благостта, която лесно се променя, която не стои непоколебимо (твърдо), а търпи промяна, – това Той свързва с човек, а също и с всяко създадено нещо; като например, когато Той нарича рибата или яйцето благи, с думите: „вие ... умеете да давате на чедата си добри даяния” [Мат. 7:11, и „вие ... умеете да давате добри даяния на чедата си“ Лук. 11:13].
1 neani/skoj tij eu0prosw&pw| sxh&mati tou~ Swth~roj e1mprosqen dikaiopragi/aj e0zwgra&fei poli/teuma. Или дали пък eu0prosw&pw| sxh&mati (не) означава „в благовиден вид”?2 Пише e0nedoi/asaj вместо e0nedoi/asa.3 Буквално, благ по природа ( fu&sei ) и благ по позиция ( qe&sei ).4 Същата илюстрация се използва и в (Книга) IV. (гл.) 26, за отношението на Бога към боговете на езичеството.5 Пише a0gaqo&j вместо a0gaqo&n.
АПОКРИТИКУС от Макарий Велики (Magnes)
(Египетски, Св., Макарий от четвърти век)
и
Т. У. (Томас Уилфред),
1870-1949гг. Крейфър
(Египетски, Св., Макарий от четвърти век)
и
Т. У. (Томас Уилфред),
1870-1949гг. Крейфър
Книга II започва с
последната част на Гл. VII
[Кн. I е (почти) изцяло загубена]
последната част на Гл. VII
[Кн. I е (почти) изцяло загубена]
