Абсолютната Значимост на Незначимостта
От проповед на Архиепископ Хризостом
Архиепископ Хризостом
"НИЩО ДА СЕ НЕ върши чрез личен интерес или тщеславие, а в смирение на ума, като всеки счита другите за по-висши от себе си. Не гледайте всеки своите си интереси, а по-скоро интересите на другите" [по Филипяни 2:3-4, в превод на анлгийски от архиеп. Хризостом]
Когато изучавам собствената си психология с безмилостна обективност и честност, виждам – през призмата на собствените си слабости – ясната мъдрост на горното твърдение на апостол Павел. Ако се фокусираме върху значимостта на другите, като пренебрегваме собствените си изкушения към самоусъвършенстване, ние сме в състояние да действаме вън от тщеславието и без егоизъм, вън от гордост и извън греха на егоцентричното съперничество, както и да постигаме това, което иначе е невъзможно в този живот.
И наистина, в ежедневието и, разбира се, в духовния живот, нищо не е по-значимо от успеха и щастието или от духовното преобразяване и очовечаването (възстановяването на човешкото) освен това да осъзнаем колко незначими сме ние, като се превръщаме в нищо от нашите грехове и недостатъци, за които трябва да се разкайваме за това, че ни превръщат в незначителни. И наистина, именно осъзнаването на абсолютната значимост на незначимостта в крайна сметка ни въвежда в радостта и истинското живеене на земята, в служба на другите, и това ни подготвя за бъдещия живот.
Спасението, както ни учи Писанието и преданието на светите отци, идва за онези, които като виждат своето собствената си незначителност, са в състояние да вменят значимост на другите и по този начин, като смирено служат на възприеманите за по-висшестоящи [от себе си], се възвисяват чрез любов към своите братя и сестри, и се освобождават от егоизма и вътрешната гордост, които са истинските врагове на възстановяването у падналия човек на [състоянието на] синовство на Бога.
Освен тези по-велики достижения, едно осъзнаване на – и порастване в – собствената ни незнаачителност променя света, в който живеем по едни много прости, но значителни начини. Това важи с голяма сила за църковния живота. Вместо учителите, ние ставаме учащи се. И като биваме учащи се, ние се сдобиваме с истинско познание. При това предаване [нататък], ние ставаме слуги, които приписват на – и придобиват от – Самия Христос всичко, което преподаваме. Ние не преподаваме като учители, а като слуги на Учителя.
Днес, за съжаление, виждаме, една почти универсална тенденция сред онези, които все таки има да се учат на основите на Вярата, и които десетилетия го делят от духовната зрялост. Като култивиране в себе си едно усещане за значимост, такива хора глупаво се стремят да станат значими: учители без знание и експерти без опит. Преди да са изживели вярата, такива "значими хора" започват да четат (а, ако могат, и да пишат) книги, търсейки признание [изразено внимание], рекламирайки познанията си и дурдисвайки се като критици на Вярата. Редно е да се признае, че някои от тях (макар и забележително малко на брой, за да бъда откровен) са образовани и умни; обаче, те не са теодидакти (научени от Бога) а идеите им – скалъпени в света по богословието и аматьорското повърхностно четене на [из] църковните отци и Светото Предание – не са почерпени от Самия Учител и от Божествения курс на човечността, послушанието, покаяние и любовта, а от тяхното его.
С появата (и нарастването) на интернет, в частност, ние докарахме едно поколерние от магарешки упорити аматьори и научна дилетанти, формирани в светската сфера, от такива неща като "Уикипедия", а в областта на Православното знание, "Ортодокс Уики". Тези нищожни източници, разпространяващи знания примесено със слухове и клюки, а в някои случаи, крайни глупости, минаваща за научни коментари, се коренят и са почерпени от идеята, че мнението или мисленето на всекиго има смисъл, и че експертността е областта на най-силния глас. Те се считат за достоверни (и носещи авторитет) онези, които нито изучават, нито работят, и по този начин разполагат с време да оформят личните си мнения на най-новата световна платформа за защита на всичко вариращо от проникновение до идиотия. В този век на електронен „Хайд Парк” ъгъл, една сапунена интернет трибуна и самозван преподавателски (професорската) умения сложиха окончателния край на проверката от равнопоставане, отличие, мъдростта на опита и, по отношение на Православието, авторитета на учение, идващи отвътре на Ума на Учителя и (то) в едно просветлено състояние.
Преди чудаците и лунатдиците на Хайд Парк да са монтирали световната сапунена трибуна на интернет, самозваната самозначимост повсемествно се считаше са обществено-патологична (социопатологична) по произход и по формите на проявление, а дори понякога за проява на напълно избуяла психопатия. В академичните среди, най-известните мислители и енциклопедисти не са се представяли за самоизтъкнати експерти, а често са се чувствали неудобно, когато им е била приписвана експертност. Най-изтънчените умове, които съм срещнал в живота си, все припяваха, до един, универсалната мантра на истинския учен: "Колкото повече се уча, толкова повече осъзнавамна колко малко зная."
В духовниата сфера, когато приемем – в днешния век на икуменическа смелост – че човеците, а не истината и Бог, ще обединят вярващите, когато богословите предизвикват и критикуват Светите Отци и Светците, и когато една докторска дисертация (ако може да се приложи едно такива наименование към жалките писания, които днес често носят званието "доктор" – което бе навремето бележито и почетно) има вероятно да не успее, ако не се включи в херменевтиката на съмнения и рубриките на подигравателния цинизъм, то интернет е намерил правилните си адепти (привърженици). Няма я вече благочестивата ученост, която е отхвърлено като размишление на слабоумни. Арогантността на посредствеността, заложила стандартта на учеността, е проправила път на нечестивите "богослови".
Във всеки един от тези случаи – като днес е политически некоректно да се поставя под въпрос коефициента на интелигентност и действителните възможности на нашите "експерти" –сме оставили собствената [си] значимост и самозащита, да направят така, че голяма част от онова, което виждаме в медиите, в академичния свят и в богословието и популярните религиозни писания, е не само похотливо и безсмислено, но – парадоксално – то е "важно". Четох книги за Православието, например, които са приветствувани като "дефинитивни" нови текстове, когато в действителност те обикновено са компрометирани заявления от страна на индивиди, стремящи се да бъдат значими и отчаяно търсещи светска слава и внимание. Като такива, тези творби нямат напълно никакво значение. Те не носят [като послание] нищо значимо и им липсва едничкото потребно нещо: съзнание за значимостта на незначимостта у тези, които пишат в духа и името на Учителя, за благото на другите.
И [като] така, ставаме свидетели – в името на православието, което твърди, че е продължение на Църквата, основана от Христа, на говорене за "официалност", на единство на всяка цена и според човешка воля, приложимост към света, и – да [си] го кажем направо, на поклон и умен поздрав към значимостта. И това не е само сред компрометираните икуменисти, които някак се стремят да позаобиколят смущението от върховенство на православието (което – трябва да призная, в някои случаи се прави с честна, макар и често подвеждаща, любов към инославните, но [далеч] по-често това се прави, с цел да се използва Православното свидетелство за спечелване на признание и известност); има такова явление и сред православните екстремисти, които имитират "значимостта" на лявото като възприемат отдясно едно различно усешане за фалшива значимост.
В служба на Христос и Православието, ние трябва да търсим незначимостта във всичко което правим; да намираме приложимост към света на религиозното влияние и власт; да намираме собственото [си] значение и самоунижението си [, а] в духовния kenosis [самоопразване] посредством смирение, послушание, покаяние и любов към ближния, и да се стремим по всякакъв начин да учим без да засенчваме Учителя, да напътстваме без въобще да обезсилваме върховенството на Светите Отци, и да се учим като хора, които не знаят нищо, а не като такива, чието съмняващо се невежество резонира с рева на сляпо магаре (понеже безумецът може да се съмнява, но само мъдецът знае как да вярва). И като додтигнем до вярата [вярването], както посочих, ние трябва да имаме пред себе си едно постоянно, неумолимо съзнание за абсолютната значимост на нашата незначимост.
"Нищо не вършете от обич към препирня или от пустословие, но от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си. Не се грижете всеки само за себе си, но и за другите." [Филипяни 2:3-4]Познавам известен брой важни [значими] или известни хора – предимно, но не само, учени и университетски преподаватели [академици] – и недостойно съм се радвал на възможности в живота ми, които ме удивляват. И все пак, никога сам не сам заемал някакъв високопочитаем пост и не съм се радвал на акламации на другите. И все пак, както всеки човек, аз все пак многократно е трябвало да устоявам на грешното изкушение да желая да бъда значим или на фантазирането да се мисля за значим по някакъв начин заради онези, които съм срещал, и [зарадо] мистериозните, необясними богатства и разнообразие на житейския ми опит.
Когато изучавам собствената си психология с безмилостна обективност и честност, виждам – през призмата на собствените си слабости – ясната мъдрост на горното твърдение на апостол Павел. Ако се фокусираме върху значимостта на другите, като пренебрегваме собствените си изкушения към самоусъвършенстване, ние сме в състояние да действаме вън от тщеславието и без егоизъм, вън от гордост и извън греха на егоцентричното съперничество, както и да постигаме това, което иначе е невъзможно в този живот.
И наистина, в ежедневието и, разбира се, в духовния живот, нищо не е по-значимо от успеха и щастието или от духовното преобразяване и очовечаването (възстановяването на човешкото) освен това да осъзнаем колко незначими сме ние, като се превръщаме в нищо от нашите грехове и недостатъци, за които трябва да се разкайваме за това, че ни превръщат в незначителни. И наистина, именно осъзнаването на абсолютната значимост на незначимостта в крайна сметка ни въвежда в радостта и истинското живеене на земята, в служба на другите, и това ни подготвя за бъдещия живот.
Спасението, както ни учи Писанието и преданието на светите отци, идва за онези, които като виждат своето собствената си незначителност, са в състояние да вменят значимост на другите и по този начин, като смирено служат на възприеманите за по-висшестоящи [от себе си], се възвисяват чрез любов към своите братя и сестри, и се освобождават от егоизма и вътрешната гордост, които са истинските врагове на възстановяването у падналия човек на [състоянието на] синовство на Бога.
Освен тези по-велики достижения, едно осъзнаване на – и порастване в – собствената ни незнаачителност променя света, в който живеем по едни много прости, но значителни начини. Това важи с голяма сила за църковния живота. Вместо учителите, ние ставаме учащи се. И като биваме учащи се, ние се сдобиваме с истинско познание. При това предаване [нататък], ние ставаме слуги, които приписват на – и придобиват от – Самия Христос всичко, което преподаваме. Ние не преподаваме като учители, а като слуги на Учителя.
Днес, за съжаление, виждаме, една почти универсална тенденция сред онези, които все таки има да се учат на основите на Вярата, и които десетилетия го делят от духовната зрялост. Като култивиране в себе си едно усещане за значимост, такива хора глупаво се стремят да станат значими: учители без знание и експерти без опит. Преди да са изживели вярата, такива "значими хора" започват да четат (а, ако могат, и да пишат) книги, търсейки признание [изразено внимание], рекламирайки познанията си и дурдисвайки се като критици на Вярата. Редно е да се признае, че някои от тях (макар и забележително малко на брой, за да бъда откровен) са образовани и умни; обаче, те не са теодидакти (научени от Бога) а идеите им – скалъпени в света по богословието и аматьорското повърхностно четене на [из] църковните отци и Светото Предание – не са почерпени от Самия Учител и от Божествения курс на човечността, послушанието, покаяние и любовта, а от тяхното его.
С появата (и нарастването) на интернет, в частност, ние докарахме едно поколерние от магарешки упорити аматьори и научна дилетанти, формирани в светската сфера, от такива неща като "Уикипедия", а в областта на Православното знание, "Ортодокс Уики". Тези нищожни източници, разпространяващи знания примесено със слухове и клюки, а в някои случаи, крайни глупости, минаваща за научни коментари, се коренят и са почерпени от идеята, че мнението или мисленето на всекиго има смисъл, и че експертността е областта на най-силния глас. Те се считат за достоверни (и носещи авторитет) онези, които нито изучават, нито работят, и по този начин разполагат с време да оформят личните си мнения на най-новата световна платформа за защита на всичко вариращо от проникновение до идиотия. В този век на електронен „Хайд Парк” ъгъл, една сапунена интернет трибуна и самозван преподавателски (професорската) умения сложиха окончателния край на проверката от равнопоставане, отличие, мъдростта на опита и, по отношение на Православието, авторитета на учение, идващи отвътре на Ума на Учителя и (то) в едно просветлено състояние.
Преди чудаците и лунатдиците на Хайд Парк да са монтирали световната сапунена трибуна на интернет, самозваната самозначимост повсемествно се считаше са обществено-патологична (социопатологична) по произход и по формите на проявление, а дори понякога за проява на напълно избуяла психопатия. В академичните среди, най-известните мислители и енциклопедисти не са се представяли за самоизтъкнати експерти, а често са се чувствали неудобно, когато им е била приписвана експертност. Най-изтънчените умове, които съм срещнал в живота си, все припяваха, до един, универсалната мантра на истинския учен: "Колкото повече се уча, толкова повече осъзнавамна колко малко зная."
В духовниата сфера, когато приемем – в днешния век на икуменическа смелост – че човеците, а не истината и Бог, ще обединят вярващите, когато богословите предизвикват и критикуват Светите Отци и Светците, и когато една докторска дисертация (ако може да се приложи едно такива наименование към жалките писания, които днес често носят званието "доктор" – което бе навремето бележито и почетно) има вероятно да не успее, ако не се включи в херменевтиката на съмнения и рубриките на подигравателния цинизъм, то интернет е намерил правилните си адепти (привърженици). Няма я вече благочестивата ученост, която е отхвърлено като размишление на слабоумни. Арогантността на посредствеността, заложила стандартта на учеността, е проправила път на нечестивите "богослови".
Във всеки един от тези случаи – като днес е политически некоректно да се поставя под въпрос коефициента на интелигентност и действителните възможности на нашите "експерти" –сме оставили собствената [си] значимост и самозащита, да направят така, че голяма част от онова, което виждаме в медиите, в академичния свят и в богословието и популярните религиозни писания, е не само похотливо и безсмислено, но – парадоксално – то е "важно". Четох книги за Православието, например, които са приветствувани като "дефинитивни" нови текстове, когато в действителност те обикновено са компрометирани заявления от страна на индивиди, стремящи се да бъдат значими и отчаяно търсещи светска слава и внимание. Като такива, тези творби нямат напълно никакво значение. Те не носят [като послание] нищо значимо и им липсва едничкото потребно нещо: съзнание за значимостта на незначимостта у тези, които пишат в духа и името на Учителя, за благото на другите.
И [като] така, ставаме свидетели – в името на православието, което твърди, че е продължение на Църквата, основана от Христа, на говорене за "официалност", на единство на всяка цена и според човешка воля, приложимост към света, и – да [си] го кажем направо, на поклон и умен поздрав към значимостта. И това не е само сред компрометираните икуменисти, които някак се стремят да позаобиколят смущението от върховенство на православието (което – трябва да призная, в някои случаи се прави с честна, макар и често подвеждаща, любов към инославните, но [далеч] по-често това се прави, с цел да се използва Православното свидетелство за спечелване на признание и известност); има такова явление и сред православните екстремисти, които имитират "значимостта" на лявото като възприемат отдясно едно различно усешане за фалшива значимост.
В служба на Христос и Православието, ние трябва да търсим незначимостта във всичко което правим; да намираме приложимост към света на религиозното влияние и власт; да намираме собственото [си] значение и самоунижението си [, а] в духовния kenosis [самоопразване] посредством смирение, послушание, покаяние и любов към ближния, и да се стремим по всякакъв начин да учим без да засенчваме Учителя, да напътстваме без въобще да обезсилваме върховенството на Светите Отци, и да се учим като хора, които не знаят нищо, а не като такива, чието съмняващо се невежество резонира с рева на сляпо магаре (понеже безумецът може да се съмнява, но само мъдецът знае как да вярва). И като додтигнем до вярата [вярването], както посочих, ние трябва да имаме пред себе си едно постоянно, неумолимо съзнание за абсолютната значимост на нашата незначимост.
