March 12, 2017:
От проповед, произнесена
на празника на св. Григорий Палама
от митрополит Хризостом:
на празника на св. Григорий Палама
от митрополит Хризостом:
Митрополит Киприян на Оропос и Фили,
който пребивава в манастира на Свв. Киприян и Юстина във Фили, Гърция, на който
този манастир е μετόχιον, или метох, много обича да цитира нещо, което може да
се нарече "мантра"-та — ако мога да използвам така възприетия термин по
един изцяло християнски начин — на св. Григорий Палама: "Kύριε, φώτισόν
μου τὸ σκότος!" или "Господи, просвети моя мрак!" Това била
постоянната молба на светеца, и бих искал да я използвам, за да въведа няколко
елементарни думички за двете нива на духовния живот, които св. Григорий,
архиепископ Солунски от четиринадесети век и един от най-видните богослови на
Православната Църква, така перфектно и прозорливо осветли за нас: едно светило хвърлящо
светлина върху нашия мрак.
Свети
Григорий, роден в благородно византийско семейство, дало шест други светци монаси,
беше богослов и гений, донесъл похвала за себе си от най-високопоставените
представители на императорския двор. И все пак, той избра да служи на Бога като
прост монах, като отшелник (аскет), и дори, за кратко време, като пещерен
обитател. Той се бореше, като всички нас, да угоди на Бога, да се предаде на
Църквата и да достигне до познаване на Бог чрез искрена вяра. Той стори вътрешен
– така, че съзнанието му и човешката му воля да съответстват на Божия шепот и
на Божията Воля вътре в сърцето му – земния си живот на външноо подчинение на –
и любов към – семейството му, колегите му, монашеските му събратя, страната му
и ближния му. Правейки
това, той със сигурност се приближил до Бог, първоначално, както всички ние
правим: през завесата на плътта, с антропоморфни представи за Него. Но той не сякаш
не бил обременен – както повечето от нас сме – от съмненията за Бога, че Злият посява
в нас като ни подбужда – ако не към неверие, най-малкото към изкушението да
схващаме Бога, Който ни е е сътворил, в габаритите на създадени от самите нас мисли
и заблуди – сътворените от Бога да сътворяват Твореца по собствения си образ.
Той имал дълбоката добродетел да се бои от Бога, което води до любов към Бог. И
тъй като любовта към Бог прогонва съмненията, Той открил Бога на Нетварната Светлина,
Който се надвишава – както ни учи Отец – всички човешки образи и представи. Свети
Григорий Палама, отново като всички нас, трябвало да се задоволи с онези, които
се стремят да превърнат Църквата е едно удължаване на егото си, придавайки на
институцията на църквата човешки страсти: арогантност, както сред вярващите,
така и сред духовниците, ревност, негодувание, дребнавост, понасянето на недоволства,
омраза към (на) другите в името Христово, триумфализъм и прокламации на лична
"чистота" на изповеданието. (И наистина, каква чистота на Вярата има
в нещо, което не води до любов към враговете ни, към грешниците, и дори към
еретиците, за които трябва да жадуваме с цялата си душа да излекуваме от
духовната им болест?) Също така сигурен съм, че той виждал и ония, които в
заблудата си и болни от грях оскверняват Църквата със своите страсти и
извращения, твърдейки, че са свети. И подобно на много мъченици и светци, той
претърпя затвор, не само по време на залавянето му от неверници, а също така и
в ръцете на Църквата и на византийските "латинизатори", които го
презираха за неговата защита на Православието. При
сблъсъка с всички тези неща на по-ниското ниво на духовен живот, които
са отразени в институционалните несъвършенствата на Неопетнената Църква, той ни
предаде един чудесен урок. Той не извика със силни викове на праведен гняв; не заяви
предпочитанието си да умре, пред лицето на едно Православие, нападнато от противящите
му се сили; нито укори онези, които, съвсем истинно, наистина бяха достойни за укор
по действията си да го преследват. Вместо това, обръщайки уйора и отговорността
за всичко, сполетяло го, върху самия себе си и осъждайки собствения си мрак (защото
колкото по-близо стигаме до Бог, толкова повече считаме себе си за грешни – и в
тази близост до източника на Любовта, прощаваме и прегръщаме онези, които ни
правят лошо), той неумолимо извика: "Kύριε, φώτισόν μου τὸ σκότος!"
"Господи, просвети моя мрак"! Като
го чул, Бог излял Нетварната Светлината на Своето Същество върху св. Григорий,
който бил предал сърцето си на Бог, а ума си на духовно съзерцание. Сърцето на
светеца станало изгарящ пламък, светъл факел на таинствено прозрение, и
хранилище на мъдрост. Това преобразявало него, следващите го, както и света
около него. Бог, изцяло неизразимият Бог, Бидейки Сам Себе Си, разкрил Себе Си в
сърцето и пречистените ум и емоции на св. Григорий, така че той станал едно с
Божествените Енергии на Бог. Той се обединил с Благодатта Христова, превръща се
в един "малък Иисус Христос" вътре в Иисус Христос, и по един
непознаваем начин достигнал до познание на Бог, Който е и не е, Чието "биване"
надминава категориите ни за съществуване и несъществуване, Който е самото Биване,
и Който Се разкрива на онези, в които Той обитава с оглушителния гръм от духовна
тишина, на която светът не обръща никакво внимание. Ако
в този по-висок духовен живот, св. Григорий Палама имаше
девиз, който присъства навсякъде в неговите писания и учения, то със сигурност
ще бъде утвърждаването, което предварително направил в съвет към една монахиня:
утвърждаването, че "Ζωὴ δέ ἐστι τῆς ψυχῆς, ἡ πρὸς τὸν Θεόν ἕνωσις, ὥσπερ
καὶ τοῦ σώματος ἡ πρὸς ψυχήν ἕνωσις; тоест, "Животът на душата е единение (съюз)
с Бога, точно както животът на тялото е съюз с душата." Когато обединяваме
нашите тела с душите си, а сетне душите си с Бог, това единение с Любовта в
Бога ни завещава Нов Живот и едно вътрешно виждане за духовните неща, което
променя – следва да го кажа, изцяло преобразява – разбирането ни за Бог и за Църквата.
Ние
вече не вярваме в Бог, борейки се със спънките на арогантния човешки интелект, тегленето
на страстите, или с тежкото, депресиращо теглото на съмнението; по-скоро, ние живеем
вътре в Бога, общуваме (причастяваме се) с Божествените Му Енергии, обединени по
Благодат с Христа, като ставаме истински наследници и синове и дъщери Божии.
Като вземаме своето съществуване отвътре на Неговото Биване (Същество), ние
преминаваме от това да вярваме в Бога, към това да намираме реалността на
нашето съществуване в Него, като Го прегръщаме чрез Иисуса Христа, с Когото Отец
е Едно, като наш Отец по осиновение и (като) източник на това, за което истински
сме предназначени: да сме перфектни служители и деца на непознаваемия ни Отец, Когото
сме виждали в Неговия Син, Архетипът на собствената ни истинска природа. Църквата,
в по-възвисения живот на Христос, не е просто едно събрание. Това не е просто едно
място, където ние участваме в богослужение и се пристъпяме към Бог. Това не е просто
място за другарство. Това не е просто място, където несъвършените ни човешки
личности се присъединят с други, за да се стремят към познаване на Бога. Тя не
е онази институция, която е така затрупани с човешките слабости и страсти, че
дори и Злият успява да си намери едно ъгъл в нея, от където да хвърля своите стрелички
и стрели. Това – за просветените – се превръща в "Божия дом," свещено
пространство, в "духовна дупка" водеща от една реалност в друга, и в
мястото, където в страхопочитание се срещаме с Бога. Именно поради тази причина
ние правим Църквата великолепна и богата, понеже напасваме най-финото и
най-чистото от това, с което разполагаме на земята с (да съответства на)
неизразимата, неописуема красота, която просиява, в това свещено пространство,
от Бога. Онова което човешките ни усилия за красота не успяват да осигурят, Бог
ни дарува по своята Любов и Благодат. В
по-възвисения живот на Църквата, ние биваме издигнати, преобразавани, обвързани
един с друг, и защитени и усъвършенствани от Таинствата, които се извършват
там. В Църквата, ние намираме ядрото на човешкия живот: източникът на всичко,
което търсим и от което се нуждаем. Ние го запечатваме и го премахваме, ако
напълно го разбираме, от всичко, което е "ежедневно" и обикновено.
Ние се опияняваме от Новото му Вино, което не замърсява ума, а пречиства
сетивата, очиства емоциите, и ни носи умосърдечна радост и тържествуващи
настроения, които избухват в сълзи, течащи по душата като нектар по вече узрели
и сладки плодове. В края на краищата, когато осъзнаем пълнотата на живота,
съдържащ се вътре в Църквата, тя вече не е прозорец към един друг свят; тя е
врата от преддверието на нашия лъжеживот към истинския живот. Институцията на
Църквата избледнява с присияването на същността й с преобразяващи лъчи светлина.
Свети
Григорий Палама, следователно, обединява земния ни живот с вечния живот. Ако се
вслушваме в него, то се радваме там, където сме: монаси, които танцуват от
радост от това, което вкусват, и от това това, с което някой ден, в другия
живот – който вече е нахлул в този живот – ще пируват, а миряните се присъединяват
в този танц. Свети Григорий обединява живот и задгробен живот ведно с Христа;
той ни отвежда от борба към триумф, и ни дава да сурнем – още в този живот – онова,
що ни очаква в при завръщането към истинския наш дом и Иснтинния ни Отец. 
